“За душата на един полицай”

Старши лейтенант Иванов се надигна тежко от леглото. Часовникът показваше 6 сутринта. До него жена му спеше неспокойно, защото някои от ролките по главата ѝ се бяха развили през нощта и непокорните къдрици я гъделичкаха в носа. Иванов облече униформата си без да пали лампата и се затътри към кухнята. Сложи кафеварката на котлона и уморено запали цигара.

Започваше още един изнурителен ден, в който пак щеше да се пържи в униформата си в 40-градусовата жега. Пак щеше да има протест на миньорите и пак трябваше да бият протестиращите. Този път, обаче, им бяха наредили да го правят “по-дискретно”, както се беше изразил началникът. Пак щеше да има нахални журналисти, дето да се пречкат наоколо с камери, да се самонаритват, а после да изкарват полицаите виновни.

Но дори и те не бяха толкова лоши, колкото ония, новите. Блогъри им викали, нещо пишели в Интернет. Иванов не обичаше интернет, не обичаше нищо, което не беше готвила майка му, за което не беше учил в Симеоново и което не можеше “око да види, ръка да пипне”. Затова тая работа да преследва неизвестни писачи, дето вместо име имат много цифри (което отгоре на всичко им било адреса!!!), най му тежеше. И що им трябваше на тия момчета да се занимават с глупости- Странджа загивала! Че на тях какво им е? Да им намаляват заплатата? Да ги уволняват? За природата били! Че то, ако е за това, и Иванов обичаше природата-от време на време ходеха с колегите да стрелят глигани в планината. Ама откакто двама гръмнаха един турист по грешка, компанията нещо се разтури.

Кафеварката забълбука и Иванов си наля кафе. Запали втора цигара. Замисли се за вчерашната оперативка със завотдела “Полицейска култура и литература”. От Съюза на писателите, рече им той, са подписали споразумение с Министъра да пишат повече книги за достойния бит и душевност на българския полицай. Ама ръководството на съюза признало, че писателите нещо се пънели и трябвало някак да ги мотивират. Да набием един-двама?-с надежда беше предположил Иванов. Не!-беше скочил възмутено завотделът, съвременният български полицай не бие, той твори. Ама как така-твори?! Твори-започвате да пишете разкази за конкурса “За душата на един полицай”. Като видят колко разкази пристигат, писателите ще разберат, че темата вълнува обществото и ще се вдъхновят да пишат за нас! –разпалено обясни културчикът. Ааааа, закимаха полицаите. Ама, имаме малък проблем, ние не можем да пишем, айде молба за отпуска, акт, докладна най-много, ама чак пък разказ....

- Ще пишете! Черпете идеи от реалния живот! Ето, ти Иванов, например, какво прави вчера? Амиии, от два дена мотая едни, дето искат да разберат кой им е откраднал колата.

- Ето ти сюжет: полицай връща откраднатата кола на семейство с болно дете, спасява котката им от крушата на съседа и междувременно намира очилата на бабата, загубени преди 3 седмици.
- Ама, опита се да възрази Иванов, не знам дали детето им е болно, а и те още не са дали парите на тия, дето им откраднаха колата!
- Ето това, Иванов, се нарича художествена измислица-фактите от реалността се пречупват през субективния поглед на твореца! Важното е да има чувства, да прозира душата на пишещия! Ти душа имаш ли, бе, Иванов?!

- Ами...
- Ми пиши за душата!

Ех, изпъшка Иванов и загаси цигарата си. Да му пикая във фонтана! Литература! Душа! Хората не разбирали отговорния и достоен труд на полицая! Не разбират, щото малко ги бием, мърмореше си Иванов, докато се опитваше да си прибере корема и да си върже обувките. Затвори тихо вратата на апартамента и натисна копчето на асансьора. Той не работеше от 3 години, но Иванов всяка сутрин натискаше копчето, чакаше няколко минути, заслушан на вратата и едва след като се увереше, че асансьорът наистина няма да дойде, с тежка въздишка поемаше по стълбите към поредния си трудов делник.

А душата му ликуваше, че отново ще изпълни дълга към народа и отечеството си.

*Публикуваният текст е от Интернет – форума на Mediapool, качен малко след съобщението за подписаното споразумение между министър Румен Петков и СБП за популяризиране дейността на МВР в писателски издания. Нямаме информация за авторката, нито за реалното ѝ име, но благодарим за отзивчивостта на читателите, които в този случай са и писатели и ги насърчаваме да се включат и с други творби в необявения конкурс.