Все още има време за дипломация в Корея

Все още има време  за дипломация  в Корея
В разгара на непрестанно покачващото се напрежение заради севернокорейската ядрена програма, най-после има някакви позитивни дипломатически сигнали. На 3 януари Пхенян възстанови връзката по граничната "гореща линия" с Южна Корея - ден след като Сеул предложи двустранни преговори и два дни след като Ким Чен-ун каза в новогодишно обръщение, че е отворен за диалог с Юга. 
Запитана обаче възможен ли е такъв пробив, посланичката (на САЩ) в ООН Ники Хейли поля със студен душ цялата идея: "Ние няма да погледнем сериозно на никакви разговори, ако те не предприемат нещо за забрана на всички ядрени оръжия в Северна Корея."
 
Изявлението на Хейли е най-ясната възможна артикулация на външната политика на правителството на Тръмп: Дипломацията е загуба на време. Ние ще преговаряме с противници само след като те едностранно капитулират и се подчинят на всичките ни заповеди. 
 
Проблемът е, че този подход рядко дава резултат. Вярно е, че дипломацията понякога не успява. Гръмкото сплашване обаче в повечето случаи не постига нищо друго, освен че се възприема като блъф и поражда отпор. 
Да вземем за пример подхода на Вашингтон към Съветския съюз след Втората световна война. Според историка Мелвин Лефлър, сред военните и разузнавателни среди е имало "почти пълно единомислие", че Съветският съюз, въпреки експанзионизма си, "изобщо не беше тотално враждебен или нежелаещ да преговаря със САЩ". Въпреки този вътрешен консенсус, Лефлър цитира официални американски лица, които упорито представят Москва като "изначално неподдаваща се на помирение" и решена с цената на всичко да постигне "световно господство".
 
В разузнавателен доклад на военното министерство от юли 1947 г. се констатира, че по-конфронтационният подход на правителството на Труман "проявява склонност да преувеличава значението на конфликтните гледни точки и така намалява възможността от споразумение по всеки пункт". Според Лефлър това "води до по-агресивна съветска политика към САЩ и засилва напрежението". 
 
Историята, напротив, изобилства с примери за тактично държавничество, което успява да постигне значителни отстъпки от противниците. 
 
Макар че Кубинската криза в продължение на десетилетия бе погрешно представяна като пример как американски президент със стоманен поглед надменно гледа към отстъпващ Съветски съюз, истината бе разкрита по-късно в разсекретени документи. Джон Кенеди тайно предложил да изтегли американските ракети от Турция, а Никита Хрушчов се съгласил да изтегли ракетите си от Куба в замяна. Ядрената война бе избягната чрез дипломация и взаимни отстъпки. 
 
Подходът на президента Барак Обама към Иран се оказа успешен, защото следваше този дипломатически модел. Години наред Вашингтон засипваше Иран с твърдоглави обвинения, крайни искания и без да проявява интерес към сериозни преговори. Този подход - "само тояга и никакви моркови" - доведе до враждебност на инат от двете страни и до разрастване на иранската ядрена програма.
 
Едва когато правителството на Обама призна правото на Иран да обогатява уран за мирни граждански цели и предложи смекчаване на санкциите, Техеран се съгласи на големи ограничения върху ядрената си програма. Резултатът бе онова, което шефът на Международната агенция за атомна енергия Юкия Амано нарича "най-строгия в света режим за ядрени проверки". 
 
Защо тогава Тръмп игнорира примера на своя предшественик? Често срещан довод против сближаване със Северна Корея е, че ние опитахме с дипломация през 1990-те години, а Пхенян се възползва от американските доброжелателни жестове и не спази ангажиментите си. Това обаче е заблуждаващо представяне на договорената рамка от 1994 г. Тя бе постигната от правителството на Клинтън и замразяваше способността на Пхенян да произвежда плутоний за ядрени бомби, като отваряше неговите програми за проверки в замяна на икономически и дипломатически отстъпки от Вашингтон. 
 
За нещастие, отбелязва Зигрфид Хекър от Станфордския университет, мнозина в Конгреса се противопоставиха на споразумението и "не отпуснаха финансиране за ключови положения в споразумението, поради което САЩ нарушиха своите ангажименти от самото начало". 
 
Пхенян възприе това като сигнал, че се нуждае от "план Б". Още в ранния етап на правителството на Джордж Буш, което възприе веднага явно по-твърда линия, американското разузнаване констатира, че Пхенян тайно разработва капацитет за обогатяване на уран в нарушение на духа, макар и не на буквата на Рамковото споразумение. В отговор правителството на Буш излезе от споразумението и това накара Пхенян да изгони международните инспектори.
 
През 2002 г. Буш включи Северна Корея в прословутата "Ос на злото", което бе явна индикация, че ще започне усилия за промяна на режима там. Скоро след това Пхенян излезе от международния Договор за неразпространение на ядреното оръжие, а само няколко години по-късно режимът на Ким изпробва първата си ядрена бомба. 
 
Хронологията на дипломатическите усилия е по-успешна, дори и по отношение на Северна Корея, и сочи, че на проявен срещу нея непримирим подход и на опити за принуда тя отвръща със собствена враждебна политика. Проучване на Центъра за стратегически и международни изследвания обаче показва, че през последните 25 години периодите на дипломация съвпадат с намаляване на севернокорейските провокации. 
 
Казано по-просто, главният елемент на стратегията на Тръмп към Северна Корея е погрешна. Повече заплахи и натиск няма да принудят Пхенян да капитулира. Оценките за възможните щети и последствия от евентуална война са толкова катастрофално високи, че военните заплахи в тази ситуация вероятно са блъф. По преценка на ЦРУ "никакъв обем от икономически санкции няма да принуди севернокорейския лидер Ким Чен-ун да се откаже от ядрената програма на своята страна". 
 
Дипломатическите опции са налице и достъпни. Американски представители, участвали в разговори на ниско равнище със Северна Корея, неведнъж казваха, че Пхенян желае да преговаря. Русия и Китай отдавна настояват, че най-добрата първа стъпка към конструктивна дипломация е да се започне с договорка "замразяване срещу замразяване", според която Пхенян ще се съгласи да замрази ядрените си опити в замяна на прекратяване на всички американско-южнокорейски военни маневри. 
 
Макар че американските висши военни не подкрепят пълно замразяване, Южна Корея предложи отлагане на някои военни учения за след (зимната) олимпиада. Освен това Вашингтон лесно може да прекрати своите провокативни - и безполезни - операции, свързани с военни полети близо до Северна Корея. 
 
Точните рамки на една такава договореност трябва да бъдат определени на масата за преговори, когато всяка страна ще може да изложи своите очаквания и да прояви гъвкавост. Но САЩ имат обширно голям простор за гъвкавост, за да удовлетворят опасенията на Северна Корея в сферата на сигурността, включително и да предложат край на онова, което Пхенян нарича "враждебна политика" на Вашингтон, облекчаване на санкциите и дори намаляване на американските войски в Южна Корея. Последното може да се хареса и на Китай и да го мотивира за по-конструктивен подход към севернокорейския проблем. 
 
Нищо в сегашното положение на Корейския полуостров не ни принуждава да залагаме изцяло на хардлайнерски подход. Само високомерие и криворазбрано чувство за чест, както и ужасно погрешни идеи за дипломацията пречат на един по-разумен подход. 
 
По БТА.
Още по темата
Още от Свят