За месец март и ролята на личността в историята

Аз сега живея предимно в 16 век, пиша третия том на моята “История”.

Това е период, когато в Русия ролята на личността нараства до колосални размери. До една-единствена – государя на цяла Русия (останалите са били негови крепостни).

Наследената от Ордата на Чингис хан “пирамида” на властта, при която всички стени и ръбове на държавата се събирали в една точка, в условията на неразвити държавни институции довела до това, че от личните качества на властителя пряко зависели животът и смъртта на страната, както и на всички, които я населявали.

Особнячествата, пороците, болестите, страховете, фобиите и хормоналният цикъл на самодържеца определяли хода на историята. Когато властителят гушвал босилека, това из основи променяло съдбата на страната.

Аз изведнъж се сетих, че в този смисъл март е специален месец в нашата история. Вреден за здравето на личностите, чиято роля ставала твърде раздута.

Главният персонаж на моя трети том, затлъстелият и преждевременно състарен, съвсем обезсилен Иван Василевич* на 18 март 1584 година “поиска шахматната дъска и седейки в халата си на леглото, сам нареди фигурите; искаше да играе с Белский… изведнъж падна и затвори очи завинаги” (Н.Карамзин).

Великият государ беше повален от инсулт – и край, епохата се смени. Болярите, дворяните, гражданите, селяните като че ли станаха други хора. И Русия стана друга. Много бързо.

Или например известното произшествие от 12 март 1801 година в Михайловския замък. Яшвил или някой друг (после всеки го приписваше на другия) чукна с табакера изпъкналата глава на една дребна личност в нощна риза**.
Защото тази личност всички беше измъчила с налудната си роля в историята.

От това неприятно събитие, впрочем, започва биографията на отечествения либерализъм – защото след цареубийството в Русия за първи път идва на власт либерално правителство и прави опит да проведе душеспасителни реформи.

А на 1 март 1881 година на брега на Екатерининския канал народоволците убиха император Александър II.

Като дете, когато четях романа на Трифонов за народоволците или гледах филма “Софя Перовская”, убийството на царя ми се струваше нещо възвишено и романтично.

А сега много добре разбирам, че на 1 март 1881 година се е случила една от главните трагедии в новата руска история. Същата тази сутрин царят-освободител окончателно одобрил “конституцията” на Лорис-Меликов***.

Ако проектът се беше осъществил, може би на Русия щяха да ѝ се разминат революцията и гражданската война.

Но бурканът с “гърмящо желе” се взривил в нозете на монарха, като откъснало дясната и раздробило лявата. Губейки съзнание, царят молил по-скоро да го откарат в двореца, да го скрият някъде. За да не го гледат. До последната минута пазил царското достойнство.

Наследникът, естествено, от страх натегнал всички гайки. И в края на краищата, макар и не веднага, се случи именно това, което собствено целяха терористите – революция.

И, разбира се, не може да не си спомним 1 март 1953 година, когато едно посивяло, сипаничаво старче на сутринта не излязло от заключената си стая, защото получил удар.

Старчето така било наплашило всички, даже собствената си охрана, че прислугата дълги часове не се решавала да влезе.

При инсулта, както е известно, в повечето случаи болният може да бъде спасен, ако му се окаже помощ първите шест часа, после вече е късно. Иван Василевич през шестнайсети век нямаше да го спасят, но Йосиф Висарионович биха могли.

Ако не се страхуваха толкова много.

Как това частно събитие се отрази на живота на страната, вие сами знаете.

Припомням си тези мартенски дати с тъга и печал.

Защото вече сме в двайсет и първи век, а отново властта е в ръцете на една личност и тази личност все така играе и играе своята роля, все така излиза на бис, и аплодисментите от ден на ден стават все по оглушителни и оглушителни.

Казват, освен ако не лъжат, че вече 90% от зрителите са с подпухнали длани.

Вижте, дайте вече да се научим някак да контролираме ролята на личността в руската история. Нека сянката на един човек да не пада върху цялата страна, а?

Последните няколко дни всички един през друг гадаеха къде се дянала главната личност на съвременна Русия. Защо я няма? Аз, право да си кажа, не съм поклонник на тази фигура, но ми беше противно да чета в интернет кръвожадните предположения и да наблюдавам колко народ чака “некролога на първа страница”.

До каква степен на безнадеждност и неверие в собствените сили трябва да сме стигнали, за да свързваме всичките си надежди за промяна към по-добро със смъртта на един човек!

Аз въобще не искам авторитарният режим в Русия да рухне заради това, че Путин ще вземе и самичък (или в резултат на дворцов заговор) ще изчезне.

Искам авторитарният режим да бъде сменен в резултат на осъзнатия избор на хората, в резултат на техните колективни действия.

Да стоим и да чакаме поредните мартенски иди**** е занимание унизително и безперспективно.

Понеже работата не е в личността, а в народа, който ѝ позволява или не ѝ позволява да определя историята.

Преди две седмици да изпратят Борис Немцов излязоха хора, които искат сами да решават своята съдба. И те даже бяха много.

И все пак десет пъти по-малко, отколкото е нужно, за да знае сянката своето място и да не закрива слънцето.

Смазващото (във всички смисли) мнозинство на съотечествениците не вярва, че може да играе някаква роля в историята.

Мнозина са и тези, които са доволни от положението на нещата.

А някои – като вашия покорен слуга – вече са заминали или се готвят да заминат.

Даже не знам кое е по-печално – първото, второто или третото.

_

* Иван Грозни
** Павел І
*** Проект на вътрешния министър граф Лорис-Меликов за конституционно ограничаване на самодържавието.
**** В римския календар 15-ия ден на месец март; синоним на предстоящо нещастие - Юлий Цезар е предупреден да се пази от мартенските иди и убит на тази дата.