Загадката на многополюсния модел

Двуполюсниятмодел е минало. Той отмря с размиването на лявото и дясното политическо пространство. Европейската тенденция е в политиката да навлизат нови партии, които да представят адекватно многообразието и динамиката на постмодерната множествена идеологическа парадигматика. Бъдещето е на многополюсния модел и на гъвкавите коалиции.

Огън, слама и топлият вятър,

както беше казал Захари Стоянов преди сто и двадесет години по повод неадекватността на социалистическите идеи в България.

До преди две седмици подобни идеи ентусиазирано разпространяваше третата партия във Великобритания - либералдемократите. Техният рейтинг постепенно се качваше и през последните години застрашително се приближи до консерваторите. Цифрите започнаха да подсказват, че консервативната партия може да бъде изместена от второто място. Чарлз Кенеди, лидерът на либералдемократите, също както Ахмед Доган, започна да твърди, че неговата партия вече Е втората политическа сила.

Един прост експеримент обаче показа, че той, както обикновено, говори празни приказки. Консервативната партия гласува недоверие на лидера си. Старият лидер, Иън Дънкън Смит- дълбоко скучно, безидейно и объркано създание - си замина по живо по здраво. Партията си избра нов лидер, Майкъл Хауърд, който възкръсна от миналото след като до неотдавна всички го бяха отписали. След по-малко от две седмици така раздухваното набъбване на рейтинга на либералдемократите внезапно се стопи.

През септември разликата между консервативната и либералдемократическата партия се въртеше около 2-3 %. В един момент дори трите партии се подредиха почти наравно 30 % (либерали), 31 % (лейбъристи), 32 % (консерватори). Две седмици след избора на Майкъл Хауърд за партиен лидер тази разлика се увеличи до 16 %. (консерватори 36 %, либералдемократи - 20 %).

Причината? Тя няма нищо общо с Чарлз Кенеди и партията му. Причината е, че от ляво и от дясно, от горе и отдолу видяха, че консервативната партия се сдоби със силен и сериозен лидер.

Внезапното оттегляне на поддръжниците на либералдемократите не беше еднопосочно: половината се отправиха обратно към консервативната партия, другата половина - към лейбъристите.

Избирателите видяха, че на политическата сцена излизат отново ДВЕ силни политически личности и това накара голяма част от тях да престанат да се занимават с глупости (третата партия).

Принципът на многополюсния модел е прост. Когато двете основни политически сили не могат да се мобилизират и да въодушевят избирателите, тогава се появяват различни други партии. Когато лидерите са слаби, вяли, няма какво да кажат на хората, третите, четвъртите и петите политически сили набъбват. Когато избирателите

намразят един лидер, а пък не могат да разпознаят другия,

който се мержелее в мъглата, тогава те могат да гласуват за каквото им попадне - за цар, за генерал, за клоун, за Гергьовден, за Димитровден, могат да си изберат и Чарлз Кенеди за министър председател.

Когато обаче лидерите на основните партии имат силно присъствие, когато партиите имат ясни намерения и излъчват енергия, тогава останалите стотина партии нямат шанс. Тогава двете основни партии лесно успяват да подслонят

модерното идейно многообразие под шапките на старомодните ляво и дясно.

Някои твърдят, че българите били загубени и само създавали партии и че това никъде го нямало - 146 партии регистрирани за местните избори! Е, във Великобритания има 137 официално регистрирани партии, но това не пречи на никого. Сред тях фигурират например Партията на потъпканите жени, Официална партия на абсолютно жестоко побърканите (свободен превод на Official Monster Raving Loony party, която всъщност има доста последователи), Партия на едноличните търговци, които избягват плащането на данъци и други.

По света е пълно с ентусиасти, които обичат да създават политически партии. Щом на хората им доскучее от основните леви и десни, тогава партиите на лудите, потъпканите, комедиантите, националистите, фашистите и други подобни изпълзяват на сцената.

Двуполюсният модел не е функция на старомодни политически нрави, а на политическа зрялост, на фокусирана и добре организирана политическа енергия и на политическо прозрение, ясно споделено с избирателите.

По-сериозният проблем с многопартийния модел и коалиционните правителства е, че той лишава избирателите от реален политически избор. Когато в парламента влязат много партии без изразено мнозинство, страната осъмва с

коалиционно правителство, за което никой не е гласувал.

Това обърква и отчуждава хората, те си дават сметка, че ако гласуват или дори активно участват в политическия живот на страната, резултатът е непредвидим, партиите се множат и преразпределят както си искат и политиците си играят на Италия или Грузия.

Политическото отчуждение води до допълнително отслабване на основните партии, порочният кръг се завърта и в крайна сметка страда демокрацията. Множество парламентарни партии не създават многополюсен модел, а модел на свободно и често безотговорно блуждаещи политически цялости с непредвидимо не рядко корумпирано поведение.

Когато НДСВ дойде на власт, на хоризонта не се появи многополюсен модел. Когато НДСВ дойде на власт, СДС и БСП се мержелееха на хоризонта и на хората не им беше ясно какво точно предлагат тези две политически сили. Те се чувстваха излъгани от едната, нямаха никакво доверие на другата и гласовете се разпиляха като в калейдоскоп.

ДПС е значителна трета политическа сила, а както Ахмед Доган твърди (не без известно формално основание) и втора политическа сила, не защото двуполюсния модел се руши, а защото СДС и БСП не успяха да ентусиазират потенциалните си последователи и защото все още не могат да въвлекат сред поддръжниците си етническите малцинства на страната.

Сега в България се говори за консолидация на дясното пространство и за лява вълна. Тези масивни тектонични политически процеси ще останат фантазия докато не се появят

лидери, които да ги гарантират и идеи, които да ги консолидират.

Що се отнася до английските либералдемократи - те дебнат. Щом левите и десните се охлабят, многополюсният модел отново ще възкръсне. На хората по света обаче им е омръзнало от политика и повечето избиратели се надяват, че няма да им се налага да правят избор между 146 или 137 партии. Малко са онези, които искат политиката да се превърне в супермаркет.