Врачански понички, неизбежна отбрана и Рудолф фон Йеринг

Кристиан Таков

Когато се възмущаваме, отвращаваме и вбесяваме от станалото гнусно убийство във Враца, нека не забравяме, че от ранния социализъм, та и досега:

  • неизбежната отбрана на практика не се признава от съдилищата;
  • прокуратурата често преследва този, който действа при неизбежна отбрана, а нападателят (престъпникът, демек) ни се представя като жертва на престъпление.

Нека си спомним, че през 1997 година Народното събрание се опита да преодолее това упорство на съд и прокуратура, като допълни чл. 12 от Наказателния кодекс с една нова трета алинея. Новият текст разширяваше значително обсега, в който неизбежната отбрана се признава "независимо от характера и опасността на защитата". Нека не забравяме, че няколко месеца по-късно Конституционният съд оряза въпросния текст, като ни остави възможността, да можем със сигурност да се позоваваме на неизбежна отбрана само ако "нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище". Т.е., в останалите случаи ще трябва да доказваме неща, които твърде често са недоказуеми.

И по тази причина сме се превърнали в стадо. Защото държавата чрез институциите си от десетилетия ни е отнела най-естественото от правата - да се защитаваме сами. Смелостта, която трябва да спаси човешки живот, се е изродила в сръчност да снимаме с телефоните си, как този живот се отнема.

Нека грехът е върху всички, които са подготвили гнусната обществена немощ и които продължават да я поддържат с бездействието си и със сплетените си контрасъображения и страхове от саморазправа.

Предпочитам да има 100 убити престъпници при превишаване на пределите на неизбежната отбрана, отколкото един да загине пред безучастните погледи на 15 страхливци. Човешкият живот е безценен. Но животът на жертвата на насилие е по-ценен от живота на престъпника.

А след няколко загинали при престъпна дейност уроди чувството за безнаказаност ще намалее. Ще намалеят и уродите.

Обществото ни е като организъм без имунна система. Или ще я възстановим, или ще умрем, задавени от врачанска поничка**.

И накрая - за да окуража, че проблемът не е нито нов, нито нерешим - припомням думи на Rudolf von Jhering за неизбежната отбрана. Казани са през 1872 година.

"Имам предвид унизителното израждане на уредбата на неизбежната отбрана – онова исконно право на човека, което по думите на Цицерон, е вроден у човека закон на самата природа, за който римските юристи са били достатъчно наивни да вярват, че не би могъл да се отрече в никой правопорядък по света ("Vim vi repellere omnes leges omniaque jura permittunt"***) В последните векове, а дори и в нашия век те щяха да могат да се убедят в противното! Учените господа наистина поначало признават това право, но обзети от същата симпатия към престъпника, от която са обзети цивилистите и процесуалистите към длъжника, се опитват в хода на упражнението му така да го ограничат и орежат, че в повечето случаи престъпникът се оказва защитен, а жертвата – беззащитна. Каква пропаст и какво падение се откриват за съзнанието за ценност на личността, каква липса на мъжественост , какво пълно израждане и притъпяване на простия и здрав правен усет зейват, ако се задълбочим в литературата, посветена на това учение – може да си помислим, че сме се озовали в общество на нравствени кастрати! Мъжът, застрашен от опасност или от обида на честта, следва да се свие и да избяга – сиреч, дълг на правото излиза че е, да разчиства терена за неправдата. При това мъдреците имат спорове само по въпроса, дали и офицерите, благородниците и членовете на висшите съсловия трябва да бягат. Така един беден войник, който в изпълнение на това указание на два пъти се отдръпнал, но след като противникът му продължавал да го преследва, на третия път започнал да се отбранява и го убил, според тях „облагодетелствал себе си, ставайки обаче отблъскващ пример за останалите“ и затова бил осъден на смърт!

Особено възвисени са диренията, как неизбежната отбрана да се изключи, ако цели защита на собствеността. Едни явно смятат, че собствеността, подобно на честта, е само едно заместимо благо и затова първата се възстановява чрез rei vindicatio**** , а втората – чрез actio injuriarum*****. Как обаче да стане това, ако разбойникът е изчезнал зад девет планини в десета и не знаем, къде е той? Успокояващият отговор гласи: собственикът de jure наред с това разполага и с реивиндикационния иск, а пък „е резултат само на случайни, несвързани със самото имуществено право обстоятелства, ако в отделни случаи този иск не постигне целта си“. Това напомня на окрадения, който се утешавал, че крадецът не бил взел и инструкцията за експлоатация.

Други пък – и то принудени от обстоятелствата – допускат употребата на сила в случай, че става дума за много значителна стойност; при това обаче независимо от силния афект, в който нападнатият се намира, му вменяват задължението, да размисли най-прецизно, колко сила е нужна, за да се отблъсне нападението. Така той ще отговаря, ако счупи черепа на нападателя, без за това да има особена необходимост – та нали е могъл предварително и грижливо да изследва дебелината на черепа и надлежно да се упражни в правилната сила на удара, та да може да обезвреди нападателя с по-малко мощен удар."

*Доц. Кристиан Таков е преподавател по право в СУ "Св. Климент Охридски", член на правния съвет на президент и председател на Арбитражния съд към Българската търговско-промишлена палата. Препечатваме позицията му от неговия блог

**Врачанските понички – има се предвид прякорите на двамата братя, които убиха 18-годишния младеж във Враца

***Принцип от римското право – Всички закони, писани и неписани, позволяват силата да бъде отблъсната със сила.

****вещен иск на невладеещия собственик спрямо владеещия несобственик

*****вещен иск при непозволено увреждане

Още по темата
Още от Анализи и Коментари

Какво би означавало отпадането на мониторинга на Европейската комисия?