За невидимия дим и невидимата ръка на пазара

Вчера се намесих в туитър спор между Владо Каролев, Велян Стайков, Димитър Михайлов и Деян Иванов за това дали трябва да бъде отменена пълната забрана на тютюнопушенето в заведения. Всичко започна от туит на Владо, в който той (типично либертариански, и типично смело) заяви, че принципно поддържа идеята на БСП да отменят забраната.

По-нататък Владо разви тезата си, че свободният пазар е самодостатъчен механизъм, който ще доведе до баланс между обществения и личния интерес и т.н. Накратко, тезата му е, че при наличие на достатъчно време и никаква/минимална държавна намеса, достатъчно собственици ще видят пазарната ниша в отваряне на “бездимни” заведения и ще го направят в отговор на търсенето им от непушачите.

От своя страна аз контрирах, че свободният пазар не е самодостатъчен регулатор, а може да бъде такъв само в наложени от обществения интерес рамки; че тези рамки са динамични и отразяват максималната дългосрочна цена, която обществото (в един определен момент) е готово да плати, за да се допусне максимална краткосрочна утилитарност, бла-бла-бла...

Тезата на Владо е добре застъпена сред либертарианците, като едно от най-подробните ѝ защити е в тази позиция на Thomas A, Lambert от Университета в Мисури. В общи линии, аргументите ѝ са същите като на Владо.

Тъй като по-общата тема за/против забраната на тютюнопушенето на обществени места е огромна, тук искам само да застъпя конкретната теза, че свободният пазар не би могъл да доведе до адекватно балансиране на интересите на непушачите и пушачите в конкретния микрокосмос на заведенията за обществено хранене.

Нещо повече, искам да покажа, че на основата на чисто икономическа логика разрешаването на заведенията да избират своята политика със или без цигарен дим (но не и двете заедно – вж т. 2 по-долу) ще намали, а няма да увеличи, общото utility (утилитарност?) за обществото.

Тезата ми е валидна конкретно за България, но по принцип би трябвало да важи за всеки сравнително зрял пазар на заведения, в който пушачите не са незначително малцинство от населението (за пример, пушачите в САЩ са само около 1/5 от населението, два пъти по-малко отколкото в БГ).

Първо да декларираме няколко “глобални константи”.

(1) Предполагам, Владо ще се съгласи да изхождаме от принципа на вредата на Мил (т.е. насилственото налагане на ограничения е допустимо само за да се предпази нанасяне на вреда на трети лица).

(2) “Разделното пушене” (делене на заведения на зони за пушачи и непушачи) води само до частично, а в повечето случаи незначително намаление на канцерогенните частици в секциите за непушачи. Това австралийско научно изследване, например, обобщава, че редукцията е само около 50%, съвсем недостатъчно, за да предостави защита от ефекта на пасивното пушене, а и със сигурност заблуждаващо клиентите, които очакват чист от цигарен дим въздух в частите за непушачи.

С други думи, разделянето на зони не е допустима опция, т.е има само две опции (а) пълна забрана навсякъде или (б) даване на избор на заведенията да се обозначават като такива със или без пушене.

(3) България е на второ място в света по потребление на цигари на глава на населението. Единствено сърбите пушат съвсем малко повече от българите; като средното количество изпушени цигари на година от средностатистическия българин е 2 822 годишно (!).

(5) По-релевантно за икономическия анализ на тезата на Владо е обаче разпределението на пушенето сред населението. Според СЗО, по данни от 2011 в България половината от мъжете и една трета от жените пушат ежедневно.

И така, да разгледаме единствената алтернатива на пълната забрана – а именно сценарий, в който заведенията ще имат възможност да се профилират или като такива за непушачи, или като смесени такива, в които непушачите ще бъдат предупреждавани още на влизане, че ще делят въздух и дим с пушачите.

По икономическата логика на Владо в този сценарий непушещите ще правят съзнателен избор и или (а) ще отказват да влязат в заведения за пушачи, или – (б) ако все пак влязат – ще го правят след преценка на риска и по своя воля, с други думи – без необходимост от допълнителна защита от държавата. Forewarned is forearmed. Като следствие, достатъчно собственици ще профилират заведенията си за непушачи, за да обхванат нишата от съзнателно отказващите се да влизат в заведения за пушещи.

Това обаче няма да се случи по следните причини.

Да допуснем, че към момента има пазарен баланс на търсене и предлагане на заведения като цяло; т.е. че няма излишък от предлагане, който не може да оцелее с наличното търсене.

Първичното профилиране (ниша) на заведенията обаче е по някаква характеристика, много различна от това дали се позволява пушене или не. За ресторантите това е да речем качеството и видът на храната, цената, местоположението, типът клиентела и т.н. В повечето случаи нишите са повече от една: напр. комбинация от местоположение и специфика на храна (“Японския в Хладилника” и т.н.). Подобно е положението и при баровете/кръчмите, с акцент на местоположението, клиентелата и цената.

В рамките на първичното си профилиране рационалният собственик на заведение прави максимално възможното, за да разшири клиентелата си. Това става чрез добавяне на взаимно неизключващите се елементи на предлагането извън “нишата” (например абсурдното явление “суши меню” практически навсякъде в последните години) , или евтин алкохол в качествен ресторант, и т.н.). Целта естествено е да се диверсифицира клиентелата, без да се губи основният маркетингов профил.

Профилиране на заведение за пушачи/непушачи може да бъде само вторично, като при ресторантите дори третично. Мисля, че това не изисква допълнителна аргументация; едва ли някой може да визуализира репликата “На някой ходи ли му се в ресторант за непушачи?”.

Ако това е така (а то е), за да се запълнят вторичните ниши за заведения за пушачи и непушачи, би трябвало – грубо казано – да се дублира първичното профилиране. Т.е. в един и същи район да има по две от всяко. Това обаче не само че е обективно нереалистично, но и изглежда още по-нереалистично в субективната оценка на индивидуалния, рационален собственик на заведение, който – в хипотезата на идеалния пазар на либертарианците – би трябвало да реши да се профилира освен в първична ниша, още и в една от двете под-ниши (със/без дим).

И така, допускаме, че на предприемача изглежда нереалистично, че пазарът ще позволи доходна експлоатация на по две заведения с еднакво първично профилиране на всяка локация, като конкуренцията е само по вторично профилиране. В същото време той е принуден да избере една от двете вторични ниши: или с дим, или без дим. Коя ниша ще избере той?

Да сравним предпочитанията и да прогнозираме поведението на двете групи – пушачи и непушачи.

Пушачите имат силно предпочитание да изберат ресторант, в който могат да пушат. Предпочитанието е силно, защото в голяма част е обусловено от пристрастеност. Т.е. при избор между два ресторанта с различно първично профилиране (китайски и суши, например), те биха избрали онзи, в който се пуши, дори това да не е предпочитаното меню. Ако имат силно предпочитание към определено меню, пушачът би пропътувал необходимото разстояние до по-далечен ресторант, в който се разрешава пушене.

При баровете/кръчмите положението е същото, като поради по-високата взаимозаменяемост на първичното профилиране, вероятността пушач да предпочете съседно заведение, в което се пуши, е още по-голяма, отколкото при ресторантите. Подобна прогноза е не само интуитивно достоверна, но и доказана по доста тревожен начин от наблюдаваното увеличение на пътните произшествия след употреба на алкохол в САЩ в градове, в които се въвежда пълна забрана на пушенето в заведения.

Причината за повечето катастрофи – пушачите се качват на колите си, след като са употребили алкохол, за да се придвижат до съседно селище, където няма законова забрана и те могат да продължат да пият, пушейки. Т.е. – без съмнение, възможността за пушене е твърдо (нееластично) предпочитание за пушещите, което съответно превръща забраната/разрешеността за пушене в първичен критерий при избор на заведение.

Всъщност тезата за “нееластичното предпочитание” е потвърдена от самите собственици на заведения, които предвиждат – а и твърдят, че наблюдават емпирично – огромно спадане сред клиентите-пушачи след въвеждане на забраната. Асоциацията на немските хотелиери-ресторантьори например твърди, че загубата на клиенти достига до 50%, докато изследване, спонсорирано от ресторантьорската индустрия в щата Мейн твърди, че пушачите са намалили с 60% посещенията си в заведения след въвеждане на забрана.

N.B! Цитираните проценти са за спад на посещения от пушачи в заведения въобще след въвеждане на забраната; т.е. ако имаха избор за друго заведение, в което би било разрешено пушенето, тези проценти на “избягване” на бездимни ресторанти биха били много по-високи, вероятно клонящи към 100%.

Не така еднозначно стои въпросът при непушачите. При една част от тях предпочитанието към заведения с забрана за пушене е нееластично; това са основно клиенти с малки деца (и мозък), health freaks и фанатични антипушачи. За огромната част от непушачите обаче политиката на заведението за пушенето е вторичен критерий при избора на заведение.

Изследване на Roswell Park Cancer Institute от 2004 г. показва, че въпреки че 3/4 от непушачите изпитват неприязън към заведения, в които се пуши, едва 1/3 от тях реално са избегнали дори едно заведение през последната година поради неговата задименост. Т.е. предпочитанията при непушачите към заведения без дим са – в значителна степен – еластични.

И така, връщаме се към момента на микро-икономически избор на собственик на заведение в България, който трябва да реши, еднозначно и необратимо (или трудно обратимо, на практика) политиката на пушене в ресторанта или бара си.

Двете потенциални таргет групи пред този собственик са приблизително равни на брой (вземаме 50% пушачи при мъжете като база, тъй като при смесени двойки ни интересува само по-големият процент).

Собственикът знае от опит и вярва - с право – че предпочитанията на пушещата половина са нееластични; знае – пак от опит – че тези на непушачите са в значителна степен еластични. При подобна налична информация, огромното мнозинство от рационални микроикономически “избори” ще бъдат в полза на таргета с нееластичните предпочитания.

И така в краткосрочен план след предоставяне на опционалност за политиката за пушене, в България ще се появят почти изключително заведения с разрешено пушене (в което едва ли някой се и съмнява). Защото това е (много) по-голямата ниша.

Аргументът на либертарианците тук би бил: да, но при пренасищане на пазара за пушещи + онази част от непушачи, които имат еластично предпочитане към бездимни заведения, невидимата ръка на пазара ще накара някои заведения да се хвърлят към другата, макар и малка ниша на “нееластичните” непушачи.

Да, при пренасищане на пазара (когато това се случи), такива заведения ще се появят. Вярно, това ще бъде малка номенклатура от заведения, при които първичното профилиране би предполагало съвпадане с (малкия) таргет от нееластични непушачи. Сладкарници, семейни ресторанти, вегетариански ресторанти, StarBucks и т.п. Икономически предсказуемо обаче е, че никога няма да се появи такова разнообразие от първични профили на заведения без пушене, каквото има сред тези с разрешено пушене (тук дори не засягаме фактора cost of late entry, който би попречил на голяма част от тези нови или “преформатирани” заведения да оцелеят).

Т.е. година-две след премахване на забраната за пушене в страната – предсказуемо – ще има значителен превес – и сортово разнообразие – на заведения с разрешено пушене, спрямо такива с чист въздух.

Е, и какво? Та няма ли това да е по вина на самия еластичен непушач? Ако му е толкова слабо предпочитанието, че да не “наказва” с непосещение заведения с дим, защо трябва държавата да защитава (еластичния) му интерес от хранително-вкусово разнообразие без цигарен дим?

Ако се абстрахираме от хуманистични и други неикономически аргументи за това защо държавата трябва да защити еластичния интерес, пак остава силен икономически аргумент в полза на това държавата да се намеси.

Аргументът е в цената на здравеопазването за пасивните пушачи. Честата експозиция на пасивно тютюнопушене увеличава както риска от сърдечни заболявания, така и този от рак на белия дроб с между 25-30%. И докато при пушачите може да се спори, че обществената икономическа загуба от учестените им заболявания се субсидира поне частично от акциза върху всяка изпушена цигара, то пасивните пушачи – еластичните непушачи в нашия пример – не субсидират по никакъв начин допълнителния, сериозен риск от заболяване.

Тоест, от чисто икономическа гледна точка, държавата е в правото си да забрани пушенето в заведенията; свободният пазар не го е грижа – и дори не знае – за външната цена на здравеопазването и няма как да я възстанови.

Има ли обаче друго регулаторно решение, различно от пълната забрана, което би довело до по-висока цялостна утилитарност за обществото?

Мисля, че има. И тя е: даване на право на избор на заведенията да бъдат със/без дим, заедно с едновременно налагане на нов допълнителен данък – да го наречем акциз – върху тези, които изберат да обслужват и пушачи. Данъкът трябва да е значителен и да се определя/коригира на резултатен принцип, така, щото да се постигне предсказания от Владо ефект: а именно – приблизителен количествен паритет между заведенията със/без дим.

Този сценарий би довел до по-висока степен на свобода както за (1) пушачите, така и за (2) непушачите; и би елиминирал неприятни привкус от (3) намесата на държавата в правото на свободна експлоатация на собствеността. При все това ще се събере и (4) допълнително финансиране за субсидия на разходите по здравеопазване на неразумните еластични непушачи, на които им липсва чувство за самосъхранение. И тази допълнителна субсидия ще бъде, в значителна степен, за тяхна икономическа сметка.

*Публикувано в блога на Грозев