За всекиго по нещо

За всекиго по нещо

Акредитираният на фестивала журналист е изправен пред истински сложната задача да избира всекидневно измежду средно 35 нови филма, които се завъртат в различните секции на Берлинале. В зависимост от моментното му физическо и емоционално състояние изборът пада върху три, може би четири от тях. Пет пълнометражни филма в един ден са абсолютен рекорд, особено ако по-късно предстои и писменото отразяване на струващите си това.

Причината за ограничаване на броя видяни заглавия не винаги е физическото омаломощаване - в кината на Берлинале се спи, яде се и се пие (най-често скришом и по възможност без мляскане и шумолене!). Не, просто за Вашия рецензент, който съвсем няма претенциите на професионално-хладнокръвен кинокритик, анализиращ в тъмната зала главно ракурсите на камерата и ритъма на монтажа, понякога има филми, след които е невъзможно без преход да се втурне в следващия и по-следващия киносалон.

Точно това са филмите, които те грабват, които те карат да съпреживяваш и да излизаш от тях - макар и за известно време – променен, с изострени сетива и разчовъркана съвест. Такъв филм бе участващият в конкурса за наградите

"London River"

на режисьора с алжирско потекло Рашид Бушареб. Филм, който, ако бъде награден, би бил украшение за аналите на Берлинале. Лондон, началото на юли 2007. Серията бомбени атентати в автобуси и в метрото изтръгва града от нормалния му ритъм, хвърля го в смут, страх и ужас. Майка и баща на двама млади са събрани от случая в непознатия град, тръпнещи от неизвестната съдба на изчезналите си деца. Случаят (ах, този случай – понякога така изкуствено курдисан, а тук така внимателно и убедително нижещ своята плетка) ги събира още по-близко един до друг: оказва се, че дъщерята и синът на двамата герои са двойка. Те са живели заедно в един от най-пъстрите, мултикултурни квартали на Лондон.

Главните роли се изпълняват от африканския актьор, драматург и литератор Сотигуи Куяте и от Бренда Блетин ("Тайни и лъжи", "Гордост и предразсъдъци"), без увъртания – любимата британска актриса на рецензента. На пресконференцията след премиерата режисьорът Бушареб призна, че без тях двамата, не би направил този филм. И че, ако трябва, би чакал Бренда Блетин и три години, докато се освободи за снимки, защото никой друг не би дал на ролята този живот, който тя ѝ вдъхва.

Бренда Блетин е олицетворение на обикновената, добродушна, практична, но и натоварена с тежки предразсъдъци британка. Откъсната от провинциалната си домашна среда на остров Гърнси, попаднала в странния, плашещ Лондон, мисис Съмърс се затваря във все по-нарастващото отчаяние за съдбата на дъщеря си Джейн.

От другата страна на Канала, от Франция идва мюсюлманинът Усман, бащата на изчезналия Али. Той е африканец, работи от 15 години в Европа и за последен път е видял сина си, когато е бил 6-годишен. Почти безмълвните отначало сцени между Бренда Блетин и Сотигуи Куяте живеят от нейните загатнати жестове на дистанциране, на отхвърляне на черния човек и от изразителната и сдържана мимика на изключителното му лице.

Така различни и далечни един от друг, постепенно, по маршрута на мъката – от полицейските участъци през болници и морги до общото апартаментче, в което щастливи са живели децата им - тези двама човеци разбират, че ги свързват много повече неща, отколкото на пръв поглед ги делят. И двамата са чужденци в непознатия град – мисис Съмърс дори повече, отколкото все пак ориентиращия се в мюсюлманската общност и в арабските магазинчета на Северен Лондон Усман.

Да се каже, че мъката свързва, е баналност. Но тази истина съвсем не е очевидна, когато една британска майка разбира, че дъщеря ѝ, станала възможна жертва на ислямистки фанатици, е свързала живота си с мюсюлманин. От първия момент, когато за нея е немислимо да се ръкува със страшния черен човек с омотана в раста-къдрици глава, до последната прегръдка и естествено-човешка емоция тя трябва да измине дълъг и мъчителен за нея път.

Бренда Блетин е родена през 1946 г. Тя е девето дете в семейството и работи 10 години като секретарка в Британските железници. След развода си рискува и със спестяванията си започва обучение по актьорско майсторство. Днес Блетин е сред най-реномираните британски театрални и киноактриси, два пъти е номинирана за Оскар. Сребърната мечка за най-добра женска роля от "Берлинале 2009" би била заслужено отличие за извънредното ѝ изпълнение в "London River".

* * *

Отминаха още два филма от конкурсната програма. Стивън Фриърс ("The Queen") представи своята историческа любовна драма по романа на френската авторка от началото на XX век Колет

"Cheri"

В пищната обстановка на епохата на късния сецесион, сред куртизанки в тежки и величествени костюми – или в ефирно нощно облекло – се разиграват общочовешки трагедии. Любов, ревност, страх от самотата и старостта са в центъра на повествованието. В ролята на главната героиня блести преди всичко с красота Мишел Пфайфер. Помолена от своя колежка и конкурентка да вразуми 19 годишния ѝ разхайтен син тя започва отначало афера с него, която се превръща в 6-годишна съдбовна любовна връзка. "С напредването на годините, каза на пресконференцията след филма Мишел Пфайфер, моите филмови партньори стават все по-млади и млади. Всъщност, това може само да ме радва".

Ролята на младия любовник-бонвиван се играе от Рупърт Френд ("Гордост и предразсъдъци"). Благодарение на неговото гостуване успяхме да мернем за малко на червения килим преди премиерата и прелестната му приятелка Кира Найтли.

Един от филмите, които на рецензента просто не му стигнаха силите да види, но който по думите на много от колегите, е сред претендентите за наградите е

"The Messenger"

Тъй като и качествата му, а и темата му – Иракската травма на Америка – почти предопределят отличаването му на фестивал с ръководство и жури като "Берлинале", ще бъдат казани няколко думи и за него, почерпени от чуто и прочетено.

Бен Фостър е млад ветеран, завърнал се в Америка окичен с ордени от мисия в Ирак. У дома го чака може би още по-тежко изпитание: разпределен е в част, чиято задача е да връчва на близките на загинали военнослужещи трагичната вест. Уди Харелсън е неговият началник капитан Стоун – хладнокръвно-циничен, с остър език, криещ под твърда черупка ранимост и съчувствие.

Както може да се очаква, сред истински сърцераздирателните сцени, сред покрусата и отчаянието, което носят посещенията на двамата в домовете на жертвите, младият войник неочаквано намира любовта. Деликатно, ненатрапчиво се развиват отношенията му с една от вдовиците, която получава от него фаталното известие. Филмът вълнува с наситения си драматизъм в конфликта на служебните задължения и личния живот, с емоционалната връзка, която израства от тъгата и отчаянието. Една от заслугите на режисьора Орен Мувърмен е, че се въздържа от декларативна критика и антивоенна реторика. Мъката и страданието говорят на език, който е еднакъв навсякъде по света.

Други текстове от автора на:  www.de-zorata.de

Споделяне
Още от

Как оценявате кризисните икономически мерки на правителството?