"За державу обидно"

"За державу обидно" е заглавие на книга. Неин автор е руският генерал Александър Лебед. Събитията, описани на нейните страници, са част от историята на бившия СССР преди разпадането му. "Обидно за държавата" е преведен и на български език документален разказ за съветската интервенция в Афганистан. Но това - много повече - е хронология на разпадането на една държавност.

Заглавията на книгите имат свойството да бъдат по - своему "преносими". Те са и послания, и аналогии. Разрухата на ценности - независимо дали заради задънената улица на водена война, или поради скритото натрупване на апатия, разочарование и деморализация на общество и елити - в крайна сметка намира най - краткия си емоционален и оценъчен израз в думата "обидно".

Сигурно дебатът снощи между кандидатите за президент подлежи на различни интерпретации. Основно те се свеждат до калкулациите "кой е бил победителят". Щабовете на претендентите едва ли ще пестят усилия в търсенето на аргументи, че е надделял тъкмо техният "състезател". И това е нормално. Когато се води предизборна битка, смисълът ѝ е и в това да откроява достойните и да отхвърля неподготвените.

Онова, което се случи пред телевизионните камери на bTV, постави аудиторията в безпрецедентна ситуация. За пръв път нямаше никакво значение има ли и кой е победител. Има, обаче, значение кой беше победен.

Снощи - може би за последен път - бяха победени надеждите на избирателите, че в българската политика е възможно да има цивилизован, европейски и държавнически отговорен тон. Вместо него милионите зрители наблюдаваха как група аспиранти за поста "държавен глава" се обсипват с кал, вместо с концепции. За близо два часа и половина присъствие пред камерите кандидатите за президент успяха да докажат, че имат политически амбиции, но не и политически характери. Че се борят за титлата "президент", но не и за смисъла на символа "държавност".

В политиката не е важно само дали си победител, или победен на едни избори. За хората с граждански рефлекси своя стойност има и това какъв е победителят, и какъв - победеният. Има недостойни победители. Има и достойни победени. Понякога - заради достойнството си - повече аплодисменти могат да получат победените, отколкото победителите.

Има ли морал в оклеветяването? Имат ли реална тежест твърдения за корумпираност, ако те са изцяло в контекста на предизборната кампания, без още да са преминали през критериите на съдебната система? Допустимо ли е - дори цената да е спечелване на изборите - да бъдат публично унижавани националните сили за сигурност, като техен документ с гриф "строго секретно" се превръща в предизборно оръжие на кандидат за президент, който е овластен да го притежава в момента по силата на изпълняваните от него задължения като държавен глава? Защо - ако всичко написано е истина - проблемът още не е в съдебната зала, а се търкаля в зоната на примитивния популизъм?

Стилът и езикът от дебата имат един - единствен резултат - апатия и отвращение от стереотипите на посредственост и безотговорност. Това ражда пасивност у избирателите и ги отблъсква заради поредната принуда да гласуват не за избраник, а за "необходимо по - малко зло". Не може - от една страна - да се говори за НАТО и ЕС - а от друга - кандидатите за президент да се държат като талибани пред древна статуя на Буда. Или си европеец - със стил, говорене и уважение към собствената си държава, или си обикновен демагог, който уж иска страната му да е в Европа, а всъщност я тласка към сивата зона на подменената от мафия демокрация.

В известен смисъл победител в дебата не е нито Стоянов, нито Бонев, а Майкъл Чорни и всички "руски" кръгове, които добре си свършиха работата и на тези избори.

"За державу обидно".

Споделяне
Още от България