За конституционните съдии, гейовете и страхът на политиката

За конституционните съдии, гейовете и страхът на политиката

"Толерантността започва там, където свършва харесването."

Кристиан Таков

На 27 юли 2018 г. българският Конституционен съд взе решение, което се хареса на една част от обществото, защото отговаряше на виждането му за живота, разгневи друга, защото не вижда противоконституционност в текста на един международен договор в защита от насилието, а мен хвърли в изумление с "качеството" на правната си аргументация. Това ми дава повод да напиша една статия, която да опита да отговори на въпроса – къде е мястото на съда в обществената дискусия за пола, сексуалността и признаването на права според тези критерии. Тя съдържа и размисли за ролята на съдията в определянето на политиките на обществото, за юридизацията на политиката и за политизирането на съдебната власт. И така, да започнем с текстовете от решението, които услужливо ми подадоха във фейсбук в най-важните им части:

Решението на Конституционния съд и линията на аргументация

Решението е взето по конституционно дело № 3/2018 г. с предмет искане на група народни представители за произнасяне на Конституционния съд по въпроса дали Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (известна и като "Истанбулска конвенция") противоречи на българската Конституция. Мнозинството в Конституционния съд реши, че такова противоречие е налице, тъй като:

"Както беше посочено, Конвенцията използва две понятия за пол – "sex” и "gender". Когато въвежда израза "идентичност, основана на пола", той произтича от идеята, че социалното измерение на пола е независимо от биологичното. Дистанцирането от понятието "пол" като биологичен признак – мъж/жена отдалечава Конвенцията от декларираните в нея цели за защита на жените от всички форми на насилие. ... Тази двупластовост на понятийния апарат, на смисъла, вложен в използваните понятия, на практика не води до постигане на равенство между половете, а заличава разликите между тях, с което принципът на равенство изгубва смисъла си."

"Правното равенство между половете е провъзгласено на конституционно ниво в чл. 6, ал. 2 от основния закон. То не означава еднакво третиране на двата пола, а изисква съобразяване с биологичните особености и различията между тях. ... Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол "жена" се свързва със социалната роля – "майка", с "раждане", с "акушерска помощ". Накратко, понятието "пол" се използва от конституционния законодател като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията."

Тук следва да се уточни нещо много важно – какъв е предметът на контрол от страна на Конституционния съд. Идеята за конституционните съдилища е въведена от проф. Ханс Келзен в Австрия през 30-те години на двадесети век. Според проф. Келзен конституционният съд представлява "негативен" законодател – негативен, защото не може сам да дава законодателни решения, а законодател, защото има право на преценка дали законите и другите актове на парламента противоречат на Конституцията.

В конкретния случай Конституционният съд се произнася в рамките на сезиране с искане за установяване дали един международен договор съответства на Конституцията – чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията. В този случай Конституционният съд се произнася по още неодобрени и нестанали част от българското право разпоредби на международни договори. И това не е аргумент срещу решението от 27.07.2018 г., макар и да се тиражираха множество такива становище из социалните медии.

Какво обаче означава "съответствие между международен договор и Конституцията". Казано просто, това означава Конституционният съд да провери дали всички текстове от международния договор съответстват на нормите на Конституцията, уреждащи основни права и правни принципи. При международните договори не е позволен контрол върху това спазена ли е процедурата по приемането им, тъй като това е въпрос на международното право, а не на вътрешното.

Посочването на този обект на контрол е много важно именно поради обществената дискусия, която решението на Конституционния съд предизвика. Дори и този съд да беше приел, че Истанбулската конвенция не противоречи на Конституцията, Народното събрание като представителен орган на българския народ можеше да реши, че тази конвенция не съответства на политическите мнения сред българското общество и да не я ратифицира. При това дори не е нужно да излага каквито и да е аргументи.

Напротив, Конституционният съд като съд – орган, който се занимава с решаване на правни спорове, следва да изложи мотивите за своето решение. И именно оттук идва проблемът – че изложените от Конституционния съд мотиви, макар и да имат нещо общо с предмета на Истанбулската конвенция, пропускат редица логически стъпки преди достигането до крайния извод.

Правото, както е известно, съдържа в себе си някаква вътрешна логика, която го прави годно за изучаване от отделна социална наука. Тъй като се базира именно на логика, то правилата на формалната логика важат и при правната аргументация. Всъщност, умението на юристите не се състои в това да вземат правилното решение – кое решение е "правилно" се определя от принципите, върху които се гради правната система. Това е така, тъй като правото е инструмент за социална регулация и възприемането му като нещо повече води до усещане за свръхестественост на прилагащия го. Според това какъв вид общество искате да имате – религиозно, фундаменталистко, консервативно, ще имате и различен вид право. Съвременната Конституция е възприела, че България е "правова държава". Макар и този израз да произлиза от "право", той описва именно една социална система, вид общество, поради което и наличието на право не прави правова държава. Според мен и затова въпросът за правилността на решението на Конституционния съд се решава от донякъде извънправни фактори. Към този въпрос обаче ще се върна по-късно. Първо искам да реконструирам логическите модели, при които може да се реши поставеният от Конституционния съд в мотивите му въпрос за природата на пола. Ще направя това по правилата на формалната логика.

Ако приемем, че едно явление може да бъде социално или биологично, то имаме няколко възможности за разсъждение.

Първият вариант е да приемем, че между понятията "социално" и "биологично" действа законът за изключеното трето – т.е. едно нещо или е социално, или е биологично. Този извод би означавало да се приеме, че социална роля на пола всъщност няма. Допускането на това твърдение обаче противоречи на емпиричния опит на човека, при който основна цел на обществото ("социалното") е да организира "биологичното" (отделните хора), включително и с цел да се противопоставя на опасностите, които "биологичното" носи (така са създадени например правилата на общественото здраве, ветеринарният контрол, и забраната за използване на животни за нападения над хора). Следователно понятията "социално" и "биологично", макар и да се противопоставят едно на друго, могат да съществуват и едновременно. Това явно е валидно при пола, който с годините е повлиял и на социалната роля на представителите си – традиционно в повечето общества жената е натоварена с по-голяма грижа за семейството, а мъжът – с такава за намирането на прехрана и обществената дейност.

При това положение остава въпросът дали на социалната роля на пола следва да се отдаде някакво конституционноправно значение. Конституцията като че ли казва, че такова значение няма, като в многократно цитираната в решението разпоредба на чл. 6, ал. 2 посочва, че "не се допускат ограничения на правата или привилегии, основани на... пол...". Този възглед съответства напълно на идеите на политическия либерализъм, който повечето конституции по света въплъщават – държавата не може да придава значение на личните характеристики на пола, а е длъжна да се съобразява с тях такива, каквито са.

Пълният прочит на конституционния текст налага да се посочи, че в самата Конституция този либерален принцип все пак е нарушен на две места с очевидни цели за защита на обществото (проявление на принципа на социалната държава и социалната закрила от страна на държавата), като в чл. 46, ал. 1 се посочва, че бракът е съюз между мъж и жена, а в чл. 47, ал. 2 се урежда особена закрила на жената майка. В тези две разпоредби, на които решението на Конституционния съд отделя значително внимание, наистина се урежда социалното положение на пола, тъй като бракът е по дефиниция социален съюз (насочен към уреждане на съвместно съжителство на двама души), а закрилата на майката е именно в социалната сфера. Според мен обаче е недопустимо от тези две изключения да се прави извод, че Конституцията урежда конституционното значение на социалната роля на пола като някакъв общоприет принцип. Това би обезсмислило напълно идеята за това, че не се допускат правни привилегии или ограничения за някой от двата пола, тъй като правото по естеството си е годно да създаде единствено социални ограничения, доколкото регулира и социални отношения.

Но Конституционният съд поема по друга линия на аргументация – той "прегръща" социалната роля на двата пола, като въвежда противопоставяне между два възгледа за правното ѝ значение. Според единия, отречен в решението, защото водел до объркване, всеки сам може да избира социалната роля на пола си и да прехвърля тази идентификация върху идеята си за своя биологичен пол (можем да го наречем "неолиберален" или "модернистичен" възглед). Според възприетата от Конституционния съд трактовка, която определено е консервативна, социалната функция на пола била неделимо следствие от неговото биологично проявление. Нещо повече, социалната функция на женския пол Конституционният съд извлича от изключителната (както посочихме по-горе) разпоредба за жената, като стига до абсурдният извод, че жена, която не е родила или не може да роди (не е ясно кое е вярното) не може да се определя като такава в биологичния смисъл на думата.

Къде сбърка Конституционният съд?

Възприемането на идеята, че социалният аспект на пола има конституционно значение, е силно политически натоварено. Именно тук логиката на Конституционния съд в решението от 27.07.2018 г. създава проблеми.

Вярно е, че конституционните съдилища са отчасти и политически съдилища, защото, както казахме по-горе, вземат решенията си на базата на политиките, които съответната страна желае правната ѝ система да следва. Тези политики би следвало да са залегнали в Конституцията, а конституциите на повечето европейски страни имат либерални основи (разбирани в рамките на класическия либерализъм от 19-ти век) – политическата власт и институциите за защита на Конституцията в най-малка степен да се намесват в упражняването на основните права на гражданите.

В случая обаче Конституционният съд зае политическата позиция на част от обществото – въведе в практиката си сериозен довод от сферата на консервативизма, който не е универсално възприет в обществото и не е отразен в Конституцията – възгледът, че биологичният пол неминуемо води до социална роля, която човек придобива по рождение. С това на практика вместо да отстрани един конституционен проблем, който не би създал разрив в обществото – дали социалната роля на пола въобще има конституционно измерение, Конституционният съд си създаде друг. Членовете му навлязоха в решаването на въпрос не от конституционно естество, а на текущата политика, като възприеха един конкретен и политически натоварен възглед за смисъла на понятието "пол" като иманентно присъщ на Конституцията. А този проблем трябваше да бъде решен от политическия дебат в народното събрание, както е записано и в особените мнения на четиримата съдии, несъгласни с тезата на мнозинството (Румен Ненков, Георги Ангелов, Константин Пенчев и Филип Димитров).

При това прави впечатление, че политизацията на решението не идва от крайния извод на конституционното съдилище, а от мотивите му. Напълно безопасно щеше да се приеме решение в същия смисъл, подкрепено например с мотива, че Истанбулската конвенция допуска привилегировано положение на един от половете (като защитава жените повече от мъжете), или да се защити възгледът, че тъй като българската Конституция не предвижда социалната роля на пола да има правно значение, то и никой друг акт с действие в българското право не може да предвиди правно значение на тази роля. За да се направи това обаче решението по конституционно дело № 3/2018 г. следваше да измине целия логически път, описан в първата част на тази публикация, а не да се задоволи да отговори единствено на третия поставен в него въпрос.

Именно затова е казано, че добрият юрист, ако е добър, умее да се аргументира по всички позиции. Както вече посочих, правото е инструмент, който е твърде мощен, но само ако се използва рационално. Разбира се, това му дава възможност да служи и за аргументиране на грешни решения, но не и по начина, по който това беше направено на 27.07.2018 г.

И все пак, кое е правилното решение?

Както споменах, за да се определи дали едно добре правно аргументирано решение е правилно, следва да се има предвид какъв вид право притежава държавата, в която е взето това решение. В случая Конституцията от 1991 г. описва българия като "правова държава". Този израз, както вече беше казано не означава единствено "държава, управлявана според правните норми".

Напротив, "правова" е тази държава, която осигурява на гражданите си определен минимален кръг от защитени "основни" права и предоставя на тези граждани инструменти за ефективното осъществяване и защита на правата по тяхна лична инициатива. В съответствие с този принцип една конвенция би нарушила изискванията на правовата държава, ако ограничава някое от основните права на гражданите. Според Конституционния съд това право е евентуално правото на гражданите от различен пол да бъдат третирани еднакво.

Самият Конституционен съд обаче е допуснал определени групи да бъдат третирани неравно, дори на основание признаците, посочени в забранителната норма на чл. 6, ал. 2 от Конституцията, ако с това се осигурява защита на една по-уязвима група (т.е. прекратява се вече наложило се неравенство). Затова според мотивите към т. 3 от Решение на Конституционния съд № 14/1992 г. по конституционно дело № 14/1992 г. в тези случаи могат да бъдат допуснати привилегии.

За да се определи дали Истанбулската конвенция защитава уязвима група, следва да се има предвид целта ѝ, която и Конституционният съд е извел като допустима – закрила на жените като физически по-слаб пол срещу физическо насилие в дома им. Затова и Конвенцията създава допустима от конституционния ред привилегия. Въпрос на текущо законодателство е как тя ще се упражнява от жените в България.

По отношение на въпроса какво е "жена" по смисъла на Конвенцията, следва да се приеме, че тъй като Конституцията не разглежда социалните роли на пола като конституционно значим феномен извън сферите на сключения по българското право брак и закрилата на майчинството, то дефиницията на половете е политически въпрос. И тъй като дефиницията за "социален пол", "джендър" или "социална роля на пола" е дадена в Истанбулската конвенция единствено за целите на превенцията от домашно насилие, то тази дефиниция няма как да наруши установения с Конституцията ред. (Конвенцията предвижда изрично, че установените в нея значения на термините са относими само по въпроси, по които се прилага, а не по принцип, както се твърди в медийното пространство).

Коментарите в решението относно признаването на правата на транссексуалните и други политики на Съвета на Европа нямат никакво отношение именно по повдигнатия въпрос – дали защитата от насилието на лица, които се възприемат от насилника като жени (или като имащи социална роля на жена), е противоконституционно. Доколкото не се засяга нито едно основно право на гражданите или принцип на правния ред, то не виждам основание да се приеме, че това е така. Освен това и в самата Истанбулска конвенция идеята за социалната роля на пола не се свързва с някакви различни или нови полове – напротив, конвенцията говори за идентификация на един човек или като мъж, или като жена, дори и да става въпрос за самоидентификация.

Или както казваше един мой колега – "Че Истанбулската конвенция предвижда някои странни правни институти и се гради на философия, която не приемам – да, но чак пък противоконституционна тя не е."

Други страхове

Решението по въпроса за съответствието на Истанбулската конвенция с Конституцията не е единственото, което събужда полярни настроения в обществото и е свързано с въпросите за пола и половата идентичност. Такива настроения събуди и решението на Съда на Европейския съюз по дело C-673/16 Coman, с което държавите от Съюза бяха задължени да признават за целите на придвижването на членове на семейството на граждани от ЕС и еднополови бракове.

Ако се върнем към основното положение, че за да се определи дали едно добре аргументирано правно решение е правилно, то следва да се преценява с оглед на възприетите принципи на правната система и защитените от нея блага, тогава по-лесно можем да разберем и естеството на възмущението, предизвикано от решение на Съда на Европейския съюз по темата с еднополовите бракове. То също е пример за това, че се изхожда не от позицията на внимателен анализ в определен контекст, а най-често – спрямо вътрешни убеждения, които не отчитат редица важни фактори.

Дори и без споменатото решение, съдилищата по-скоро бяха задължени да признават такива бракове, но само за целта на признаване на пребиваването на еднополовия съпруг на територията на България.

Каква е причината? Тя е вече заявената – основна ценност на съвременната държава е да предпазва правата на отделния гражданин и да ги ограничава само когато това е в интерес на обществото. Частно проявление на този принцип е идеята, че държавата следва да се намесва в личния живот и в избора на партньор в минимално възможната степен, за да защити обществения интерес.

В областта на брачните отношения още през 2006 г. българското право е приложило този принцип в чл. 76, ал. 1 от Кодекса на международното частно право (КМЧП), като е посочило, че условията за сключване на брак се определят за всеки от съпрузите според правото на държавата, чийто гражданин той е бил към момента на сключване на брака, а прекратяването (унищожаването) на брака поради наличие на пречки се урежда от същото право (чл. 78 КМЧП). Това означава, че българската държава би следвало да приема бракове, сключени в чужбина при условията, които чуждата държава предвижда за сключване на брака (включително и дали е възможен брак от един пол). Браковете сключени в държави от Европейския съюз пък би следвало да се признават и на основание правилото на чл. 4, параграф 3 от договора за Европейския съюз, че държавите в Съюза взаимно зачитат своите актове.

На пръв поглед тези правила звучат скандално, защото позволяват всякакви чуждоземни брачни обичаи да съществуват в България. Разбира се, законът е предвидел изключение. То се установява от т.нар. принцип на "обществения ред" (ordre public), според който последиците от прилагане на чуждестранното право не се прилагат, ако те са несъвместими с основните принципи на българската правна система (чл. 45, ал. 1 КМЧП). Е, следователно – никакво признаване на еднополови бракове в България, защото у нас бракът е съюз само между мъж и жена (чл. 46, ал. 1 от Конституцията), нали така?

Нещата не са толкова прости и това става ясно при втория прочит на разпоредбата за обществения ред – правилата на чуждото право за брака няма да се приложат не във всички случаи, а само когато резултатът от тяхното приложение е в остър конфликт с българското право. Кога е налице такъв конфликт се преценява именно с оглед на идеята, че личният живот на хората има предимство пред обществените очаквания и разбирания, освен ако интересът на обществото не налага друго.

За да обясня тази неясна формулировка, мога да дам пример с една друга форма на брак, която е също толкова недопустима според българското право, колкото и еднополовия брак – бракът с повече от един партньор. Така, ако е един мюсюлманин, който е сключил в някоя държава законно брак с три съпруги и поиска да има четвърта, защото ислямското религиозно право му го позволява, то българските власти ще откажат сключването на този брак, защото така резултатът от прилагането на чуждото право – сключване на нов брак, ще е в дълбоко несъответствие с българското разбиране за брака като свободен и равнопоставен съюз между двама души. Ако обаче третата съпруга на същия този мюсюлманин поиска от съпруга си издръжка от български съд, то резултатът от прилагането на чуждото право по отношение на брака (а именно, че такъв съществува, макар и да е трети по ред) не противоречи на българските правила относно това, че съпругът има право на издръжка. Поради това българският съд няма да остави съпругата без средства за живот, тъй като последиците от избора ѝ да встъпи в брак със съпруг, който има други два брака, ще попречат по-малко на реда в българското общество, отколкото ако ѝ бъде отказана семейноправна закрила, която се полага на всяка друга съпруга.

По същия начин правото на Европейския съюз не задължава България да допусне на нейна територия да се сключват еднополови бракове. Когато обаче се отнася до въпроса дали една еднополова двойка, която вече има лични отношения помежду си, да бъде допусната да живее в България, създадената лична връзка трябва да бъде призната и от българското право, защото разкъсването ѝ носи вреди на засегнатите съпрузи, а не допринася по никакъв начин за българското общество. Така правото на пребиваване на еднополови съпружески двойки следва да се признава от България, но това не означава, че този брак може да бъде признат за други цели, извън тези, които позволяват между двамата души в двойката да има нормална връзка. Няма и правило, което да задължава България да въведе еднополовите бракове.

И за защитата на правото на държавите да приемат собствена дефиниция на брака

Тогава може ли някой международен съд да ни накара да въведем еднополовите бракове? Засега отговорът е не.

Това не значи, че в някои случаи не следва да се приемат правила за защита на съжителстващите на семейни начала. В крайна сметка, именно това е важно в едно съвременно общество – изборът ти на връзка да бъде защитен, като не бъдеш заплашен във връзка с това какъв партньор си избрал (и тук не говорим само за пола му, а и за расата, професията или етническата му принадлежност, като наскоро български съд е осъдил роднини на българка от турски произход за това, че ѝ пречеха да се ожени за етнически българин – виж Решение № 3/07.01.2013 г. по наказателно (общ характер) дело № 1380/2012 г.на Окръжен съд – Варна). Заплахата за физическата ти сигурност или възможността да общуваш с партньора си от всякакво естество – с насилие, принуда, административни мерки и т.н., би следвало да е непозволена и ефективно преследвана. Това казва и чл. 10 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

Но тази защита не е задължително да е институционализирана като брачна връзка – така е казал Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург в параграф 60 от решението си от 19.02.2013 г. по дело Schalk и Kopf срещу Австрия (по жалба № 30141/04). Ако обаче страната ни реши да въведе друг тип трайна връзка на съжителство, която е различна от брака, принципът на равното третиране на еднополовите двойки изисква да е възможно и лица от един и същи пол да регистрират съжителството си по този начин – по този въпрос Гърция се съобрази с решението на съда в Страсбург от 07.11.2013 г. по дело Vallianatos и други срещу Гърция (по жалби №№ 29381/09 и 32684/09).

След този може би успокоителен за част от читателите на въздългата статия извод – че никой не може да принуди България да въведе еднополови бракове, ми се иска да обърна внимание и на решението по този въпрос в САЩ. Става въпрос за решението на Върховния съд по делото Obergefell v. Hodges (засега без номер, решение от 26.05.2015 г.), с което Върховният съд на САЩ прие, че в страната съществува право на еднополов брак, но с минимално мнозинство от пет на четири гласа.

Според мен това решение може да създаде проблеми от гледна точка на конституционното устройство на Съединените щати, което предвижда твърдо разделение на законодателството между отделните щати и федералното ниво (държавата САЩ). Така според десетата поправка на Конституцията на САЩ единствено щатите могат да законодателстват по въпроси, които не са предвидени в правомощията на федералния законодател (Конгреса на САЩ). Въпросите на брака не са част от компетентността на федерацията.

Четиринадесетата поправка от Конституцията на САЩ обаче прогласява за противоконституционни всички закони на отделните щати, които "лишават едно лице от живот, свобода или собственост без справедлив процес", като под "свобода" от десетилетия се разбират повечето основни права, гарантирани от първите десет поправки към Конституцията на САЩ, а под "справедлив процес" – възможността да упражняваш правата си в рамките на установените от правото стабилни институти. Отделно от това на щатите е забранено и да прокарват закони, които лишават хората от равна защита на основните им права.

Мнозинството от съдиите във Върховният съд намира, че отричането на правото на брак между еднополови двойки ги поставя в затруднение, което е прекомерно и ги кара да прикрият съществуваща между тях дълбока междуличностна връзка. Затова поради естествените нужди от свобода на личността съдът приема, че съществува и право на еднополов брак и така задължава щатите да признаят такова. В подкрепа на тези аргументи се цитира и стара практика, според която всеки вид интимност между лица от същия пол се е смятала за престъпление, което също е потискало еднополовите двойки и ги е принуждавало да се чувстват извън закона, с което е нарушавало гражданските права.

Струва ми се обаче, че тази аргументация трудно може да се приложи към брака. Вярно е, че разбиранията за брак са претърпели хилядолетна еволюция и дори днес не съществува единна дефиниция на понятието "брак", валидна за цял свят. Формализирането на една междуличностна връзка обаче не се равнява на позволяването ѝ. Социални връзки могат да съществуват под много форми и не може да се приеме, че именно оформянето на една интимна връзка като брак е единствен начин за пълноценното ѝ осъществяване. В крайна сметка, решение на отделните национални държави или компетентни да приемат закони за брака общности (в случая – отделните щати) е какво да е разбирането им за брак.

С това смятам, че и Върховният съд на Съединените щати се намеси с решението си по делото Obergefell в политически дебат. Според мен съдът следваше да потвърди единствено, че всички щати са задължени да признават сключените в другите щати еднополови бракове, тъй като Конституцията на САЩ забранява клаузи от типа на тази за "обществения ред" между отделните щати. Член четвърти, част първа от Конституцията задължава отделните щати да приемат последиците на всички актове на други щати и според мен признаването на ефекта от еднополови бракове, сключени в един щат, във всички щати, щеше да постигне ефекта, целен от мнозинството на Върховния съд.

В случая аргументацията има слабо място в това, че тя не поставя граници на понятието "брак", допустимо по правото на САЩ. Така в бъдеще биха възникнали спорове и за полигамните бракове, браковете между роднини и други "странни" за западните общества форми на брак. Затова както българският Конституционен съд не следваше прибързано да заема политическа позиция относно понятието "пол", така и Върховният съд на САЩ според мен малко прибърза в даването на становище по дефиницията на понятието "брак".

Заключение

Основната цел на тази статия не е да установи авторитетно дефиниции нито за "пол", нито за "брак". Очевидно съществуват твърде много философски въпроси и проблеми, лични предпочитания и тежки спорове в обществото. Това, към което бих искал да приканя обаче, е повече прецизност на правната аргументация, когато правоприлагащите работят с тези щекотливи теми, както и внимателен анализ на всички аспекти на поставения проблем.

Дотогава си оставам все още мъж, сингуларен, а не бинарен, и биологично детерминиран, но не зная дали съм и социално конструиран.

*Андрей Георгиев е юрист. Младши съдия в Софийски градски съд (СГС).

Още от Анализи и Коментари