За политическите пушилки, въглищата и Брюксел

Само преди дни чухме, че някои политици се канят да убеждават активно европейските институции да си запазим въгледобива. Цитирани от медии, те обявяват ангажимент за "незабавни преговори с Брюксел и удължаване живота на "Марица изток". Мотивът зад тези изказвания безспорно е силен и звучи с галещи за ухото на хората аргументи – запазване на работни места и осигуряване на доходи.

Само че големият въпрос е дали тази лесно обяснима демонстрация на загриженост е реално защитима на фона на завареното политическо наследство. Всъщност, желанието да убедиш "Брюксел" как страната ни ще продължи с ползването на въглища много трудно ще намери ефективна обосновка при липса на ясна национална позиция.

Малко енергийна политика и малко юридически акценти

Да погледнем в резюме предисторията по темата в българския контекст през политическата и юридическата призма.

България като равноправна страна-членка на ЕС има възможността и би трябвало да участва активно в цялостния процес по подготовка и приемане както на политическата рамка, така и на съответното законодателство на ЕС. Отделен е въпросът как страната ни чрез своите представители е отстоявала националния интерес по отношение развитието на въгледобива – особено в рамките на последните няколко години, когато се появи и концепцията за Зелената сделка. Това отстояване е възможно и на политическо, и на концептуално, и на юридическо ниво. Политиците ни обаче са тези, които задават насоката – стига, разбира се, самите те да са наясно за какво става дума.

А това, което видяхме от поведението на политиците вътре в страната в периода от 2019 г. досега, не е никак окуражаващо за потенциалния ефект от анонсираната преди дни инициатива за "незабавни преговори с Брюксел". Да припомня, че България взе политическо решение да се присъедини към европейската платформа "Въглищни региони в преход" в началото на 2020 г. въпреки експертните настоявания за по-своевременни действия - платформата съществува от края на 2017 г. През януари 2020 г. парламентът прие решение за спасяване на въгледобива – при това само за държавния въгледобив и като междувременно заяви на Европейската комисия, че нейното мнение е без значение (ДВ 11 от 7 февруари 2020 г.). И двата акцента са повече от смущаващи, вкл. и от гледна точка на откровеното им противоречие с Конституцията. Управляващите политици демонстрираха за пореден път тотално пренебрежение спрямо експертните виждания по посочените теми на принципа "Абе, кои сте вие да ни казвате…".

Ако погледнем националните стъпки на ниво "Европейски съюз", ще видим още факти, които никак – ама никак - не се вписват в заявените намерения за незабавни преговори. Ето някои от тях от последните две години:

За България е в сила Регламентът за вътрешния електроенергиен пазар от 2019 г., който предвижда възможност за въвеждане на т.нар. механизъм за осигуряване на капацитет - а чрез него се позволява държавна подкрепа за въглищни централи като някои от нашите за срок до 1 юли 2025 г. Тази възможност не е използвана въпреки многото искания от страна на бизнеса, организирането на специализирани форуми по темата, още през 2019 г., политическите клетви и т.н.;

България е подкрепила заключенията на Европейския съвет, които са свързани с измененията на климата и съответно финансиране (Европейски съвет на 17-21 юли 2020).

На 7 юни 2021 г. на ниво Съвет на министрите, в който България участва по право, е одобрен проект на съответно европейско законодателство по отношение на Фонда за справедлив преход; там е застъпена много ясната позиция - например, че от възможностите за подкрепа чрез Фонда са изключени "инвестиции, свързани с производството, преработката, превоза, разпространението, съхранението или изгарянето на изкопаеми горива"; същият проект е одобрен в края на май тази година и от Европейския парламент, макар че там депутатите представляват не държавите-членки, а съответните политически семейства.

Посочените примери са само за илюстрация. Изброяването на още много такива въобще не е проблем, защото примерите изобилстват. Всъщност, България като страна член на ЕС многократно – с много малко изключения - е демонстрирала ясната си позиция в подкрепа на предлаганата европейска политика, свързана с цялостния контекст на т. нар. Зелена сделка.

Е, какво реално ще отстояваме на този фон? И как?

Политиците отново излязоха с едни гърди напред с думи, които сигурно ще зарадват хората – политическата класа ще се погрижи, ще преговаря…. Обаче парламентът ни е заявил в своето цитирано по-горе официално решение от януари миналата година, че "задължава Министерския съвет … да приеме всички необходими мерки за нормалното функциониране на "ТЕЦ Марица изток 2" – ЕАД.... независимо от становището на Европейската комисия по този въпрос".

И как се преговаря с институция, на която официално си ѝ казал, че мнението ѝ не е особено важно за теб? Дали "Брюксел" няма основателно да попита: "Ами къде бяхте досега, когато се приемаше политическата и юридическа рамка"? И как въобще се преговаря с някого, когато на национално ниво няма обща визия, но е пълно с нелицеприятни факти - липсва адекватна енергийна стратегия, Законът за енергетиката е на кръпки от евтин лобизъм, върховенството на закона често е абстракция, а през последните години думата "корупция" е част от ежедневието ни, с което свикнахме? Същевременно най-големите инвеститори в сектора често са подлагани на незаконосъобразен и политически мотивиран натиск без да се дава алтернатива за последствията от подобни действия. И някои си тръгнаха от страната, а други продължават да разчитат на върховенството на закона, надявайки се да се спазват сключените договори и условията по издадените им лицензии.

А и според разработваните документи политическата уж концепция за уж енергиен микс от години се мотае около ползване на въглища за десетилетия напред, съпроводено и от нови ядрени мощности, гарнирани с абстрактно телевизионно цвъкане на ядрени реактори по поляните? И тези политически "визии" се разпространяват докато енергийните технологии и енергийният пазар се развиват с бясна скорост в рамките на дни в коренно различни посоки?

Всъщност, акцентите май трябва да са по-различни. Повече от ясно е, че е необходим конкретно обоснован времеви хоризонт по отношение на използването на въглищата в България при отчитане значението им за сигурността на електроснабдяването и стабилността на електроенергийната система на страната, както и при спазване върховенството на правото – и спрямо ролята на европейското законодателство, и спрямо поетите договорни ангажименти, и спрямо националната правна рамка. Паралелно с това е нужно да се актуализират взаимоотношенията с европейските институции относно въгледобива, вкл. и през призмата на възможностите за използване на европейски средства. Такива обаче твърдо няма да получим за насърчаване ползването на въглища.

Само че нищо от това не става с политически закани, които целят основно да се харесат на избирателя. Работата в това направление не може да става нито стихийно, нито на парче, а в рамките на национална стратегическа визия за развитие на енергийния сектор в неговата цялост.

Политиците най-после да кажат истината

Има един ключов въпрос по темата с бъдещето на въглищата - дали хората няма да останат излъгани за пореден път. Особено като се вземе предвид обективният факт, че въглищата вече са в икономическа кома и връщане назад към тях няма – при това не само в България и въпреки бодряшкия политически популизъм, който се лее в страната.

А грижата за хората на първо място следва да се изрази най-после в представянето пред тях от страна на политиците на реалната картина къде стои България относно ролята на въглищата и как инвеститорите ще бъдат насърчавани в този контекст. Важно е да се каже и какви са причините за съществуващото положение, вкл. и за съзнателно или несъзнателно пропуснатите възможности, и за даването на превес на политическото говорене пред истината на фона на откровени управленски недомислия. Но по-важно е и ясно да се каже какво следва и защо – за това обаче политиците трябва да имат и визия, и знания, и кураж.

Времето на предизборните залъгалки заради гласа на някой и друг избирател отмина – както би трябвало да отминат безвъзвратно и наложените през годините в енергийния сектор неадекватност и лобизъм, облечени във власт, допълнени от безразборно политическо кадруване. Този преход вече е повече от наложителен - най-малкото защото разстоянието между посочените схеми на поведение и това, което хората наричат "корупция", е много късо, а и защото последствията са изцяло за гражданите и за икономиката – има достатъчно факти, че политиците ни не са за мислене.

И – независимо от политическата неразбория в момента – парламентът следва много бързо да организира работата си и да се произнесе по посочените въпроси, като очертае поне някакъв краткосрочен мандат на правителството.

* Авторът е дългогодишен експерт по енергийна политика. По професия е юрист, но от 1992 г. работи в български, европейски и световни институции, занимаващи се с енергетика. В момента е председател на Института за енергиен мениджмънт. Изразеното мнение е лично.