За бъдещето на СДС

На 25 ноември (когато заседава Националният съвет на СДС - б.р.)СДС постигна следните резултати:

1.Избегна сблъсък между групите, които в продължение на повече от месец искаха съответно порицаване на Иван Костов и отнемане на публичните знаци за влиянието му в СДС, респективно бламиране на Надежда Михайлова като председател на СДС поради отклонение от позициите на Иван Костов и негово връщане пряко или косвено в лидерската роля. И едната, и другата позиция бяха нереалистични и е похвално, че НС успя да ги тушира.

2.Показа, че въпреки словесните и личностни неразбирателства, не могат да се посочат съществени разлики между политиката, отстоявана от Иван Костов, Екатерина Михайлова и Надежда Михайлова. Същевременно очерталите се нови тенденции след първия тур на изборите, включително търсенето на партньорство с други отхвърляни до сега формации, бяха подкрепени еднозначно от всички, включително от Ив. Костов.

Това, независимо от напреженията във връзка с естествената за всяка демократична структура борба за лидерство, е база за бъдеща еднопосочност и кохерентност в действията на СДС.

Наред с тези положителни резултати е редно да се отбележат няколко сериозни въпроса, които останаха за решаване пред СДС.

Как да се формулира за какво се бори СДС?

Партия, която има широка и разнородна социална база, трябва да отчита две неизбежни обстоятелства.

а) В нея неизбежно ще има крила и идейни различия, каквито е имало винаги. Такива бяха:
- по отношение на реституцията: скептиците, умерените (чието становище в крайна сметка се възприе) и по-крайните, които гледаха на реституцията повече като лост за оттласкване на приватизацията;
- по повод валутния борд: привържениците още от края на 1996 г. и скептиците, които го възприеха едва към март 1997 г.;
- по повод конституционните правомощия на президента и в частност тези по чл.99 от Конституцията: привържениците на широкото или на рестриктивното им тълкуване;
- по повод създаването на партийната пирамида през 1997 г.: реформаторите (които централизираха партията) и консерваторите, които искаха запазване в партията във вида от март 1995 г. със зачитане на спонтанно създалите се в България форми на съхраняване на хората в нея.

б) За обединяването на разнопосочните тенденции съществена роля играе позицията на лидерите, които трябва да обявят общоприемлив дневен ред на партията към съответния момент. Ако той отговаря на дневния ред на обществото партиите печелят, иначе губят.

Най-автентичният начин да се намери този дневен ред е всеки лидер простичко да се запита: "Аз какво искам да дам на България?" Не да взема, а да дам. Не на СДС или на приятелите си, а на България. Партиите се създават не за да осигуряват блага на съмишлениците си, а за да дават на нацията посока, правила, перспективи и смисъл.

Ако лидерите дадат задоволителен отговор на въпроса: Какво искам да дам на България" хората ще могат да решат дали да ги следват или не. Защото ще знаят за какво се борят.

Какво да променим в структурата на СДС?

За всички е ясно, че спонтанно създадената през първата половина на 90-те години коалиция СДС не издържа и че връщане към нея е невъзможно и нелепо. Също така ясно е, че централизираната партия, създадена на 15 февруари 1997 г., не успя. Освен изборите през април 1997 г., които фактически бяха спечелени още с масовите демонстрации, продължили до 4 февруари, тази партия нито веднъж не успя да спечели избори: нито местните през 1999 г. (въпреки, че отчете победа, съпоставяйки ги неубедително с тези от 1995 г.), нито парламентарните и президентските през 2001 г., нито местните през 2003 г.

Самовглъбяването и затварянето в собствените нужди и проблеми и откъсването от реалната маса на седесарите са единственото разумно обяснение за отдръпването, разочарованието и пасивността на избирателите на СДС, ако вземем за съпоставка гласовете подадени за СДС през тежките моменти на 1994 и 1995 г. (Тези дати са подходящ ориентир, тъй като към тях хората, които очакваха бърза и щастлива развръзка на прехода вече се бяха отдръпнали от СДС.)

СДС трябва да си отговори на въпроса какво наистина иска да бъде:

партия с висока вътрешна организация, с пирамидална структура, способна да предава ясни и точни указания от горе на долу

или

обединение на съмишленици с широка и многообразна мрежа, относително хлабави организационни връзки и по-ниска способност да изпълнява заповеди.

Нито един от тези два варианта не е партия от строго електорален тип (т.е. такава, която се активира само за и по повод на избори). Първият тип е характерен за партиите - авангард на социална група или класа, които провеждат партийна политика - и назначения - на всички нива в държавата.

Това е партията, която трябва да е монолитна, за да бъде водена към велики и решителни дела.

Вторият тип представлява партия, която осъществява по-висока представителност и по-високо ниво на обратна връзка, но е неефикасна при кадруване и организиране на акции.

Въпреки че три поколения българи бяха учени и в училище, и в университета какви са преимуществата на първия тип, не трябва да забравяме, че това ставаше чрез доктрината и учебниците по историята на БКП. Днес съществува страх от това, че отказът от еднозначната териториална обвързаност на структурите (на една територия само един клуб) и либералният подход към структурите (възможност за изразяване на различни позиции) ще създаде възможности за хаос чрез инфилтрация и дори купуване на структури, респ. на гласове в общинските събрания. Такъв риск обаче винаги съществува, само дето в момента възможностите за прогонване на добросъвестни (макар и нерядко свадливи) привърженици е по-голяма, а възможностите - макар и оскъдни - за кадруване (до скоро и влияние върху процеса на приватизация) увеличава изкушенията. От друга страна промяната в самата концепция за партийна структура и "партиен живот" би могла да даде възможност максимален брой хора да се почувстват приети и зачетени (макар и не непременно възнаградени) в общността СДС.

Какво от оценката ни за другите партии се нуждае от ревизия?

а) Не е вярно, че бившата комунистическа партия е вече успяла да се "реформира" и е несериозно приемането ѝ в Социнтерна да се привежда като достатъчен аргумент за това. Тя наистина се е отказала от ленинската доктрина, променила е уставните си положения и дай Боже да продължи и нататък, но това, което продължава да пречи на възприемането ѝ като нормална лява партия от СДС се свежда до следното:

1) И след 14 години тя продължава да бъде партия на комунистическото минало. Дори и да привлича младежи, тя остава партията на Станишеви, Овчарови, Живкови, продължава да тачи символите на миналото и отказва да осъди престъпното дело на Димитровци, Коларовци, Живковци.
2) Икономическата ѝ политика винаги е водела до грабеж и до банкрут. Самата тя чрез своя лидер Лилов описа как Живковия режим е унищожил селското стопанство и изградил неефикасна, подлежаща на ликвидиране индустрия, после чрез своя лидер Виденов разкри как Лукановото правителство е осъществило разграбването на държавната собственост. Въпреки това правителството на Виденов реализира уникален за всички посткомунистически страни банкрут, доведе страната до хиперинфлация и прекъсна връзката на българските граждани със собственото им икономическо минало.
3) Бившата комунистическа партия остава анти-западна сила и тласка България към Третия свят, защото:
- дори и когато се обявява (доста непоследователно) в полза на присъединяването ни към НАТО, изявява откровено анти-американски позиции;
- проявява открити националистически тенденции и подклажда анти-турски, анти-ромски и по-рядко анти-семитски (най-вече под формата на анти-израелски) нагласи;
- подкрепя някакво настървено "православие", което има малко общо с българската православна традиция, повече с руския мистицизъм и най-много - с руските имперски амбиции и с руското черносотничество;
- за 14 години не са прекъснати (в някои случаи дори са затвърдени) персоналните връзки на партийните дейци и дейци на бившето КДС с каналите за незаконна продажба на оръжие, наркотрафика и участниците в (спонсорираните по-рано от комунистическа Москва) терористични организации, предимно в арабския свят.

б) Не е вярно, че ДПС е проклятието на България. Поради предимно етническия характер на партията, за ДПС е нормално да поставя политическия си избор в зависимост от някои специфични интереси на българските турци и мюсюлмани и от нуждата да бъде винаги близо до властта като гаранция срещу евентуално пренебрегване или подтискане на това население.

Българските турци са естествен съюзник на този, който защитава западни ценности и човешките права. Дори и когато СДС изпитва раздразнение от делата на някои лидери на ДПС, той не трябва да забравя, че няма право да дава поводи за капсулиране на техните избиратели чрез обиди, стимулиране на етнически вот по места или - още по-лошо - имитиране на националистическите похвати на бившата компартия. С българските турци СДС трябва винаги да бъде готов за диалог. Избраните от тях лидери са естествения партньор в този диалог. В него СДС трябва да остава верен на принципите си, да не ги продава за гласове, но и да не ги нарушава поради разочарование или озлобление.

в) Не е вярно, че НДСВ и Симеон Сакскобургготски взеха властта, за да възпрат влизането на България в НАТО и да я тласнат в про-руска посока. Изградено само на основата на династически амбиции, без концептуална база и без каквато и да било доктринерна свързаност между различните групи, движението не може да бъде нормална партия. Освен това то е обременено с царствените претенции на премиера, сред които жаждата му за усвояване на имоти, дори и на самия връх Мусала, е най-отблъскващата, но съвсем не най-опасната характеристика. (Следва да се отбележи, че управлението на СДС носи изцяло отговорността за нечуваното, в която и да било друга република приравняване на династическите имоти с тези на гражданите и от там - реституирането им по общия за гражданите ред.)

Същевременно необходимо е да се отбележи, че при общия провал на това управление в икономическата и социалната сфера и особено в сферата на мерките срещу престъпността, съществуват сегменти на управлението, които успяха да съхранят финансовата стабилност, наследена от Костовото правителство и извършиха решителни стъпки (някои от тях дълго отлагани), за финализиране на атлантическата и европейска интеграция на България. Оценката на НДСВ респ. на отделящите се от него формации в бъдеще и най-вече във връзка с предстоящите парламентарни избори ще бъде противоречива и динамична и до голяма степен ще зависи от бъдещото съотношение на силите между отделните подгрупирания в него.

Каква може да бъде формулата за "обединение на десницата?

Понятията "обединение" и "обединители" бяха обявени за обидни думи от някои фанатизирани привърженици на позициите, които в момента всеки в СДС, включително и Иван Костов твърди, че не поддържа. Остана затруднението да се борави с думи, които преднамерено или от неразбиране бяха обявени за лоши.

Обединението на десницата има две измерения - между партиите и на избирателите.

Местните избори показаха, че в дясното пространство съществуват основно три формации: СДС, Народен Съюз (заедно с Гергьовден) и ССД. Вероятността всички тези формации да излязат с обща бюлетина на следващите избори поне сега изглежда малка и едва ли особено желана.

Съществено е обаче да се дадат сигнали, че в бъдеще тези формации са решени да управляват заедно и най-вече - че няма да има братоубийствени борби. Късогледата логика, че за да вземем своя си максимум, трябва да направим максимум зло на тези, които тичат в същото поле, се плаща с досадата и негодуванието на избирателите, от което губят всички. Думи като "предатели", "помияри" и пр. може да са музика за ушите на малцина, но те по правило отблъскват гласоподавателите, които очакват да видят не разрушителни семейни страсти, а разумно желание да се управлява държавата заради тяхната, на гражданите полза. А и те вече отдавна не вярват, че някой от нас е чак толкова добродетелен, та да има моралното право да говори с такъв речник за останалите.

Избирателите на десницата в България са поне два или три пъти повече от шест-седемстотинте хиляди души, гласували за нея на първия тур на местните избори. Обединението на тези хора е най-голямата задача на десницата. Ясно е, че за да бъдат събрани всички те под знамената, когато знамената са различни, се изисква повече такт и разум, отколкото патос и настървение. Ако СДС успее своевременно да разбере това има шанс да не принуди твърде много от естествените свои избиратели да гласуват за други партии.

Наред с онези, които са естествено склонни да гласуват за него, СДС трябва да се обърне към няколко групи от хора, които представляват специфичен интерес и да разработи конкретни проекти за търсене път към тях, дори с цената на отказ от и заместване на досегашни програми за политическа работа. Такива групи, които споделят общи нагласи са младите, хората от третата възраст, ромите.

Какво е това, заради което СДС иска да управлява България?

България е избрала пътя, който си струва. Събития като тези в Грузия доказват, че и след всички горчивини на четиринадесетгодишния ни опит, страните, които още не са успели да тръгнат по нашия път, са решени все пак да ни последват. Никога не трябва да забравяме, че по-лошо от комунизма и нацизма няма.

СДС естествено ще представи подробна и задълбочена програма за своите виждания за бъдещо управление. За да повярват на тази програма обаче, гражданите на България трябва да почувстват, че СДС иска да управлява със съчувствие към хората и с желание да им помогне - на тези, които са в голяма нужда да протегне ръка, а на тези които честно полагат усилия - да даде повече сила, опора и свобода. Това, което накара хората да ни възприемат като безчувствени и загрижени само за личните си и партийни дела, беше невъзможността да усетят в последното ни управление такова съчувствие.

Най-ефикасният начин да се преборим с формулата "И тия са като ония" е да покажем решимост за установяването на по-честни правила. Следващото правителство ще има съюзници в това усилие и НАТО, и Европейския съюз. Ако наистина иска, ще може да направи много.

Остава да ни повярват, че наистина го искаме.