"Време и място": Разговори на Иван Кръстев със "сивия кардинал на Кремъл"

Политологът Иван Кръстев представя тази вечер в София книгата "Време и място", съдържаща неговите разговори с руския политтехнолог Глеб Павловски, определян като "сивия кардинал на Кремъл". Кръстев започва разговорите с него през 2012 г. Те са дълги, продължават цели 5 години, а в края на 2017 г. се превръщат в книга.

Павловски ще присъства на представянето, което е в понеделник от 18.30 ч. в клуб "Перото" в НДК.

"Април 2011 година. Москва. Както стотици пъти през последните двайсет години, Глеб Павловски, най-известният руски политтехнолог, често определян като "сивия кардинал на Кремъл", влетява в сградата на президентската администрация, на път за поредното съвещание. Но този път нещо не е както трябва. Пропускът му е блокиран. На другия ден не само руските вестници, но и "Ню Йорк Таймс" и "Файненшъл Таймс" съобщават като централна новината, че Павловски е прогонен от Кремъл. Причината най-вероятно е невидимата война между Путин и Медведев кой ще бъде следващият президент на Русия. Коментаторите са единодушни, че с прогонването на Павловски нещо е свършило в руската политика

Това е краят на историята. Но тя има начало в Одеса и дисидентска Москва. Има и развитие във времето, когато се разпада СССР, както и съвсем неочаквани обрати в коридорите на властта. Историята на Глеб, разказана от самия него, поне за мен, е ключ за разбирането на Путинова Русия."

Иван Кръстев

Публикуваме откъс от книгата интервю, издадена от КК "Труд" в превод Татяна Балова:

Появата на путиниста

  • "Извънредно положение може да въвежда или собствената, или страшна власт."

  • Власт, власт и власт! Как се създава силна, стабилна и умна власт? Това беше в центъра на проекта за 2000 година и за това работеше цялата Администрация на президента.

  • Смяташе се, че нерушимостта на страната ще бъде опазена само от нерушимата власт на президента. В това уравнение е коренът на много нещастия.

  • Основното, което знаехме, беше, че Елцин не може просто да бъде сменен от кого да е. Трябваше да дойде съвсем друга по стил политика, а в центъра ѝ да бъде такава доминанта на властта, която да завърши постсъветския период.

  • Ако умът на противника е пълен с илюзии за твоите планове, слепотата му се превръща в твой ресурс.

  • Гражданите и елитите бяха убедени в обратното – че прези­дентът няма да напусне Кремъл. Само че тази увереност вече започна да работи срещу Елцин.

  • Елцин нямаше сили да управлява страната още един мандат, но силите да отмени всеки неприемлив за него план щяха да му стигнат.

  • В Кремъл открито звучаха думите "нуждаем се от интелиген­тен силовак". Думата "силовак" стана трендът на сезона, но силоваците в Кремъл бяха станали прекалено много.

  • Появата на новата власт не зависеше от личността на кре­мълския кандидат. А от способността на Кремъл да постигне избирането му.

  • Войната в Югославия доведе до обрат в масовото съзнание и в интелигентските среди. Ако бомбардировките на Югославия бяха започнали само месец по-рано, до лятото Примаков вече щеше да е недостижим. А ако се бе закрепил в премиерското кресло, щеше да стане и президент.

И.К.: Кога за първи път чу името на Путин?

Г.П.: Бях го чул отдавна, още през 1990 година, но тогава не му обърнах внимание. Чух го от същия този Игрунов, когато той се върна от конгреса на "неформалите" и разказваше какви интересни хора срещнал там. Един от тях бил предста­вител на Собчак, някой си Путин… И Игрунов каза: "Ето кой би могъл да стане лидер вместо Горбачов". Наскоро той ми напомни нашия разговор и като попрелистих бележниците си, наистина намерих една ремарка: "президент Пудин?".

По-незабравима бе срещата през лятото на 1998 година. В Кремъл се обсъждаше как да се заздрави правителството на Кириенко. Тъкмо бяха направили Путин заместник-ръко­водител на администрацията на президента, след седмица той щеше да стане ръководител на ФСБ. Повтарях непрекъснато моята тогавашна мантра, че президентът трябва да въведе из­вънредно положение. През слабите години при решаването на всеки един въпрос акцентирах върху силата. Путин изведнъж възрази: "Извънредно положение може да въвежда или собст­вената, или страшна власт". Тази мисъл беше неочаквана и аз я запомних, макар преди рядко да обръщах внимание на не­говите реплики. Впрочем, обсъжданията не завършиха с нищо и през август на 1998 година настъпи банкрутът.

И.К.: А кога възниква проблемът с "приемника"? Защо Путин?

Г.П.: Думата "приемник" промени цялата картина и ста­на причина за много отклонения. Естествено, че на Елцин му трябваше приемник, но приемник на какво и в кое? От 1996 година и до края на управлението му ние говорехме не за при­емник, а за властта. Власт, власт и власт! Как след Елцин да се създаде силна и разумна власт? "Приемник" беше синоним на понятието власт, което постепенно изместваше понятията държава, общество и страна. Ето кое беше в центъра на проек­та от 2000 година и за какво години наред работеше админи­страцията на президента.

Това изместване на смисъла от образа на страната към об­раза на властта вече се носеше из атмосферата. Например гру­пата на Гусински Медиа-Мост, за да не допусне след изборите през 1996 година Чубайс да запази своята апаратна машина, създаде свой РR проект. И как го нарече? "Технология на власт­та"! Меритократите от Мост знаеха, че това е заглавието на книгата на Авторханов – популярен антисталински памфлет.

Самото това словосъчетание в 90-те беше иносказание на сталинизма. Но предишните табута паднаха и околокремълските дебати се свеждаха до един въпрос – как технически да се създаде и задържи властта? Смяташе се, че нерушимостта на страната ще бъде опазена само от нерушимата власт на прези­дента. В това уравнение е коренът на много нещастия.

Едновременно се търсеше политическо "лепило" за прокремълската коалиция на бъдещите избори. Аз я виждах като коалицията на реванша на загубилите. Имах предвид групи­те, които най-много пострадаха от реформите на 90-те и раз­рушаването на съветските социални институции: държавните служители, лекарите и учителите, армията, ФСБ, учените и пенсионерите. На загубилите трябваше да се даде шанс за властови реванш, а не просто за симпатичен кандидат. Но какво се имаше предвид под "власт"? Разбира се, не онези слаби кон­ституционни институции, които съществуваха само на хартия. Ние представяхме властта, за която говорехме, като нов ре­жим, осъществяван в рамките на предишната конституция.

И.К.: Значи наследникът е съвсем друга власт.

Г.П.: Разбира се. Само различна власт би могла да реши не­решения от Елцин проблем – да "отдели" личността на прези­дента от държавата Руска федерация, която беше нелегитимна за половината и население. Иначе при оттеглянето на създа­теля създанието изчезва – както се провали "преустроеният" либерален Съюз заедно с отишлия си Горбачов. Ние със си­гурност знаехме, че Елцин не може просто да бъде сменен от кого да е. Трябваше да дойде съвсем друга по стил политика и постсъветският период да завърши.

По моя молба Александър Ослан, президент на Фонд "Об­ществено мнение", една от трите водещи социологически служби в страната, сондира структурата на очакванията за властта. Той предпочиташе да говори за цели на доминацията, поради което бюлетините на ФОМ получиха името "Доминан­ти". Замисълът беше чрез смесването на средствата на адми­нистрацията, публичната политика и масмедиите да се създаде зона на безспорна хегемония на властта като виртуален плац­дарм за бъдещия режим. Към края на 90-те това се наложи до такава степен, че вече почти не се обсъждаше.

  

И.К.: Такава беше и позицията на "семейството", и пози­цията на Борис Березовски?

Г.П.: Общо взето, да. Макар Кремъл изобщо да не беше проекция на интересите на Елциновите роднини. Внимавай с понятията, родени във войната между руските пропагандни машини. Администрацията на президента беше рехав полу­отворен клуб на тогавашните бюрократични, интелигентски и лобистки групировки. Включително медийните групировки с техните пристрастия и интереси. Дори в периода, когато групата "Мост" от НТВ рушеше президентския рейтинг на Борис Немцов, на нашите съвещания присъстваше Сергей Зверев, доверен човек на Гусински.

Все още не съществуваше правилото за политически блокаж на всеки, който "воюва срещу президента". Въведе го Волошин през 1999 година, в дните на смъртоносната касапница по време на изборната кампания. Роди се догмата: на "чужди­те" – никакви интервюта, те не бива да бъдат канени в "наши" телевизионни канали.

Проектът не бе таен, макар да не го бяха презентирали. Учудващо, но екипът на администрацията действаше почти открито, без да се крие, но пресата нищо не виждаше. Сега пишат, че уж "на всички било ясно", че след края на мандата Елцин щял да си отиде, бил стар и немощен – нищо подобно. Пресата и елитите докрай смятаха за безспорно, че Елцин със зъби и нокти ще се държи за Кремъл и ще направи всичко въз­можно да остане на власт. Споменът за 1996-а, когато прекара­лият инфаркт президент, умирайки, продължава да танцува на избирателната сцена, изглежда потвърждаваше тази версия.

Формулата "Елцин се държи с всички сили за властта" след 1996 година стана догма. И изведнъж осъзнах, че тази илюзия е нашият потенциал: ресурс за маскировка на "прием­ника". Ако умът на противника ти е пълен с черни фантазии за твоите планове, неговата слепота е твоят ресурс. И един вид "вкопченият във властта" Елцин може да смае, като сам се откаже от нея.

И.К.: Бях чел или може би някой ми каза, че идеята Елцин да си тръгне преди края на мандата е била твоя.

Г.П.: Аз и сега я смятам за своя. В моите работни бележни­ци тя се появи през 1998 година. Но мисълта беше елементар­на и напълно възможно би могла да хрумне и на още някого.

Постоянна тревога сред участниците в кремълския проект будеше недостигът на силни ресурси в централната власт. Ко­лосален инструментален дефицит. Отново и отново търсехме пропуснати от нас резерви. За жалост най-важните от тях вече бяхме изгорили на предишните избори. През 1996 година мно­го неща се градяха предимно върху убеждението на антиелцинския електорат, че Елцин няма да мръдне от мястото си. Но в една и съща река не се влиза два пъти, играта вече бе раз­крита. И макар всички да бяха убедени, че президентът няма да напусне Кремъл, тяхната увереност сега работеше срещу Елцин. Неговият стремеж към властта беше възмутителен, превърна се в улика и около нея не можеше да се гради нищо. Тогава се зароди идеята да се разгърне огледално противопо­ложен сюжет. Увереността в желанието на Елцин да остане в Кремъл (ние я наричахме "черния мит за Елцин") да се пре­върне в камуфлаж на реалния сценарий на кандидата за власт. Да се скрие главната тайна пред очите на всички.

Още през 70-те, когато работех в дизайна, бях усвоил пра­вилото, че ако не можеш да скриеш нещо, трябва да го подчер­таеш. "Черният мит" за Елцин можеше да сработи като димна завеса за неговия приемник – ако президентът мишена, обект на омразата на враговете, изведнъж си тръгне сам, като отнесе със себе си враждата им.

Инструменталната бедност на федералната власт ни под­тикваше да използваме крайни средства. Първите експеримен­ти с медийната политика и неопропагандата бяха развити не от чисто коварство, а от липса на политически инструменти.

Федералният център нямаше нито пари, нито авторитет. Дори губернаторите с нежелание се подчиняваха на указите на пре­зидента, но затова пък пресата и телевизията покриваха и се ползваха от цялата страна.

През пролетта на 1999 година, когато преди решаващите избори беше извършена последната ревизия на оскъдните ре­сурси, с които Кремъл разполагаше, стана ясно, че предвари­телното напускане на Елцин е силен сценарий.

И.К.: Според мен проблемът не е в слабата позиция на Елцин през 1998–1999 година, а че се е появила негова ал­тернатива. И тази алтернатива е изглеждала силна – имам предвид съюза Примаков–Лужков. Мисля, че най-важното, което сте успели, е да направите от тях "стар режим", а от приемника на Елцин –"новрежим". Как е станало това и защо изобщо Путин е означавал "новрежим"? Какво тол­кова видяхте в него?

Г.П.: Не преувеличавай обмислеността на тогавашните наши крачки. В крайна сметка решението кой да бъде канди­дат, а още повече за предсрочното оттегляне, можеше да взе­ме единствено Елцин. Постоянно изследвахме дали различни­те сценарии съответстват на "критериите на Елцин": дали те са приемливи лично за него. Елцин нямаше сили да управлява страната още един мандат, но силите да отмени някой непри­емлив план щяха да му стигнат. Той можеше и обичаше да прави такива неща. През 1998 година Елцин се отказа да раз­чита на интелигенцията и меритократите. След банкрута той окончателно определи приоритетите си – следващият прези­дент нямаше да прилича на Немцов или Кириенко: нямаше да е млад реформатор, нямаше да е очилат умник, а як мъжага и за предпочитане – с пагони.

В края на 1998 година ръководител на администрацията вместо журналиста Юмашев стана Николай Бордюжа – гене­рал, интелигентен на вид силовак. Но по това време преми­ер вече беше станал друг интелигентен силовак – Примаков. Отначало президентът се отнесе към него с доверие, а това изпоплаши мнозина в Москва. След банкрута Елцин се разо­чарова от липсата на желание у интелигенцията да прави държава. Той смяташе, че чрез банкрута (а преди това – чрез крех­кия "кабинет на младите реформатори" на Немцов–Чубайс) интелигентите са го "накиснали". За това вероятно е говорил на Примаков и така е активирал дремещите в него амбиции. Думата "силовак" стана тренд на сезона. На срещите ни в Кре­мъл все по-често звучеше рефренът "нуждаем се от интели­гентен силовак".

И.К.: Формирали сте Путин по модела на Примаков.

Г.П.: Не веднага, макар, разбира се, "матрицата Примаков" да се обсъждаше в мозъчните атаки през зимата на 1998–1999 година. След Коледа върху бюрото имаше два модела. Еди­ният – обичайният – млад реформатор, дясно-ляв популист, нещо като Борис Немцов. Но в тази роля без успех вече беше пробван Сергей Кириенко. През пролетта на 1998-а Елцин из­веднъж свали Черномирдин, с когото бяхме свикнали, и назна­чи този млад юпи. Финансите се намираха в катастрофално положение, нещата вървяха към крах на борсата. И все пак юпито Кириенко за половин година събра 20 % президентски рейтинг. Това значеше, че ако при една добра предизборна кам­пания се натрупат още 30 %, ето ви го, господа, президента на Русия. Така виждахме схемата на бъдещите избори: президен­тът назначава премиера приемник, приемникът бързо набира 20–30 % властолюбив електорат, а ярката медийна кампания му добавя останалото. Но Примаков изведнъж сам реши да се възползва от тази схема – нали вече беше премиер.

Страната ни беше в криза и от премиера се очакваха дейст­вия. Елцин бе принуден да даде на Примаков толкова широк простор, какъвто не бе давал никому след Гайдар. Така се по­яви вторият елемент в нашия сценарий за приемника – пре­миер, действащ като регент. Примаков започна стремглаво да набира кандидатпрезидентски рейтинг, по-бързо отколкото Кириенко, и ние видяхме, че нашият модел действа. За жалост кандидатът не беше наш.

И.К.:Какво значи "не беше ваш"?

Г.П.: Не за мен, а за Елцин и приближените му. Като кон­султант аз бях индиферентен и просто чаках кого ще ми по­сочат, за да започна да го издигам. Ако кажат, че кандидатът е Примаков, добре, нека е Примаков. Появата на новата власт зависеше не от личността на кандидата, а от способността на Кремъл да измести всички, налагайки своя избраник. Но кре­мълският екип вероятно не без основание се страхуваше от Примаков. А журналистическа Москва направо го мразеше. За мен това си остана загадка, но е факт, че журналистите не можеха да понасят този старец премиер.

Примаков не беше груб и самозабравил се като Лужков. Но през 1999 година той изглеждаше пришълец от ерата преди Горбачов. Не търпеше медийната хапливост, която Черномирдин парираше леко и с чувство за хумор. Черномирдин, който беше по-скоро червен директор, отколкото ориенталист-разузнавач, се превърна в любимец на демократите. А Примаков вечно ходеше при Елцин с купчина ксерокопирани карикатури, чийто герой беше, за да се жалва. По-лошо не можеше да го измисли. За Елцин оплакванията от журналисти бяха израз на слабост даже когато той самият тайно съчувстваше. Това, че столичните медии отхвърлиха Примаков, стана важен ресурс за нас.

Когато започнаха бомбардировките на Белград и самоле­тът на Примаков на път за САЩ направи обратен завой и се върна, московската преса избухна. Макар в този жест да няма­ше нищо особено освен дипломатическо неодобрение. Но пък на мнозина в страната това им хареса и даже Елцин отначало го подкрепи. Самият президент беше бесен на американците и по телефона заплашваше Клинтън с руски десант във Вашингтон. В масовото съзнание и дори в образованите среди войната на НАТО в Югославия предизвика критичен пронационалистически обрат. Започна спонтанната реакция срещу десетилетието на реформи на Горбачов и Елцин, прозападният консенсус рухна и за да се вземе реванш, сега беше необходим лидер. Ако бомбардировките на Белград бяха започнали само месец по-рано, към лятото Примаков вече щеше да е несменя­ем. А ако успееше да се укрепи в премиерския стол, щеше да стане и президент на Русия.

Свалянето на Примаков от премиерското място се превър­на в първостепенна задача и успех на новия ръководител на администрацията Александър Волошин. А съгласието на Ду­мата по този въпрос бе постигнато благодарение на новия за­местник Владислав Сурков. Временно премиер стана Сергей Степашин, обаче кандидатпрезидентският рейтинг на Евгений Примаков все пак се запази и даже продължаваше да расте.

Още от Общество

Защо управляващите избират Цацаров за шеф на "Антикорупция"?