За Италия ЕС е пълна скука

Обсъждайки подхода си към международните отношения този месец, Силвио Берлускони смущаващо обяви, че е "възприел политиката на кукувицата". Той я определи като "политика на откритост и разбирателство с останалите, приятелска политика". Как се осъществява тя на практика можем да разберем от една история, която разказват в Брюксел.

Преди няколко години лидерите на Европа се потели върху един важен, макар и скучен проблем, когато Берлускони се обърнал внезапно към тогавашния германски канцлер Герхард Шрьодер и предложил: "Хайде да си говорим за жени. Герхард, ти си се женил четири пъти. Защо не започнеш пръв?"

Брадат виц? Може би. Но тази история има поанта: за италианския премиер ЕС е пълна скука. В международните отношения Берлускони запазва ентусиазъм за личните си дипломатически контакти с лидери на страни като Турция, Русия, Беларус, Либия и централноазиатските републики - все държави извън ЕС, към някои от които Брюксел изпитва дълбоко недоверие.

Италия бе една от основателките на организацията, която прерасна в днешния Европейски съюз, а основополагащият ѝ договор бе подписан в Рим. Икономиката на Италия е над два пъти по-голяма от полската, а нейното население е почти равно на това на Франция или Великобритания. Но въпреки това Италия рядко е била решаваща сила в ЕС. Защо? Особеният подход на Берлускони към външната политика дава отговор на това. Но Италия действа пасивно в Брюксел отдавна, дълго преди Берлускони да поеме кормилото на властта.

Повечето обяснения на този феномен започват с едно наблюдение. Италианците, за разлика от британците, французите и вече все по-често германците, не гледат на ЕС като арена за уреждане на влизащи в конфликт национални интереси. Вместо това

"Европа", която споменават така, сякаш е на някакво друго място, е за тях допълнение - или, може би, някой ден - дори заместител на собственото им правителство, което по правило е лошо. ЕС е като онези добри, но строги богове, които протягат ръка от облаците в ренесансовите шедьоври.

За поредицата правителства на Италия "Европа" е била удобно оправдание за налагането на непопулярни мерки. Заради нея италианците трябва да си събират разделно боклука, да се отказват от земеделските си земи и да допускат чужди стоки на своя пазар. "Европа" е също така причината, заради която някои неща не могат да бъдат вършени - на бюрократичния жаргон на Рим тя е vincolo esterno (външната принуда).

Този утилитарен възглед за ЕС все пак е обагрен с истински идеализъм, който възпира Италия да играе грубо. Тя рядко практикува онова, което в Брюксел е известно като "пазарлъци под масата" (подмазвачески сделки, в които една страна-членка подкрепя друга по определен въпрос срещу това тя да ѝ върне жеста при нужда). Италия освен това рядко използва правото си на вето. Най-забележимото неотдавнашно изключение - отказът на Рим да позволи на ЕС да заклейми единодушно нахлуването на Русия в Грузия през 2008 г. - се дължи на един от "флиртовете" на Берлускони извън Европа.

Това отношение се е трансформирало в леко безхаберие с дълга история. Поразително е, например, че Италия е почти единствената членка на ЕС, която не поддържа стабилни съюзи, дори с останалите средиземноморски държави. До съвсем неотдавна нейните преговорни позиции, ако изобщо е имала такива, бяха

скалъпвани от постоянния представител в Брюксел в навечерието на срещите на Европейския съвет. Италианските министерства не координираха европейската политика. Липсваше истински парламентарен контрол върху въздействието на политиката на ЕС в страната.

През 90-те години на миналия век изследване на анализаторката на международните отношения Федерига Бинди идентифицира други бариери пред ефикасната европейска политика в Италия: честа смяна на правителства; коалиционни партньори с конфликтни цели; неспособност на бюрократите да се учат от останалите страни-членки; липса на интерес у политиците към Европа. Когато Бинди се върна към този проблем в новата си книга "Италия и Европейския съюз" ("Italy and the European Union", Brookings Institution Press), тя откри, че е настъпило подобрение.

Създаден е междуведомствен орган за координиране на политиката на ЕС (макар че той разполага с недостатъчен брой служители и разчита прекомерно на индивидуалната инициатива). Парламентът вече поддържа ефикасна система за контрол. Независимо от недостатъците си, Берлускони осигури на Италия сравнително стабилно правителство през последните девет години. А администрацията се научи да се учи от другите. Но останалите проблеми остават - а те са огромни. Различията между партиите в управляващата коалиция все още могат да спъват последователния подход, а административното тесногръдие е ендемично.

Нон-стоп политика

Бившият министър на финансите Томазо Падоа Скиопа веднъж отбеляза, че в италианския език има само една дума за политика: politica. В други страни, например в англоезичните, politics е нещо, което занимава политиците във време на избори, докато policy е онова, върху което те се концентрират в периода между изборите. В Италия, посочва Скиопа, politics не спира никога, така че policy е извадена от играта. В атмосферата на непрекъснати междупартийни и вътрешнопартийни войни, в които всеки политик - от най-скромния депутат до премиера - търси възможности да надвие съперниците си, общата стратегия на ЕС изглежда маргинална.

Високите постове в европейските институции не са особено привлекателни за амбициозните италиански политици. В най-добрия случай на тях гледат като на добре платен начин да газиш в политиката, докато се открие възможност да се върнеш на националната сцена. Доайенът на италианските еврократи Романо

Проди, който бе начело на Европейската комисия между 1999 и 2004 г., прекара голяма част от последната година на този пост в подготовка на политическото си завръщане в родината.

Бинди пише, че докладът на евродепутата Ален Ламасур, който преди три години затвърди съкращаването на броя на италианските депутати в Европейския парламент, е бил одобрен на среща на Съвета в отсъствието на италианските делегати. В този момент те се намирали извън залата, за да бистрят поредната политическа криза у дома. Неотдавнашното проучване на анализаторката завършва с нотка на раздразнение: "Италия сякаш е застинала в епохата на Гвелфите и Гибелините, в които единствено победата на едната над другата фракция има значение, а че това е пагубно за държавата, е маловажно."

*По БТА