За увлечението на младия Симеон II към привилегиите и облагите

В новия си брой (24 март) вестник "Седем" публикува неизвестно досега писмо на възпитателя на Симеон ІІ в Мадрид Стефан Попов (24.01.1906 - 20.10. 1989) до царица Йоанна от 1953 година, в което обяснява оставката си от заеманата длъжност. Уникалният документ е предоставен на редакцията от племенницата на големия български общественик - Юлиана Маринович. Стефан Попов е един от водещите представители на съвременната европейска култура и единственият български философ на историята. След 1945 г. българското гражданство му е отнето, като той остава да живее и работи в Германия.

Ваше Величество,
Чест ми е с настоящето да изложа и писмено причините, които наложиха оставката ми като възпитател на Негово Величество Симеон ІІ.
(...)

...аз приех все пак възложения ми пост... защото считах, че не мога да откажа изпълнението на един национален дълг, пред който личните съображения и основания трябва да минат на заден план, а също така и защото хранех надеждата, че в течение на времето много съмнения ще изчезнат, много резерви ще паднат от само себе си...Със съзнанието, прочее, че в пълната с угриженост и безпрекословност атмосфера на тежкото ни изгнаничество аз имам да изпълня един върховен обществен дълг, аз се нагърбих с възпитанието на невръстния Цар, незабравяйки, че към него са обърнати много погледи на съзнателната ни емиграция.

Честта, която имах една цяла година да заемам този пост, бе същевременно и честта да бъда предмет на непрекъснати разочарования и на систематични унижения. Но не горчивият спомен за тях движи сега ръката ми, а спокойното убеждение, че - излагайки Ви причините за провалянето на моята мисия - аз Ви правя една последна услуга.

За ясност, разграничавам тези причини според тяхното естество:

І. Причини от служебен характер

Моето първоначално разбиране бе, че възложената ми задача се състои в специалната подготовка на Негово Величество като бъдещ монарх т.е. насочването на неговото умствено и волево развитие към зрялата способност да схваща и се справя със задачите, които особеният му живот неминуемо ще му постави. Считах следователно, че за тази цел е нужно:
а/ развиването на изискуемата се разсъдливост, която ще му даде възможност по-късно чрез самостоятелни и подобаващи преценки на нещата и положенията да взема подходящи решения.
б/ насочването на волята и характера му към ясни, разумни, искрени и естествени отношения с хората, което ще му позволи един ден да знае да преценява, да подбира и - ако е нужно - да търпи необходимите си сътрудници.
в/ въоражаването му с нужните познания за лицата и събитията на най-новата ни история, за да бъде ориентиран върху условията и проблемите на нашия обществен живот и на свой ред - почерпил поуките на миналото - да избегне тежкия данък на събиране лична опитност.

С една дума, аз считах, че моята задача се изчерпва в специалното политическо възпитание на бъдещия ни Цар. Виждайки голямата му природна надареност, не се съмнявах, че задачата ще бъде лека и приятна. И действително, не от негова страна дойдоха непредвидените пречки.
(...)

Разбрах и нещо друго: че в годините, които предхождат моето повикване, това възпитание е било насочено безвъзвратно по погрешни пътища, лошите резултати от които постепенно излизаха на лице. Практиката и с мен показа, че под "възпитател" Вие разбирате едно лице, което трябва да следи добрите маниери на Детето, а не да има грижата за насочването и сформирането на неговия духовен живот.

Докато аз считах, че трябва да се стремя да създам в Него съзнанието за трайни и дълбоки ценности в живота, да насадя у Него сериозно отношение към хората и нещата и да му вдъхна чувството на абсолютна отговорност пред събития и бъдещи задължения, скоро трябваше да се убедя, че Вашите намерения са да се продължи по отъпкания път, като Н.В. Симеон бъде насочван към преходни и повърхностни ценности или даже само към забавления, в Него бъдат развивани наклонности към подигравка с хората и въобще вземане живота от несериозната му страна, и че най-сетне всичките алюзии, които му се правят за бъдещите му задължения като владетел се състоят само в привилегиите и облагите, които това му качество носи.

Не ми се пада да отсъдя, дали Вие - на която съдбата повери по един толкова трагичен начин това Дете - притежавате изискуемите се разбирания за неговата подготовка или не. На мен ми стига факта, че колкото пъти си опитах да създам условията за по-близък контакт с възпитаника си /общи разходки, културни занимания и пр./, по един или друг начин това бе осуетено....На мене бе отнета всякаква възможност да определям линията на неговото общо развитие, характера на заниманията му и разпределението на свободното му време: къде ходи и с кого го прекарва, трябва ли или не да бъде използвано то с репрезентативни появи в обществото /без никаква държавна нужда/, къде и по какъв начин да прекара полезно ваканциите си, по какъв начин да бъдат събудени, поощрени и задоволени културните му нужди - по всички тези въпроси моето мнение нито бе търсено, нито зачитано, когато - както в Палма - обстоятелствата го предизвикваха. Фактите са на лице - бъдещият Цар на една страна, в която хиляди изнемогват в непоносима трагедия, минава в чужбина дните си в кино, кориди, танцови забави, приеми и пр. Кой би имал куража да обяви това гласно на нашата страдаща емиграция?

Защо се чудите тогава, че в главата на това Дете няма интерес към училището? И най-строгият педагог не е в състояние да развие охота към скучното училище на един младеж, който знае, че вън от училището го чакат толкова привлекателни занимания...Аз премълчавам обстоятелството, че към всичко това се прибавя в последно време все повече интереси към уместни компании, което ако не бе тема на разговор с неговия възпитател, трябваше най-малко да даде повод за присторена загриженост.....

2. Причини от личен характ

(...)Същинските причини за Вашето недоволство от мене не са тайна и те могат накратко да се резюмират така: Вие искахте аз да се обезлича и да се огранича само в стените на Вашия двор. Но да искате от мене да престана да имам личен живот Вие можехте само ако ми предложехте друг такъв със съдържание, малко различно от това на следобедите и вечерите, толкова прилични един на друг, че аз не съм в състояние да ги различавам. Да искате да скъсам всички връзки с външния свят Вие можехте само ако Вие ми предложехте някакво смислено общество /Вие стигнахте до там да ми забраните да говоря с другите българи, за Вас всяко мое излизане бе "скитане на ляво и на дясно".../ Най сетне да искате да се изолирам от българската емиграция въобще / с която даже моята кореспонденция Ви се зловиждаше/.
(...)

3. Причини от обществен характер

(...)
Но наистина каква нужда и полза имаше от моите съвети и познания, когато - даже и случайно изтървани - те не бяха вземани под внимание и се докараха нещата до там, че докато реномето на Царския ни двор трябваше да бъде високо някъде в небесата на българската емиграция, сега то се споменава ведно с името на лица, арестувани за финансови мошеничества и даже подозирани в сътрудничество със Съветска Русия! И тука трябва да предупредя, че не лично разочарование говори в мен, а преди всичко общественото ми чувство и съжаление, че един български разум и едно българско сърце, които бяха готови да се поставят изцяло на Ваше разположение, да Ви улеснят, да Ви упътят, да Ви подкрепят, Вие ги игнорирахте по един толкова безсмислен начин, безсмислен за самата Вас.

Една цяла година един от изтъкнатите - с или без право, хора на Българския национален фронт бе при Вас и Вие не намерихте за нужно нито веднъж да разговаряте с него за нуждите и пътищата на нашата национална емиграция. Този факт говори сам по себе си достатъчно. Но и той един ден ще бъде изтълкуван в моя полза, защото той ме освобождава предварително от каквато и да било отговорност за политиката, която водите Вие и която:
І. Разчита на възстановяването на Търновската конституция, за да профитира от него, обаче нарушава тази конституция в повелите ѝ относно възпитанието и представляването на малолетния Цар.

ІІ. При всичката благородна - но уместна само в рамките на един нормален живот - благотворителност корумпира нещастната ни емиграция, защото я кара да иска и получава от Короната, на която би трябвало да се служи само от идея. Или пък щом веднъж е взета присърце мизерията на тази емиграция, тогава да се направят сериозни и резултатни постъпки, където трябва, за нейното омекчаване.

ІІІ. И най-после която политика не само че не цели обединяването и воглавяването на националната ни емиграция, но систематично пренебрегва усилията на тази цел на нейните представители.
Иска ли питане, че един човек с обществено чувство като мене мъчно ще понесе тази Ваша обществена безпътица? Още повече, че тя би могла много лесно да бъде избегната?
(...)

За угода на кого бе предприето това негово обезличаване?

...За съжаление, подчиняването на всички национални и обществени проблеми на личните Ви аспекти взема форми, при които има място само за една реакция: дигане на рамене. Зле стоят обаче нещата с представителите на една монархия, която дава повод за подобен недвусмислен жест и по чийто път трябва да лежат обществените трупове на собствените ѝ поддръжници. И аз не ще скрия, че трябваше да дойда тук, за да стана скептик по отношение бъдещето на нашата монархия, ако се продължава по този път.
(...)

Завършвам настоящето с надеждата, че то ще послужи поне за в бъдеще въпросите около възпитанието на българския Цар да бъдат третирани по начин, съответен на упованията на българския народ в него.
(...)

Изпълнявам без страх дълга си на български общественик, тъй както диктува неговото убеждение, а не неговият материален интерес. Не се опасявам, че сега към епитетите на "егоист, некоректен и невъзпитан човек" ще прибавите по този повод и други. Един обаче не ще можете да употребите: не ще можете да ме наречете подлец...
(...)

Давам си сметка колко далеч отивам в излагане на действителността, както я виждам и преценявам аз, но не вярвам, че Вие ще очаквате доблестта в подобен случай да моли за извинение, а още по-малко, че ще поставите занапред под съмнение чувствата на обич към това Дете, за бъдещето на което отправям единствената молитва за благоуспяване.

Моля Ваше Величество да благоволи и по този случай да приеме изразите на дълбоките ми почитания

Ваш: Стефан Попов

Мадрид, 14 януари 1953 година