Войната винаги щеше да е неизбежна

Опонентите на войната, започната от Америка и Великобритания за свалянето на Саддам Хюсеин, ще бъдат разочаровани от доклада на Хътън. Те са се надявали лорд Хътън да се присъедини към обвиненията на журналиста Андрю Гилигън (от Би Би Си -б.р.) в прословутото му предаване, че правителството е подправило разузнавателните данни, за да подсили мотивите си за обявяване на война.

Вчера лорд Хътън отрече наличието на доказателства в подкрепа на тази теза.

По повод твърдението, че кабинетът е направил фактите "по-секси", съдията каза, че този термин може да означава, че правителството е вмъкнало или е било принудено да вмъкне в доклада на Обединената разузнавателна комисия (т.е. "досието" от септември 2002 г.)материал, за да изглежда по-вероятно, че Саддам е в състояние за 45 минути да постави в действие оръжия за масово унищожение.

Друго тълкувание на тези думи е, че правителството е драматизирало езика, с който е бил представен този материал. В нито един от двата случая доказателствата не подкрепят обвинението. В частност правителството не е вмъкнало тезата за "45-те минути", защото е променило мнението си. Късното появяване на тази теза в доклада от 2002 г. се дължи на закъсняло пристигане на информация от източник.

За неудоволствие на антивоенната партия лорд Хътън не направи по-широка оценка на придобитите разузнавателни данни. Според Хътън подобно разследване излиза от рамките на неговите правомощия - да проучи обстоятелствата, довели до смъртта на д-р Кели.

Несъмнено той е прав, че обхватът на действията му е трябвало да бъде ограничен, тъй като в противен случай необходимото време за разследването щеше да е безкрайно. Но в резултат от стеснения обхват на разследването дебатите във Великобритания за това дали е била оправдана войната ще могат да продължат. И както мнозина американци продължават да настояват, че Джордж Буш "е откраднал" президентските избори, така и тук критиците ще продължават да твърдят, че Тони Блеър е въвлякъл Великобритания във войната без основания.

Впрочем доказателствата за това дали има оръжия за масово унищожение няма да бъдат от помощ. Антивоенната партия не е чак толкова загрижена, че страната е влязла във война, а че изобщо има война. Но война щеше да има, независимо от това дали им харесва, или не. Американското правителство беше готово да нанесе удар по Саддам и то бе още по-убедено от британското, че Багдад има оръжия за масово унищожение и че представлява заплаха за мира.

Нещо повече - за разлика от британците американците не се измъчваха с въпроса за по-нататъшно узаконяване на военните действия, тоест за приемането на "втора резолюция", за която толкова много се настояваше във и извън нашия парламент. Американците взеха предвид, че Саддам е нарушил твърде много резолюции на ООН, за да има основания да се оплаква, ако бъде нападнат.

Критиците станаха такива "легалисти", сиреч привърженици на законността, че сякаш предпочитаха без втора резолюция Саддам да оцелее заедно с чудовищната си диктатура върху иракския народ.

"Легализмът" обаче не проработи даже в рамките на Европейския съюз. Франция и Германия безсрамно нарушават най-ограничаващите закони на ЕС, като след това отказват да заплатят съответната глоба. Как да очакваме тогава затъналият в беззаконие диктатор да промени поведението си заради някаква резолюция, приета на хиляди мили от държави, които са беззъби или нямат желание да използват сила?

Поне по този пункт Саддам и американците са единодушни. Той знаеше, че не го грози голяма опасност, докато световното обществено мнение се осланя на ООН. А те знаеха, че той ще оцелее и при втора, трета и безчет резолюции на Съвета за сигурност.

Даже и да имаше втора резолюция, за чието приемане министър-председателят Тони Блеър се стараеше толкова много, щеше да е много малко вероятно нейните последици да удовлетворят антивоенната партия. Със сигурност тази резолюция щеше да настоява Саддам да сътрудничи повече на оръжейните инспектори на ООН и в противен случай да допусне употребата на сила, за което толкова често настояваха "легалистите".

Но както сега става известно, в началото на 2002 г. в Ирак не е било останало много за разкриване. Макар че Саддам им пречеше и накрая ги принуди да напуснат Ирак, първите инспектори от ЮНМОВИК разкриха и унищожиха почти целия му арсенал от оръжия за масово унищожение. Провалът на Ханс Бликс и ЮНСКОМ в намирането на нещо повече от нищожни останки се обяснява с успеха на ЮНМОВИК.

Всичко е много мистериозно. Ако Саддам е безжалостен тиранин, както се твърди, защо не е съумял да прикрие материалите, заплашващи неговите съседи? И от друга страна, щом главната му грижа е била да запази властта си, защо не призна, че оръжията за масово унижение вече ги няма и така да лиши американците от основание да го нападнат?

Загадката може да бъде обяснена с характера на Саддам Хюсеин. Той се самоопределя като "голям човек", който доминира в Близкия изток след края на европейското владичество там. За него атрибутите на властта са почти толкова важни, колкото и самата власт. Малцина членове на антуража му биха дръзнали да разгласят успеха на оръжейните инспектори.

А да признаеш впоследствие, че твоите оръжия за масово унищожение са обезвредени, би било непоносимо унижение. Изглежда е било за предпочитане, даже и когато в Кувейт вече се струпват войски в подготовка за атака, да се упорства с настояването, че химическите и биологическите оръжия си стоят в скривалищата.

Освен това може би Саддам е изчислил, че ако остане на свобода, винаги има шанс да възстанови статуквото. А евентуално завръщане на власт при оттегляне на обезсърчените от партизанската съпротива окупатори би му дало възможност отново да задейства програмите си за производство на оръжия за масово унищожение и да продължи кариерата си на диктатор.

Няколкото месеца, прекарани в "паешката дупка", сигурно са си стрували цената. На младини е бил в затвора. Често е бил в опасност. Саддам Хюсеин е бил търпелив в продължение на дълги години в очакване на властта.

*Със съкращения, по БТА