За страните от Арабската пролет мирът е по-труден, отколкото революцията

В Либия въоръжени милиции запълниха празнотата оставена от революцията, която свали един диктатор. В Сирия народното въстание се превърна в гражданска война, която взе над 100 000 жертви и предостави удобно убежище на ислямските екстремисти.

 

В Тунис все по-непримиримите политически различия отложиха съставянето на нова конституция.

 

Сега и в Египет - за който често се смята, че определя тенденциите в арабския свят - армията и силите за сигурност, след като свалиха от власт избрания президент ислямист, избиха стотици от неговите поддържници, обявиха извънредно положение и влошиха и без това дълбоката поляризация на обществото.

 

Ясно е, че досегашното статукво в региона, доминиран от деспотични управници, които манипулираха избори, управляваха с декрети и смазваха несъгласието, е фундаментално увредено, ако не и отхвърлено през трите години, откакто избухнаха бунтовете, оптимистично наречени "Арабската пролет".

 

Това беше отчетливо демонстрирано в сряда в Египет, където завръщането към репресивните тактики от миналото беше посрещнато с дълбоко възмущение от протестиращите ислямисти, които вече бяха усетили вкуса на властта.

 

Не е ясен обаче заместващият модел. Повечето от бунтовете се превърнаха в ожесточени битки - най-различни политически сили водят борба за това какви да са правилата за участие, отношенията между военните и правителството, ролята на религията в обществения живот и какво означава да си гражданин, а не поданик.

 

Историците и анализаторите на Близкия изток твърдят, че политическата и икономическа стагнация през десетилетията на автократично управление, които доведоха до бунтовете, всъщност са оставили арабските страни зле подготвени за нов тип управление и за гражданско общество.

 

Макар че някои от движенията постигнаха началните си цели и отстраниха отдавнашните лидери в четири страни, по-широките цели - демокрацията, достойнството, правата на човека, социалното равенство и икономическата сигурност изглеждат по-далеч отвсякога.

 

"Старите порядки в региона ги няма, а новият ред се установява с кръв и това ще трае дълго време" казва Саркис Наум, политически анализатор в ливанския вестник "Ан Нахар".

 

"Народите на тези страни живееха в потисничество, затова въпреки различията в техните режими, бунтовете се разпространиха като зараза", твърди Наум. "Но никой в Сирия, Либия, Египет или Тунис, който искаше предишният режим да се махне, не беше подготвен за това, което идва после."

 

В много отношения Арабската пролет разкри и изостри дълбоките разцепления в обществото между секуларисти и ислямисти, и между различните религиозни секти.

 

"Това е политическа поляризация на стероиди", смята Джефри Мартини, специалист за Близкия изток в корпорацията РАНД /RAND/.

 

"И двете страни взаимно се опитват да се изтикат от политическия терен."

 

В Тунис, рожденото място на бунтовете, умерената ислямистка партия, която в момента е на власт, не успя да изгради достатъчно консенсус за съставянето на нова конституция, а срещу лидери на опозицията бяха извършени покушения. В Кралство Бахрейн в Персийския залив внушителната власт на управляващата сунитска монархия не успя да заглуши недоволството на шиитското мнозинство.

 

Политическото изключване също засегна прехода в Египет. След като спечелиха следреволюционните избори, сваленият вече президент Мохамед Морси и неговите съюзници от движението "Мюсюлмански братя" се изправиха срещу непримиримата съпротива на онези, които ги обвиняват в извращаване на демокрацията за целите на монопола върху властта.

 

До момента бунтовете в региона не успяха да задоволят исканията на милионите обикновени граждани, които издигнаха гласа си за промяна - за работа, храна, медицински грижи и основно човешко достойнство. Всъщност, техните оплаквания нарастнаха.

 

"Повечето икономики в Близкия изток, които Арабската пролет засегна, и без това вървяха в погрешна посока", твърди Джошуа М. Ландис, директор на Центъра за изследване на Близкия изток в Университета на Оклахома.

 

Икономическите сътресения, причинени от нарастващия брой млади хора, безработицата, покачването на цените и недоимъка, казва той, допринесоха за бунтовете точно толкова, колкото и политическото потисничество.

 

В много отношения според Ландис, "Арабската пролет е предупредителен сигнал за по-сериозен проблем - разпокъсани страни, твърде голям прираст на населението, ужасни образователни системи, твърде малко вода - тези страни са провалени."

 

Настоящите събития лишиха много арабски активисти от илюзии за движенията, в които те вложиха невероятно усилие и нерядко рискуваха живота си.

 

Все по-сигурно е, че такъв е случаят в Сирия, където мирното поначало продемократично въстание се превърна в гражданска война на религиозна основа, на чието бойно поле все повече се открояват екстремистки бунтовнически групи, отхвърлящи демокрацията.

 

"Отначало това беше истинска революция - вълнуващо беше да работя за нея, купих си оръжие със собствени пари и продадох земя, за да се снабдя с муниции", разказва Сохейл Али, който до неотдавна оглавяваше малка бунтовнически група в Северна Сирия.

 

"Сега е съвсем различно."

 

Али се отказва от борбата поради разочарование от, както той обяснява, корупцията сред наложилите се лидери на бунтовниците и склонността на някои групи да трупат оръжия, вместо да се борят за свалянето на общия им враг, президента Башар Асад.

 

Историците отбелязват, че, без значение на кое място, фундаменталната политическа промяна може да отнеме десетилетия или цели поколения.

 

Пражката пролет от 1968, например, може и да беше провал, но катализира промените в Източна Европа, които доведоха до колапса на Съветския съюз през 90-те години.

 

Европейските революции от 1848 г. - серията народни въстания, които бяха най-широко разпространилата се революционна вълна в европейската история - засегнаха над 50 страни, но не след дълго бяха смазани от военни сили, лоялни на кралските особи и аристокрацията. И все пак, те посяха семената на прогресивните политически идеи, които формираха европейската история през следващите сто години.

 

Историците твърдят, че като се вземе предвид наличието на потиснически автократични режими в арабските страни, сътресенията в Египет и на други места следва да се разглеждат

като болезнени, но неизбежни.

 

"Не отричам напълно тези преходи. Просто смятам, че навлизаме в период на големи размирици", казва Мона Якубян, съветник за Близкия изток в центъра "Стимсън", независима

изследователска група във Вашингтон.

 

Други отбелязват, че подобни вълнения често прикриват едва доловимите, но дълбоки социални промени. Например, Зиан ал Али, живеещ в Кайро конституционен експерт, твърди, че за гражданите на страните от Арабската пролет вече е нормално да оскърбяват управниците си - нещо немислимо допреди няколко години.

 

"Тази динамика на свободното изразяване, на политическа либерализация, при която вече има множество политически партии и хората изразяват възгледите си свободно, ще ни отведе в дългосрочен план в правилна посока", смята той.

 

Мохамед ас Сабри, опозиционен лидер в Йемен, където миналата година протестите свалиха от власт дългогодишния президент Али Абдула Салех, твърди, че общото усещане за овластеност е най-значимото постижение на бунтовете досега.

 

"Елитите и лидерите в което и да било общество, било то революционно или не, могат да подадат оставка и да кажат "Аз съм дотук", казва той. "Но хората не могат да подадат оставка."

 

По БТА