За първата година и първите несполуки на “новия” главен прокурор

За първата година и първите несполуки на “новия” главен прокурор

На 23 февруари се навършва една година от встъпването в длъжност на Борис Велчев като главен прокурор. Като централизирана и субординирана система, прокуратурата сравнително бързо усвоява, имитира и възпроизвежда на всички йерархични нива качествата на своя ръководител. Поради това, съчетанието между личните качества на главния прокурор и конституционните гаранции, че властта му ще бъде подвластна на закона,  определят в доминираща степен образа и тенденциите в развитието на държавното обвинение.

На фона на личностната и институционална патология и хаос, царящи в ерата “Филчев”, изборът на Велчев, неговите медийни изяви и поетите публични ангажименти бяха повече от обнадеждаващи. Бившият съветник на президента Първанов обеща “нормализиране”, “модернизация” и “очовечаване” на прокуратурата. Впечатли и декларацията му, че “не би допуснал, дори на думи, компромис с правата на гражданите, като най-високо достижение на съвременната демократична система”.

Обръгнали на скандали и омерзени от злоупотреби в неслучилата на лидери прокуратура, хората приеха обещаното за възможно. Вероятно поради това новоизбраният главен прокурор се радва на завиден медиен комфорт. Малкото ялови критики срещу неговия избор не бяха свързани с професионалните качества, нито с работата му в президентството, а главно с родово-номенклатурата му обремененост. Явно провокиран от тях, при встъпването си в длъжност, новият главен прокурор заяви:

“Прокуратурата може да бъде реално деполизитизирана, без самоцелно да търси отговорност на политици, няма да има чадър над никого.”

Тази декларация стана

първото несбъднато обещание на Борис Велчев.

Без  да даде разумно обяснение и въпреки публично известните злоупотреби на неговия предшественик, той не разпореди дори рутинна проверка на най-скандалните случаи, свързани с Никола Филчев. Това не беше направено дори, когато проверявани от ВСС висши прокурори оправдаваха нарушенията си с устни заповеди на Филчев. Вместо това, държавният глава и бивш шеф на Велчев награди бившия главен прокурор с посланическа длъжност в държава, зорко пазена от пороците на демокрацията. От Филчев не бяха искани обяснения и тогава, когато свидетели заявиха пред съда, че е замесен в убийствата на адв.Надежда Георгиева и прокурора Николай Колев.

По парадоксален начин, точно Никола Филчев, който превърна прокуратурата  в ретроградна и злепоставяща България институция, пръв попадна под “чадъра” на Велчев. Това беше първият сигнал, че обещанията на новия главен прокурор не трябва да се възприемат твърде буквално. Оказа се, че законът може да не се прилага съвсем еднакво към всички. Така “дипломатичното” и избирателно прилагане на наказателния кодекс стана първият автокомпромат, който Борис Велчев не можа да избегне.

В началото на своя мандат главният прокурор обеща и

проверка на частните колекции на археологически ценности.

Когато обаче колекцията на Васил Божков, която трябваше да излага България в Европа, провокира призиви за установяване на нейния произход, главният прокурор заяви, че това вече не е приоритет на прокуратурата. Това инцидентно преподреждане на приоритетите на институцията беше аргументирано твърде мъгляво с тезата, че проверки първо трябва да се направят в държавните музеи. Не стана ясно нито защо трябва да има “първо” и “второ”, нито защо първи трябва да са държавните музеи, нито защо проверка изобщо няма.  Така “под чадъра”, до Никола Филчев се нареди и най-богатият българин.

Необичайна за опита и  стила на г-н Велчев беше явно прибързаната му

реакция по повод на мистериозните смъртни случаи

в Националната разузнавателна служба (НРС), подчинена пряко на президента.

Непосредствено след смъртта на шефа на архива Божидар Дойчев, с нетипична категоричност и без да използва любимото си условно наклонение, главният прокурор заяви, че причините за смъртта не са от служебен характер. Категоричността на това изявление беше обоснована само с печално познатия апел “вервайте ми”. Съчетана с нескопосаното укриване на инцидента, тя създаде усещане, че в кризисната ситуация Велчев е

предпочел да демонстрира лоялност към държавния глава

за сметка на институционалния си авторитет.

Въпреки обещаното “вентилиране” на прокуратурата от компрометирани магистрати, Борис Велчев не предприе нищо срещу апелативен прокурор, за когото знае, че са налице данни за участие в контрабанда. На фона на опитите за привличане към наказателна отговорност на магистрати с относително по-безобидни “простъпки”, този факт затвърди усещането за избирателност в прилагането на закона.

Борис Велчев не удържа и на обещанието “да не допусне, дори на думи, компромис с правата на човека”. Въпреки че беше сезиран лично с отворено писмо, получило подобаващо медийно отразяване, той аристократично допусна провинциални  прокурори да възобновяват наказателни дела срещу хора, дръзнали да съдят прокуратурата. Тоталитарният рефлекс на институционална отмъстителност се стовари върху Мария Филева и Иван Лещев, които, след дългогодишен тормоз от прокуратурата, бяха завели дела по Закона за отговорността на държавата.

Преди няколко дни главният прокурор нарече “цинизъм” обвинението срещу българките в Либия за  уронване авторитета на техните инквизитори. За съжаление,

жертва на подобен цинизъм от страна на нашата прокуратура

стават и българи, които, показвайки гражданско поведение и отстоявайки правата си, търсят възмездие от институциите за съсипаното им здраве и за проваления им живот. Вместо да получат правосъдие в България, сега те търсят справедливост от Европейския съд в Страсбург.

Въпреки несбъдването на част от публично оповестените намерения на г-н Велчев,

медийният образ на прокуратурата се променя.

Прокурори (по правило млади и нахъсани),  излизат с лицата и гласовете си пред хората. Техните обществени изяви моделират новия имидж на прокуратурата. Новите лица контрастират с “лошите ангели”, чиито имена и оядени образи преливат от медиите. Някои от тях,  отдавна морално изобличени и разследвани за тежки престъпления, намират професионален пристан и поле за изява във Висшия съдебен съвет.

Оглозгвайки до кокал презумпцията за невиновност, те се вкопчват във всяка процедурна нишка, водеща до избягване или забавяне на възмездието. Това става възможно не без съпричастието на динозаври от висшите съдилища, за които европеизирането на съдебната система е равносилно на ледников период. Едва ли случайно, на 1 април 2006 г., Върховният административен съд постанови тълкувателно решение, според което, колкото по-продължително е нарушението на даден магистрат, толкова по-лесно той получава дисциплинарна “амнистия” по давност. Така, до приключването на всички процедури или до изтичането на давността, уличените прокурори – членове на ВСС, назначават съдии, налагат дисциплинарни наказания, повишават и понижават магистрати, включително и тези, които ги разследват.

Вероятно стъписан от опълченския отпор сред висшите магистрати, след президентските избори Велчев загуби част от демонстрираната решителност  да се раздели с “лошите” в прокуратурата. Вместо последователни действия в тази насока, които несъмнено биха имали обществена и външна подкрепа,  държавното обвинение затъна във водевилната сага на Вальо Топлото, „Р.Овч.” и сие. Въпреки първите обнадеждаващи сигнали, Борис Велчев не можа или не пожела да направи това, което направи румънският министър на правосъдието Моника Маковей. Така най-подходящият момент за истинска съдебна реформа “отвътре” беше пропуснат.

Съдебните институции с охота се върнаха в познатите, уютни и самосъхранителни коловози на

имитирани промени и гротескното правосъдие. 

В тази ситуация главният прокурор едва ли ще намери мотивация да превъзмогне все по-осезаемата  умора и тежестта на вече направените компромиси. Вероятно прокуратурата все повече ще се движи “на автопилот”, по линията на най-малкото съпротивление, без дългосрочна стратегия, без твърдо отстоявани приоритети, реагирайки на обществените очаквания с показни процеси в стил риалити-шоу.

Михаил Екимджиев е адвокат от фондация "Правна алтернатива” – гр.Пловдив. Тази публикация е част от съвместния проект “На светло” между CEE Trust, фондация " Правна алтернатива”  и Mediapool, чиято цел е да изважда на яве и да дискутира казуси от широк обществен интерес.

Още от България

Какво се крие зад истерията с "отнемането и продаването на деца"?