Вселенски разпри

Снимка: БГНЕС

Има една характерна особеност на обществените ни дебати – първо се прави от мухата слон, а сетне всичко приключва със скандал. И все пак онова, което се разрази и изговори около посещението на вселенския патриарх Вартоломей I в България, според мен поставя своеобразен рекорд.

Изприказваха се сума небивалици за нанесени и понесени унижения, заплетоха се цели конспиративни теории, в резултат на което, струва ми се, вече никой не е наясно какво точно се случи през тези няколко дни.

Ала всички се почувстваха обидени, доколкото обидата със скоростта на пламък се разнесе от група обществени инициатори през медиите към държавните институции (президент и премиер), за да стигне до самия вселенски патриарх, който отмени брифинга си и си тръгна видимо засегнат.

И то сподирен от твърдения, че бил част от "евроатлантическа конспирация", чрез която САЩ искали да намалят влиянието на Русия у нас, както и от вестникарски заглавия, че "фанариотът плаче за нов български Великден".

С което хаосът в интерпретациите стана пълен.

А България се разтресе от напрежение.

Отношенията между Църквите и без това са сложна и неясна тема за повечето хора, поради което тук лесно се раздуват балони с всякакви спекулации. Още повече, когато това става на фона на спомена от учебниците за църковно-народните борби през Възраждането.
Колко му е предколедно през 2015 г. някои да започнат да се изживяват като участници във великденската акция в Цариград от 1860 г.? Разгръщаш книгата на Тончо Жечев за "българския Великден" или романите на Димитър Талев и римейкът е готов. Дори като гримаса на историята.

Ето защо, в името на истината, може би е най-честно да споделя онова, което лично аз не разбирам в реакциите по случилото се и в логиката на българските действия.

1. Не разбирам какво толкова страшно има в посещението на патриарх Вартоломей в България. Ей Богу, не разбирам. Ако не ме лъже паметта, той идва поне за десети път в страната ни. Без досега това да е изложило на заплаха нито българската независимост, нито да е поставило в подчинено положение Българската православна църква.

Напротив, безспорна е заслугата му на Поместния събор в София през 1998 г. за преодоляването на разкола в БПЦ. Нима сме го забравили? И някой ще оспори ли този факт?
От лятото насам обаче тръгна някакъв ажиотаж около неговото предстоящо посещение, един вид артилерийска подготовка преди самото "сражение".

Първо, заговори се, че не е редно той да получи български орден преди да бъде връчено такова отличие на българския патриарх, защото това би било "неравнопоставеност". Вярно е, че българският патриарх Неофит навърши 70 години и той заслужено бе удостоен с орден "Стара планина" – първа степен. По това спор няма.

Притесняваща е самата идея за "неравнопоставеност", защото тя е израз на национални комплекси. Ако душевното равновесие на една нация се постигаше с връчването на ордени, тогава лично аз съм готов да се подпиша дори на три подписки за награждаването на светейшия български патриарх. И тогава – след тези три отличия – нека Българската патриаршия да води (символично) срещу Константинополската с 3:1. Не съм убеден обаче, че в полето на църковната дипломация футболната терминология е приложима.

Друго поле на предварителни напрежения бе съдбата на паметника на екзарх Антим I в двора на българската църква "Св. Константин и Елена" в Одрин. Паметникът е издигнат през 2010 г. от Съюза на тракийските дружества, но без съгласието на вселенския патриарх, макар тази църква да е под негова юрисдикция. А това е факт според договореностите от 1945 г., сключени между БПЦ и Цариградската патриаршия при вдигане на схизмата.

Тези дни проф. Иван Желев съобщи, че паметникът е бил осветен от Видинския митрополит Дометиан, но пък без да има решение на Св. Синод. С което каноничните нарушения се увеличават и решението на този проблем може да дойде само по пътя на дипломацията, а не с тропане по масата и скандали.

Факт е, че патриарх Вартоломей не одобрява този паметник, защото смята, че Антим I e в основата на схизмата през XIX в., но, забележете, че не е наредил да бъде премахнат, което е в правомощията му. Очевидно, защото си дава сметка, че това е лош сигнал в двустранните отношения.

2. Не разбирам и цялата драма около думите за "етнофилетизма" в словото на патриарх Вартоломей в "Св. Александър Невски". Бях в катедралния храм при произнасянето на това слово, сетне го препрочетох отново и откровено си признавам, че не проумявам "обидата", която някои разчитат в него. Склонен съм да допусна, че в случая става дума за разминаване между исторически и богословски равнища в разбирането на този термин.

В православната традиция думата "етнофилетизъм" (равна на "национализъм"), е ерес. Християнството е отвъд етносите и нациите и по това не може да има спор. В него, както ни учи св. ап. Павел, няма "ни елин, ни иудей", тоест заличава се всяка разлика между българин, грък, сърбин, руснак, японец, или който и да е жител на планетата, след като той е приел Свето кръщение.

Защото човешката душа е християнка, по формулата на един от великите християнски апологети, а не е нито българка, нито гъркиня, нито рускиня, без значение в какво тяло обитава и какви документи за самоличност има в джобовете му. Който може да приеме това, го приема. Който не – отпада от "Божия народ", събрал се в Христовата църква, и може спокойно да се присъдени към която си иска националистическа партия, където "етнофилетизмът" не е грях, а израз на висше "родолюбие".

Проблемът на балканските народи през XIX в. е, че при тях националното им съзнание, за разлика от Западна Европа, се конструирира през техните църковни общности, което означава, че националната им идентичност се гради за сметка на единството на Църквата, станала подвластна на тежки национални конфликти.

Българите са едни от първите, поели по този път, но съвсем не са единствените. Поради което "етнофилетизмът" (национализмът) си остава православна рана, която продължава да кърви. И лесно можем да видим проекциите ѝ в съвременността – в събитията от края на 90-те години на ХХ в. в бивша Югославия или в случващото се днес в Русия.

Тази година, когато се навършват седем десетилетия от вдигането на схизмата над БПЦ през 1945 г., може би е редно да погледнем на тези събития и с други очи.

Лично аз в словото на патриарх Вартоломей отчлених един много важен нюанс – за съвместната вина на българи и гърци в църковното противопоставяне в средата на XIX в. Нещо, което Цариградската патриаршия, струва ми се, изказва за първи път.

А именно– че тогава "православният народ взаимно се раздира от етнофилетистките сблъсъци и се разпада на части, които се бият една срещу друга". За да се стигне и до най-лошото – "до отнемане с насилие на дара на живота, поради което и съзнателно патриаршията на събор отхвърля неудържимия национализъм като враг на единството и на мира на светата Православна църква."

Не ви ли се струва, че вселенският патриарх тук поставя въпроса за "взаимната вина", което пък е първа стъпка към едно дълбоко преосмисляне на балканските национализми, донесли толкова жертви в три поредни войни (Междусъюзническата, Първата и Втората световна)? И че това не е повод за обида, а за размисъл.

3. Не разбирам и откъде тръгнаха всички тези спекулации, че вселенският патриарх не се отнасял към патриарх Неофит като към патриарх, а като към екзарх, че дори и като към митрополит (според някои български медии). Ей Богу, не разбирам цялата тази мнителност, в която невежеството граничи със злонамереност.

Който е имал уши, навярно е чул (на живо или по телевизията) патриаршеското обръщение в катедралния храм "Св. Александър Невски": "Блаженейши и Светейши брате и съслужителю на наше смирение, патриарх на София и цяла България господин Неофите". Така започна словото. И навсякъде, по стара традиция, обръщението бе "блаженейши и светейши".
Представители на БПЦ достатъчно добре изясниха този факт, за да е нужно да се връщам на него. Само че цялата тази медийна канонада, лишена от каквито и да е реални аргументи, бе единият от поводите за отмяната на срещата между вселенския патриарх и премиера Борисов. С което стигаме до "поантата" на скандала.

4. Не разбирам и цялата медийна истерия, разразила се около твърденията, че патриарх Вартоломей си иска ценности от България. По-точно битово я разбирам, но не проумявам некомпетентността, с която се преекспонира един доста сложен исторически казус.
Извинявайте, но този проблем се поставя от сто години насам. Откакто през юни 1917 г. българските войски "спасяват", "прибират" или "отнасят" в Народния музей в София голям брой "артефакти" (св. мощи, ръкописи, утвар, кръстове, икони) основно от два манастира в Северна Гърция – "Св. Йоан Предтеча" в Серес и "Св. Богородица Икосифиниса" в Драма.
Проблемът е само частично уреден след Ньойския договор и е обект на междудържавно споразумение от втората половина на ХХ в. Той продължава да изниква в двустранните ни отношения с Гърция, тъй като непрекъснато се поставя от епархиите на Серес и Драма и е не толкова юридически (поради давност), колкото морален и църковен.

Ето защо патриарх Ватоломей I не иска, а моли, както бе казано в словото му при при президента, за това тези "светини да са в богослужебна употреба в естествените си правоимащи места".

Казусът впрочем опира и до свети мощи, които е светотатство да са в музея. През 1992 г. НИМ извади от секретния си фонд и предостави на Св. Синод на БПЦ мощите на св. Дионисий, патриарх Константинополски (XV в), които бяха пренесени в Рилския манастир. Впоследствие нашата Църква върна част от тези мощи на Цариградската патриаршия, а друга част на митрополията в Драма.

Не мислите ли, че изходът от този заплетен морален казус е спорните "свети обекти" от НИМ да бъдат предоставени на БПЦ, откъдето вече се чуха думи в подкрепа на едно подобно решение? Православната ни църква разполага със свой Църковен музей, ще се отнесе с подобаващото уважение към светите мощи и в контакт със своите Църкви-сестри ще постигне онова споразумение, което да заличи този вековен спор между две страни и три патриаршии.

Подобно решение явно не се нрави на бившите агенти на културно-историческото разузнаване към ДС, които продължават да вдигат олелия, спекулирайки с националните чувства на българите. Защото то предполага да се извадят наяве автентичните описи на тези църковни ценности. А от 2004 г. насам по аукциони в Европа и САЩ, както и в Принстънския университет, се появяват артефакти, които според експерти, са част от тази сбирка. Дали е така, ще стане ясно, когато описите станат публично достояние.
И тогава може да се окаже, че всички тези разпри, които на мнозина изглеждат вселенски и най-вече възрожденски, се принизяват до добре познатата ни битова реалност.

*Публикацията е от Портал "Култура"

Споделяне
Още по темата
Още от Анализи и Коментари