Йоханнес Артинян: Ако не се направи нищо до зимата, изгорелите складове ще рухнат

"Има неща, на които нямам отговор. Първо е историческата фактология - как изобщо е станало така, че сграда, която е дарение, това дарение е с определена цел, след това се дава на тютюневия комбинат, което…по принцип в соца така се правеше…Това, че е дарение се знае, то е документирано и в момента, в който се разпродава тютюневият комбинат, се разпродават и тези складове. Те трябваше моментално да станат общинска собственост". Споделя скулпторът Йоханнес Артинян за въпреки.com по повод изгорелите тютюневи складове в Пловдив.

Един от изгорелите тютюневи складове

И продължава с аргументите си: "Сигурен съм, че няма никакъв юридически проблем, направили са го перфектно. Абсолютно съм убеден, но моралният проблем е много голям. По тази логика и Софийският университет може да се продаде, той е дарение от братя Георгиеви. Не дай си Боже нещо да стане там, той все пак не може така да се запали", фигуративно отбелязва Артинян. Той припомня, че студиото /I-Creativ Studio/, в което работи е било ангажирано със създаването на една уеб платформа, която имала за цел, инициирана от фондация 2019, да пропагандира превръщането на този район по някакъв начин във втори културен център на Пловдив - Тютюневият град. "И вече последващите събития - първо инициирането от общината на тази идея и до известна степен влагането и на човешки и на идеен ресурс това да се случи от една страна. И от друга страна - позицията на същата тази община, която се оказа, че не знае кои са собствениците на тези складове първоначално, не знае какъв им е статутът, не знае позволено ли е да се разрушават, не е ли позволено да се разрушават. Ти не може да искаш да се случи нещо на дадено място и да не знаеш кой е собственикът". Разсъждава скулпторът.

Йоханнес Артинян

И дава предложения за спасение, но при условия, че има воля за това. "Конструкцията, тези хора, които са запознати с подобен тип сгради са наясно, че основната носеща част на сградата са стените. Самите стени са носещият елемент, те са достатъчно широки и

Практически това, което е ценно в момента съществува.

Дървената конструкция, която е вътре, тя не носи стените, тя носи сама себе си и покрива, тя е рухнала. Там спасение няма, макар че предполагам, че има заснети чертежи на тази дървена конструкция. Тя е много добре направена, но не е някаква технологична сложност, не е японска сграда от 16-ти век и да не може нищо да се направи. Общо взето нещата вътре бяха доста елементарни, в хубавия смисъл на думата като решение. Но проблемът е, че ако не се реагира веднага, тези фасади, бидейки непокрити ще започнат да се разрушават и хората сами ще искат да се бутнат, защото е опасно. В момента, в който тя не е покрита подлежи на ерозия. Първоначално говореха, включително и пожарникари за умишлен палеж, след това моментално се завъртя палачинката, че нямало такива индикации. После обясняваха, че синият пламък е от импрегнацията на дървото, не го вярвам, защото тази сграда е от началото на 20-ти век и отдавна нищо не е останало от тази импрегнация. Тези, които са заинтересувани, а кои са заинтересувани - първо сме заинтересувани всички ние като пловдивчани, но нямаме ресурса. Там, което правеха хората да протестират - това е просто отбелязване на проблема, това не е решение. В момента трябва чисто технологично да се направи укрепване, трябва затваряне на покривите. Ако това не стане до зимата, тези сгради ще се разрушат. За всичко има време, стига да има желание. През зимата - сняг, дъжд, замръзване, пропукване нещата ще станат необратими. Тези стени ще започнат да се разрушават, тези стени все пак са тухла. Проблемът е навсякъде така и вижте как са вързани нещата.

Проблемът с изкуството в публична среда е същото.

Ако има някакви идеи за този град - в момента се прокламира много сериозно, че има такава идея, но тя до голяма степен не е реална. Няма някакъв действителен екшън план за постигането на някаква цел. Дано да стане и предполагам, че ще стане, но Пловдив ще става културна столица на Европа, ние практически нямаме едно изложбено пространство тук - истинско, модерно, изложбено пространство. И в София няма такова - това е голям дебат. Нещата са свързани - това, което се прави с разрушаването на тези сгради навсякъде причината е, че в момента, в който няма някаква воля, обществена, която би трябвало да се материализира от управлението избрано от нас, се намесва чисто частният интерес. А чисто частният интерес съвсем нормално гони своите печалби. Друг е въпросът, ако те са го запалили - тези методи са недопустими. Ние не може да искаме от всеки частник да бъде като братя Георгиеви или като Кудоглу, който е направил това дарение. Предприемачът иска да печели, но това е ролята на общинското или държавното управление да регулира тези процеси. Ако няма регулация в тези неща, ние сме в джунгла". Такава е тъжната констатация на Артинян, но зад нея има и практически предложения, възможности. Въпросът е дали управляващите, на каквото и ниво да са, дали чуват такива хора, дали се съветват с тях. Фактите доказват обратното за съжаление.

Какво е обяснението на Йоханнес Артинян, което и други наши събеседници споделят с огорчение. "Няма обществена енергия, защото по някакъв начин хората дълбоко в себе си изобщо не вярват, че могат да променят нещо и за съжаление това се потвърждава. Какво беше преди 2-3 години с протестите, които бяха в България. В крайна сметка се оказа, че колкото и да ми е неприятно

Статуквото по никакъв начин не се промени.

Влезе още една група, политическа, която много бързо поради неясни за мен причини се зарази точно от тази болест, заради която хората бяха излезли на улицата. Въпросът е сложен защо това се получава". Разговаряме в студиото, в което работи на по-малко от километър от тютюневите складове в Пловдив, които пламтяха и в района още се усеща миризмата на дим и изгоряло. И все пак културата и изкуството могат ли да променят това статукво, което все повече става с популистко псевдо патриотичен привкус, подхранвано преди всичко от страхове, пиедестали, байраци и какво ли не още… Наистина не е просто.

"Културата може да промени това статукво, но в никакъв случай не директно, защото изкуството няма такава функция в този смисъл за обществото. Но тя създават среда, публика, създава хора и възпитава хора, които би трябвало да станат по-свободомислещи и по-желаещи да променят собствения си живот, т.е. изкуството създава културна среда.

Наличието на културна среда е първата крачка срещу простащината.

Арт група 7+1. Илко Николчев, Йоханнес Артинян, Камен Цветков, Панчо Куртев. "Бариера – дифракция - преминаване4 - боядисани метални касети. 6-та годишна изложба на центъра за изкуство "Copoc" 1999.

Колкото повече хора, особено важи за младите имат отношение, заобиколени с прояви на изкуството и културата, толкова повече всякакви такива вандалски акции ще бъде трудно да бъдат направени. Има и нещо още по-важно. Страхувам се, че този период от време, последните 30 години, а може би не е само български феномен, създаде една група хора, които нищо не могат и нищо не искат. Имам чувството, че една голяма част от младите хора са точно такива. Поради една или друга причина някакви базисни техни потребности са удовлетворени и оттам нататък те все едно нямат стремежи и знанието да правят каквото и да било. За тези хора да има култура около тях е изключително важно, защото тя по някакъв начин прониква през кожата, тя влиза в начина на мислене. Човек, който ходи на театър, на изложби, има някакъв интерес, грубо казано няма да си хвърли боклуците на средата на улицата. Тези неща са свързани, но директно няма как да стане изкуството да изпълнява някакви политико-социални цели, не му е предназначението. Когато се ходи на война се ходи с оръжие, т.е. ако човек иска да прави промени трябва да се занимава с политика и да се моли системата да не го завърти". Споделя образно Йоханес Артинян.

Говорихме за още много неща, дори за отдръпването му от неговата основна специалност - скулптурата. Обяснява го с това, че "нещата са много вързани и ти не можеш да правиш нещо, което е някакво парче, макар че това, което ние в групата "7+1" правехме беше да е много съобразено с някакво пространство. Художникът трябва да се отдръпне и да погледне извън себе си на заданието, което не важи, когато става въпрос за временна намеса. Временната намеса е просто една провокация и отговорността се поема изцяло от артиста. Както беше какавидата /на есенните изложби миналата година – б.а./или нещо от този род. Би ми било интересно половината главна улица в центъра да стане огледало, примерно казано и хората да си мислят, че там има някаква пропаст, но тя да не е. Това би било временно и хората, които минават там не трябва да бъдат притеснявани", твърди скулпторът. И обяснява своето разбиране за намеса в пространството по повод т.нар. "повдигната салфетка" в парка "Заимов" в София.

Арт група 7+1. Илко Николчев, Йоханнес Артинян, Камен Цветков, Панчо Куртев. Красимир Ангелов "филтър - преминаване", 1999. Перник.

"Вдигнатата салфетка" не е моя, работил съм я в група "7+1". Какво се опитахме да направим ние тогава? Опитахме се да опровергаем по някакъв начин идеята, че хората не могат да работят заедно. Ние всички се бяхме отдръпнали, ние дори не си цитирахме имената. Това стана по-късно. Направихме неща, без да използвам името изкуство, които да променят средата, да променят пространството, да го правят в дадения случай по-проблемно, в смисъл да предизвиква размисъл или някаква чиста радост.

Това в никакъв случай не е нещо ново, което ние правихме. Когато ги правихме тези неща в края на 90-те години и началото на този век, имахме и някакви последователи. За съжаление след това поради ред причини нещата по-скоро се върнаха и то с огромна сила точно в обратната посока. За хората, които са от моето поколение, малко по-възрастни много добре си спомнят в последните години на социализма, когато се правиха така наречените паметници. Казвам така наречените, защото мой преподавател в Академията е Величко Минеков, познавам много добре Крум Дамянов, всички тези хора, които са в основата, най-добрите образци, които са правили и ги познавам, и знам много добре какво е тяхното отношение, искреното им отношение към тези паметници. Те просто са се опитвали в рамките на едно задание, партийно и държавно да прокарат някаква художествена мисъл, тяхна, малко да изкълчат нещата. Това, което те правеха, особено последните години, бяха абсолютно подчинени на идеята за синтез между среда и работа. Крум отиде в една друга посока - той започна да изгражда среда, примерно в Шумен паметника или в Стара Загора. Той самият изгражда някакво пространство, където слага някакви неща. Величко беше по-класически, но всичко, което правеха първата им мисъл е била тази пропорция, внушения къде се намира, как, по какъв начин и така… Това са хората, които в момента са доайените на българската скулптура, те грубо казано, се отказаха от постамента, постамента като мисъл, постамента като начин на мислене. А в крайна сметка ние правим точно обратното. Проблемът не е авторът, художникът реагира на дадена ситуация", казва той.

Йоханнес Артинян съвместно с Илко Николчев - “Какавидата” в "Ан Пасан", Национални есенни изложби Пловдив, 201 г.

Йоханнес е изключително интересен събеседник не само като лична биография, но и с поглед и отношение към случващото около нас като място и роля на изкуството и в частност на публичната среда, която не е само ангажимент и отговорност на творците. "Когато говорим за изкуство в публичната среда, защото скулптурата в града е скулптура в публична среда, там трябва да се погледне от друг ъгъл. Когато се говори за публично изкуство и за чисто изкуство, както би се изразил мой колега, сравнението е малко между стола и електрическия стол. Тоест, те на пръв поглед имат нещо общо, но разликите са много големи. В публичното изкуство акцентът е върху публиката - средата би трябвало в една нормална ситуация, средата и необходимостта на един град, на едно пространство да създава произведението. Това не е чисто изкуство, защото чистото изкуство по някакъв начин изразява позицията на автора. Той може да има социална позиция, всякаква позиция, но това е негова лична позиция. Когато се прави трайно изкуство в публичната среда, не говоря за временни намеси, тогава отговорността е съвсем друга и авторът трябва да мине малко на заден план. Това е нещо, което е много съществено. Това, което трябва да се прави е да се подпомогне публичното пространство да се превърне в духовно пространство".

И тук в разговора ни няма как да не се вмъкне темата за паметника на Самуил на Александър Хайтов до църквата "Света София". Те, неговите паметници доста се нароиха в един доста уж патриотичен привкус, но това е друга тема и то доста нагарчаща откъм конюнктурни интереси, а и нямащи нищо общо със съвременните посоки в скулптурата и архитектурата. За нея ще говорим в една бъдеща дискусия, която "въпреки.com" организира в партньорство със СГХГ по проект подпомогнат от Национален фонд "Култура" през ноември. А според Артинян "решението е да се мисли за града и за градските пространства като за един жив организъм. Когато нещо се прави, първото е мястото, необходимостта дали на това място да се прави нещо или не. А случаят не е такъв, някакъв човек, който има достатъчно финансови ресурси решава, че трябва да се овековечи по някакъв начин и прави това. Това не е подходът в един съвременен град. Пиедесталът е необходимост да отделиш от пространството това, което правиш, което само по себе означава, че не си се справил. Ако ти работиш с пространството не е трябвало да има нужда от пиедестал.

Пиедесталът превръща нещото в тотем, превръща нещото в някакъв обект за преклонение. По - съвременният подход е да създадем пространство за преклонение, а не отделен обем, който неминуемо ще влезе в конфликт с всичко около себе си, както и се случи /със Самуил/. Скулптурната група на Любомир Далчев е много по-добро решение. Тя е супер класическо решение, но парадоксално е по - съвременна от това, което се прави в момента". Само допълваме към думите му и нелепото присъствие на опълченеца до скулптурната група на Далчев копи пейст на картината на Ярослав Вешин.

"Повдигната салфетка" в парк "Заимов" в София.

За кратко се съсредоточаваме върху конкретните изложби в Пловдив в момента. Според него най - доброто в Есенните изложби е, че кураторът Галина Лардева успява да прокарва една идея във времето, че в българското изкуство съществува тенденция за правене на модерно изкуство с класически похвати. "Това е сложно за самите артисти, тъй като новото време засяга друга проблематика, засяга други неща. Хората, които са поканени там правят едно адекватно съвременно изкуство. Плюс това тя показва млади автори, което е изключително важно за тях, както и творци работещи в чужбина. Радостното е, че тези хора идват с желание тук и това, което показват. Макар, че много от тях имат сериозна биография в чужбина, присъствието им тук е някакъв етап в тяхното развитие. Това са важни неща за тях, не е просто присъствие, което те демонстрират от някакви носталгични подбуди". Колкото до изложбите в баня "Старинна", Йоханнес Артинян в последните 20 години е участвал в много от тях и уточнява, че сегашната "Музеят Ръб" е временна изложба, където има неща, макар и не единствени, които са първите направени в България в тази посока.

"Какво по-хубаво от това в рамките на месец да има няколко значими прояви в областта на пластичната култура, каквито са тук!". /Есенните изложби 2016 в Стария град, "Музеят Ръб" в Баня "Старинна" и други, които предстоят в Пловдив през септември – б.а./. Според него е глупаво различни форми на изразяване като модерното класическо изкуство и по - концептуалните творби да имат някакъв конфликт помежду си, какъвто и да е той. "За съжаление този конфликт много често се превръща в личностен. Проблемът е в това, че тук пространството е малко във всякакъв смисъл на думата. Публиката е малко, финансите са малки и тези различни форми са принудени, да се конкурират. Те се борят за едни и същи финансови ресурси, борят се за едно и също внимание на едни и същи хора. Той винаги е бил в България. Тук стремежът е, за съжаление, малко да се води бащината дружина и дадени хора да казват кое е правилно и кое не. Нещо, което е парадоксално в контекста на съвременния живот, не само на съвременното изкуство. Този феномен, за съжаление, го има при нас, но предполагам, че го има при всички хора на изкуството. Нещо подобно има в литературата, в театъра, в киното, навсякъде…,а не би трябвало да има. Подобни конфликти не се връзват, не са съпоставими с това да правиш изкуство". Категоричен е като артист Йоханнес Артинян, дълбоко свързан с артистичния живот не само на Пловдив, но и като творец, чувстващ се отговорен с всичко случващо се около нас не само като изкуство, но и като гражданско общество.

Разговорите с него никога не са само за изкуство, а и за всичко около нас, за възможностите или невъзможностите пред обществото ни като граждани и свободни хора."Винаги ме провокирате с това какво да се направи. Общо взето, за да се промени нещо трябва да има воля за промяна и второ трябва да се тръгне от две посоки, както говорихме с едно образование като изкуството. Изложбите са част от това образование, защото

Oбразованието е не само в училище

и другото е натиск върху управляващите малко от малко да си гледат работата. От двете страни трябва да има движение - не трябва да се тръгва само от долу или само от горе. И в някакво обозримо бъдеще нещата биха могли да се променят. Имаме шанса, че ние сме малка държава с относително малки проблеми и тук нещата, както бързо се развалят, така бързо се оправят и биха могли да се оправят. Ние последните 20 години изживяхме подобни скокове". С доза оптимизъм и усмивка казва Йоханнес Артинян.

*Статията е публукувана на сайта въпреки.com. Снимки: Стефан Джамбазов.