"За" и "против" наемниците – милионери

Анализатори спорят справедливи ли са огромните заплати на топ мениджърите

"За" и "против" наемниците – милионери

Продължение на публикацията от сряда, 25 ноември

Дебатът редно ли е изпълнителните директори на големите корпорации, футболни и музикални звезди да вземат десетки и стотици милиони долара годишно не е от днес и се води в цял свят от десетилетия. До момента резултатът от него е ограничаването със закон на бонусите на банкерите след глобалната финансова криза, тъй като се оказа, че финансовите мениджъри са взимали огромни възнаграждения за създадените от тях "зомби" компании или финансови балони.

Справедливи ли са свръхвисоките заплати

Икономисти и анализатори разсъждават справедлив ли е огромният ръст на заплащането на главните изпълнителни директори в САЩ през последните десетилетия.

По данни на Economic Policy Institute (американската неправителствена организация, защитаваща интересите на средната класа) през последните четири десетилетия в САЩ има силен ръст на заплащането на босовете на върха на корпорациите. Ако през 60-те години и 70-те години съотношението на тяхната заплата към тази на обикновения работник/служител е било 20 или 30 към 1, то днес то достига 200-300 към 1, а в някои случаи – 500 към 1. Средностатистическият шеф на компания от Fortune 500 получава около 20 милиона долара на година, като не е необичайно сумата да достигне дори 30 или 40 милиона долара в добра година.

Съотношение между възнаграждението на топ мениджърите на 350-те най-големи компании в САЩ и средната заплата на обикновения работник (в пъти)

Типичният шеф на корпорация от ранга на фирмите в топ 350 в САЩ получава средно около 18.9 милиона долара на година (около 33 милиона лева), пише сп. "Тайм" през април 2019 г.

Според Economic Policy Institute прекалено високото заплащане на хората на върха е проблем не само защото задълбочава неравенството в структурата на самата корпорация. Високата заплата на един мениджър означава високи заплати и на останалите на неговото ниво в другите сектори, което влияе върху цялата икономика. Започва да се формира една класа от свръхбогати наемници, която изкривява пазара на труда.

За разлика от България, която почти няма едър бизнес, западните икономики имат традиции в корпоративното управление, които позволяват известен самоконтрол в големите компании, например по линия на защитата на интересите на многобройните дребни акционери (мнозинството - обикновени хора). Милиардерът Уорън Бъфет, например, е известен с ежегодно организираната от него годишна среща на акционерите на компаниите му, на която той отговаря на всякакви въпроси по подобие на политик в парламента. Въпросната среща прилича на нещо като всенародно събрание, защото акционерите обичайно са десетки хиляди и се побират на цял стадион. В България с изключително слабо развития си капиталов пазар подобен контрол върху корпоративното управление засега е мираж от далечното бъдеще.


Така изглежда годишното събрание на акционерите в компаниите на Уорън Бъфет. Всяка година той лично се отчита пред обикновените инвеститори.

Според Economic Policy Institute прекалено високото заплащане на мениджърите в частния сектор създава огромен проблем и за държавното управление в САЩ, защото стимулира т. нар. администрация на "въртящата се врата" ("revolving door" officials). Става дума за чиновници, които изкарват 4-5 години в държавните регулатори само за да трупат контакти с индустрията, която би трябвало да регулират, с цел впоследствие да си осигурят място в частна фирма от същия сектор, но срещу по-висока в пъти заплата. В САЩ се счита, че това е огромна предпоставка за корупционен риск и конфликт на интереси. В това отношение българите са "стигнали американците" с липсата на законови забрани за миграция на висши държавни служители към частния сектор след изтичане на мандата им.

"Мисленето на наемника"

В своя публикация от 2019 г. сп. "Forbes" ("Форбс") посочва, че много изследвания на общественото мнение в САЩ показват, че според мнозинството от американците е неприемливо топ шефовете в корпорациите да получават за труда си десетки милиони долари годишно. Подобно е и мнението в Германия, където 63% от анкетираните също не одобряват прекомерните заплати, въпреки че германските мениджъри получават доста по-малко от американските си колеги. Например, шефовете на 30-те най-големи компании в борсовия индекс DAX получават средно едва 7.5 млн. евро на година.

"В публичния дебат за възнагражденията на изпълнителните директори непрекъснато се повтаря, че няма как даден мениджър да работи 100 или 300 пъти по-дълго или по-усилено от обикновения работник, поради което и по-високата му с 300 пъти заплата е неоправдана", коментира Рейнър Зителман във "Форбс". Според него тази логика е типичен пример за "мисленето на наемника", според което трудовото възнаграждение трябва да зависи единствено от часовете вложен труд и усилия в работата. "По тази логика заплатата е пряка компенсация за отделеното време и премия за вложените "кръв, пот и сълзи". И понеже даден топ мениджър не се "поти" 100 пъти повече и не работи 100 пъти повече часове, последователите на "наемническото мислене" логично заключават, че е несправедливо въпросният мениджър да получава толкова много", пише Зителман.

Според него заплащането обаче зависи от съвсем друга логика – от търсенето и предлагането на най-елитните таланти на трудовия пазар, тъй като ако даден мениджър не получи достатъчно висока заплата, той веднага ще бъде привлечен от друга компания, която ще е готова да му предложи милионите. Според Зителман ситуацията е същата като при елитните спортисти. Това, че даден баскетболист получава 40 милиона долара на година, не се дължи на факта, че той тренира или се "поти" стотици пъти повече от обикновения баскетболист, а че притежава "рядък талант".

Въпрос на "талант"

Самият Зителман обаче впоследствие сам обяснява, че има голяма разлика между изпълнителните директори, били те и свръхчовешки таланти, и предприемачите, които може да се приеме, че заслужено печелят милиарди заради добрите си идеи и поетия бизнес риск.

Марк Пери, изследовател към друга американска неправителствена организация – American Enterprise Institute, коментира, че има съвсем разбираема пазарна логика в това, че топ талантите по света – независимо дали става дума за мениджъри, спортисти или суперзвезди, получават огромни възнаграждения с оглед на глобализираните пазари. Пери не разбира защо хората приемат огромното заплащане на известни актьори и музиканти, но не и на талантите в бизнеса.

Темата с доходите на "най-талантливите" наемници е постоянен обект на публичен дебат и във Великобритания. През април тази година London Business School организира цяла конференция по въпроса. Професорът по финанси в London School of Economics Дърк Джентър е изнесъл данни, че увеличението в заплащането на шефовете спрямо 70-те и 80-те години отразява огромните разлики в мащаба и сложността на управление на компаниите оттогава досега.

Според Джентър атаките срещу възнагражденията на мениджърите са в погрешна посока, защото не те са виновни за стагнацията на заплатите във Великобритания, проблемите в пенсионната система и увеличаването на социалното неравенство. "Ако трябва да ограничим възнагражденията на изпълнителните директори чрез регулация или с други средства, ние ще направим по-богати най-големите акционери, а не работниците", допълва Джентър.

Според него на фона на пазарната капитализация на компаниите възнагражденията на мениджърите са дори ниски. "Как някой може да твърди, че никой не си струва да получава 10 милиона долара? Ако компанията, която той управлява, струва 10 милиарда, 1% е 100 милиона", смята Джентър. Според директора на Центъра за корпоративно управление и професор по финанси Алекс Едманс орязването на възнагражденията на мениджърите не носи най-много полза на обществото. Много по-добре е те да бъдат стимулирани да развиват бизнеса, като участват и в собствеността на компаниите, от което полза имат всички.

Сравнение на ръста на заплатите на шефовете на най-големите 350 компании в САЩ и ръста на борсовия индекс S&P 500


На графиката е показано, че заплащането на шефовете (CEO pay) се е увеличило със 1759%, докато стойността на компаниите в S&P 500 е нараснала с 346% през последните 50 години.

Таван на високите заплати или поне прозрачност

Доста по-различно гледат на въпроса обаче организациите, защитаващи средната класа.

Сред тях има и по-крайни гласове, които настояват за въвеждане на таван върху заплащането на изпълнителните директори, който да бъде 100 000, 200 000 или 300 000 паунда. Според британския тинк-танк Autonomy, правещ изследвания върху пазара на труда, цитиран от Guardian, подобна мярка би позволила да се вдигнат доходите на 9 милиона ниско- и средноплатени работници, ако се въведе таван върху заплатите на 1% от работната сила, получаваща средно над 160 000 лири.

"Истината е, че един от петима работници в тази страна получават надница, която не им е достатъчна за издръжка. Не е честно, защото тези хора също допринасят за успеха на компанията", смята членът на британския парламент Рейчъл Рийвс. Според нея трябва да се дискутират възможности за бонуси, свързани с представянето на компанията, за цялата работна сила, а не само за мениджърите.

Най-балансирана е позицията на Института на счетоводителите в Англия и Уелс, която твърди, че наистина има нужда от някакъв ред и справедливост в заплащането на труда както на ниските, така и на високите позиции, но това не бива да става чрез изкуствени тавани, а чрез по-добро и прозрачно управление на големите фирми.

В свой доклад от 2018 г. институтът предлага да се работи за модерно корпоративно управление, което да намали разделението между тези, които управляват корпорациите, и обществото. Това може да стане с повече прозрачност на възнагражденията в частния сектор, с показване на логиката на цялата структура на заплащане в по-големите компании, с отчетност на постиженията на мениджърите и чрез въвеждане на прозрачни за всички работници, а и за цялото общество принципи на заплащане.

Споделяне

Още по темата

Още от Анализи и Коментари

Как да бъде увековечен художествено Бойко Борисов?