Явор Дачков в страната на чудесата

Явор Дачков в страната на чудесата

Вече всичко е ясно. А само допреди дни не беше.

Не беше ясно например кой ще бъде министър-председател на България след Бойко Борисов. Алексей Петров, разбира се. Намекнал го бил самият той, припомняйки си мъдростта на Атанас Буров, “че България винаги е управлявана от бивши или бъдещи затворници”.

Не беше ясно и коя ще бъде управляващата партия, когато и ГЕРБ, подобно НДСВ, отиде в небитието. Точеха се червените, обаче ядец. Сега вече се знае. Ще управлява РЗС, с малко прибавки от “Атака” и Синята коалиция. (Нищо, че рейтингът ѝ се измерва с десети от процента).

Не се и знаеше също кой е финансирал ГЕРБ. Предполагаха се разни субекти – от Цветелина Бориславова през Иво Прокопиев до самият Бойко Борисов. Сега вече се знае. Финансирал го е Алексей Петров и подбрани от него “чисти” фирми. Прочее това е станало по времето, през което е бил съветник в ДАНС и – пак по негови думи, само че по друго време казани – се е ръководел във всички свои действия от интересите на държавата и повелите на тайните служби – в борбата на тихия фронт. От което какво излиза – че ДАНС е създала и ГЕРБ? Ами, май да.

Стана ясно и кой кой е в ченгесарското медийно ветрило. Една голяма скоба е належаща тук: нали не сте забравили, че преди да бъде таен агент на НСС и ДАНС, ползващ се с доверието на три правителства, Алексей Петров беше щатен офицер от ДС – и обслужваше България по повелите на КГБ и прищявките на един ухилен чичин, дето пък Бойко Борисов му беше бодигард? И че по повелите на тоз именно чичин ходеше да покръства своите братя по вяра?

Та кой кой е на ченгесарското му медийно ветрило стана ясно, когато на стълбите на скромната му къщица на ул. “Арарат” цъфнаха главният редактор на "Галерия" Кристина Патрашкова и нейния заместник Явор Дачков, по съвместителство и главен редактор на “Гласове” – броени мигове, след като благочестивата и добродетелна институция на господина Пенгезова пусна Октопода български от ареста. Досега – въпреки стотиците страници, изписани в защита на Алексей Петров, тези достойни наследници на Гочоолу и Дочоолу се кълняха, че изданията им били независими. Колко са независими, си пролича. Не по думите – по вонята.

Та прочее това стана ясно в България от сряда насам. Учудвате се? Не е за учудване – напълно закономерно е даже. След Бойко Борисов – Алексей Петров... Нима не ви се вижда логично и закономерно? Бандюгите на власт, крадците – на свобода, а България – страната на неограничените възможности. На чудесата дори. Защото съществува по логиката на Хъмпти-Дъмпти, Лудия Шапкар, Туидълдий и Туидълдум, Мартенския заек и Усмихващия се котарак, от който остава само усмивката.

Всичко е ясно, има само една малка липса. Хората с бели престилки липсват. С яки санитари и качествени ризи с дълги, предълги ръкави.

Стойте, гледайте и вярвайте на очите си – нищо, че живеете в България. Появява се налудната физиономия на Яне Янев (трябва наистина да не си добре, за да избереш такъв типаж за лице на политическия си Франкенщайн) – и почва да обяснява, че и той, видите ли – барабар с президента ни, политически “проект” правел: “става дума за дясноконсервативен проект на екипен принцип с участието на хора и от ГЕРБ, където имало инакомислещи, "Атака", "Синята коалиция" като алтернатива на едноличния режим и милиционерския диктат”. След хаоса винаги идвал “най-добрия ред” – а сега същият щял да настъпи с нова Конституция и с Алексей Петров начело. Бедни, бедни Оли Рен!

Но тези с белите престилки да не бързат. По за хващане и от Лудото Яне са журналистите, които веднага зажужаха като съборено гнездо оси: Алексей Петров финансирал ГЕРБ! Цветан Цветанов бил уличен в кражба на един милион евро! Един кратък, кротък въпрос: как така Алексей Петров ще е хем отговорен служител на “българското ФБР”, хем ще създава РЗС, вадейки тайни папки с гриф “Строго секретно” и плащайки милиони за билбордове с френетичната физиономия на лудото Яне, хем пък ще финансира ГЕРБ – дето е основен конкурент на неговите работодатели?

Как така Цветан Цветанов ще е задигнал един милион евро и за това ще се знае в прокуратурата – след като първо тя заявява, че не знае нищо такова, след това става ясно, че за внасянето на такава гаранция не знае и фирмата, която я е поискала, и че общината не е внесла нито стотинка въпреки примамливото предложение системата за наблюдение в метрото да бъде изградена с европейски пари, тъй като законът я задължава да обяви обществена поръчка – и че в крайна сметка никой нищо не е дал, а общината е изградила тази система със свои собствени средства?

Но няма значение как така. Нищо няма никакво значение – имат значение само кинтите, далаверата, възможността да се правиш на идиот и да лочиш водка до умопобъркване. Затова зареждаш лайномета и командваш “Огън!” – и така ще бъде, докато Алексей, Яне и компания те снабдяват с муниции. А после... После ще видим.

Защото едно са научили тези вестникарски херои, тия защитници на правдата и справедливостта – в България никой нищо не помни. Важното е чалгата да свири и скандалът да тече – всичко друго се нарежда от само себе си. И пише Явор Дачков, блъска по клавишите, а над него като един Данко Харсъзина се е възправил неговият герой, възхвален в десетки вестникарски страници от честната му богоугодна ръка, и ечи неговият глас: “Карай, карай, карай! Блъскай, майка му стара, пред нищо недей се спира, пред нищо! Блъскаай!”

Да ми прости Щастливеца за тези взети назаем думи. Но напоследък все по-често си спомням за неговия “Бай Ганьо” – това първо осъзнаване на българската прокълнатост, на извечната сякаш присъда над нас – да живеем в простащина, предателства и безумици, магарета и шебеци да водят българското стадо, да поемаме с всеки дъх родната бесовщина, от която животът горчи. И все по-често си спомням карикатурата на Илия Бешков “Бай Ганьо убива своя автор” – тази с умиращия Щастливец и мрачния бай Ганьо, надвесен над него: “Ти ли я свърши, бай Ганьо? Нейсе, запуши я...”

Това е и лична история, разбира се, но личните истории се наслагват, докато се превърнат в наша обща съдба. Не ми пука от Алексей, не ми пука от катилите му – като баретата Гълъбин, за когото мнозина смятат, че е най-вероятният физически убиец на прокурора Николай Колев, не ми пука от лудия Филчев, нито от още по-лудото Яне.

За Явор Дачков обаче ми пука – щото сме си пили заедно ракията, щото съм му вярвал, броил съм го за приятел. Пука ми – защото той навремето представи книгата ми “Диагнозата "Филчев” – в която десетки страници се отнасят именно за Алексей Петров – тъй че няма как да не знае за кого става дума. Пука ми, защото, когато някой до теб се преобърне по такъв начин и те предаде с тъй гротескни жестове, животът започва да ти горчи – както е горчал и на Алеко – и престава да има смисъл.

Чел ли си “Бесове” на Достоевски, Яворе? Чел си. Най-вероятно. И нищо не си разбрал. Живот като махало: със Костов – против Костов, с истината – сетне с лъжата, с хилядите, дето ти вярваха, докато гледаха “Гласове” – сетне с мафията. И това – уви – не е страната на чудесата, кочина е, а ти си един от розовите шопари в нея.

Пука ми, да знаеш. Щото съм те познавал, вярвал съм ти, споделяли сме каузи, говорили сме – с теб и с д-р Михайлов (а той, той как си спомня за това време, спи ли спокойно, гледа ли хората в очите) за култура и религия.

Толкова ми пука, че ми се повръща от теб.

Публикувано в блога на Е. Сугарев

Споделяне
Още от