Заличаването на политическия враг е безкръвна гражданска война

*Проф. Боян Знеполски е изтъкнат български социолог и преподавател в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Статията, предоставена специално на Mediapool, обобщава негово изказване на научна конференция през октомври тази година. Заглавието е на редакцията.

Делиберативната демокрация, според която политическите решения трябва да са продукт на честна и рационална дискусия сред гражданите, има няколко основни характеристики. Дискусиите, които тя предполага, са: 1) включващи, отворени без дискриминация за всички желаещи да участват в тях; 2) допускащи всички теми и проблеми, интересуващи участниците, при пълна свобода на интерпретациите; 3) основани върху силата на аргументите, а не върху аргумента на силата.

Публичните дискусии, ако се позовем на едно ранно произведение на Юрген Хабермас, могат метафорично да бъдат представени като триъгълници, чиито върхове са: политиците, експертите и гражданите. Страните на триъгълника представляват двупосочни комуникативни потоци, свръзващи неговите върхове в една делиберативна общност. Смисълът на публичните дискусии, които са същността на делиберативната демокрация, е да определят по най-рационален начин (чрез комуникация без принуда и ограничения) възможно най-легитимните (приемливи за всички) правила на съвместния ни живот.

За кризата на демокрацията

Кризата на демокрацията днес е споделено разбиране и на гражданите, и на политиците, и на екпертите. Тази криза може да бъде дефинирана в различни перспективи, изтъквайки различни аспекти на демокрацията.

Кризата на представителната демокрация поставя акцента върху политическото представителство: гражданите не разпознават себе с в онeзи, които се предполага, че трябва да ги представляват, между народа и политическата класа е зейнала бездна, ако използваме речника на популистите.

Кризата на либералната демокрация поставя акцента върху либералния компонент на демокрацията: правата на човека, върховенството на закона, в частност гражданския статус на определени малцинствени групи е застрашен от авторитарни водачи, от надигането на националпопулизма и т.н.

Кризата на делиберативната демокрация означава разпад на политическата общност като делиберативна общност: срив на комуникативните връзки между гражданите и политиците, между различните групи граждани, между мнозинствата и малцинствата, между гражданите и елитите, между бедните и богатите, между културните общности и т. н. Следователно срив и по вертикала, и по хоризонтала на комуникацията, която би трябвало да удържа целостта на общността (комуникативната, не субстанциалната цялост на общността).

Последиците от този срив са: силна фрагментация на публичното пространство, партикуларизация, идеологически ефекти (интересите и ценностите на моята група, на моята партия се представят като интереси и ценности на цялото общество), желание за задълбочаване и радикализиране на напреженията с идеята, че редикализацията е път към възстановяване на демокрацията. Кризата на делиберативната демокрация в този смисъл е криза на разбирателството, невъзможност да се постигне консенсус, нежелание за компромиси. Това, което заема мястото на разбирателството като ценност, е налагането на собствената воля (собствените партикуларни интереси, партикуларни ценности) с всички средства и на всяка цена.

Истинският проблем е дали днес е възможна делиберативна демокрация. Дали делиберативната демокрация е трайно постижение на западната демокрация, вкоренено вече в политическата култура и в институциите на западните общества? Ако е така, то днешната криза би била едно малко сътресение, което с чисто политически средства и промени (обединяване на "прогресивните политически формации" срещу заплахите на националпопулизма и авторитаризма, законодателно реформиране на избирателната система и т. н.) би могло да бъде преодоляно.

Но съществува и хипотезата, че делиберативната демокрация е само едно крехко историческо творение, силно уязвимо, зависещо от множество външни условия, което съответства на строго определен период от развитието на западните общества и преминаването на този период поставя под въпрос самата идея за делиберативна демокрация. Аз ще се спра на тази втора хипотеза.

Делиберативната демокрация не е възможна без социална държава

Първата голяма уязвимост на делиберативната демокрация е свързана с нейната социална вкорененост, със зависимостта ѝ от цялостното състояние на обществото. Според редица автори делиберативната демокрация има пряко отношение към социалдемократическия консенсус, установен в Западна Европа след Втората световна война, който се превръща и във фундамент на политическия живот в западните общества.

Социалната държава, която "обуздава" капитализма, превръщайки го в "социален капитализъм", създава онези уловия, които правят възможна делиберативната демокрация. Изграждането на един могъщ сектор на обществените услуги – образование, здравеопазване, културни институии, обществен транспорт и т. н. – от които се възползват огромната част от гражданите на една нация, поражда безпрецедентна вертикална мобилност в западните общества. Социалното равенство и социалната интеграция, които са ценностите на социалната държава и нейните политики, са онези опори, гарантиращи възможността на делберативната демокрация. Можем да кажем, че между социалната държава и делиберативната демокрация има структурно и ценностно съучастие.

Обратното, неолибералният обрат, започнал от началото на 80-те години на ХХ век, който означава разграждане на институциите на социалната държава и съответно съществено нарастване на социалните неравенства, води и до ерозиране на социалния фундамент на делиберативната демокрация. Вследствие от неолибералните политики в сферата на икономиката и на обществения сектор големи части от населението биват маргинализирани и се превръщат в "невидимите", "забравените", онези, които биват лишени от лостовете на вертиканата социална мобилност, съответно - от възможността за достойно същестуване. Тези значими социални категории (обхващащи работещите в сферата на производството и на услугите, но и все по-голяма част от средната класа) развиват враждебност както към политическите елити, така и към малцинствата (и имигрантите), които те възприемат като заплаха.

Социалните разломи в днешните неолиберални западни общества започват да ерозират и самата социална основа на делиберативната демокрация. Изводът е, че комуникацията не е всесилна, тя не може да преодолява всякакви разричия и разломи. Напротив, самата публична комуникация, в частност публичните дискусии, които са в основата на делиберативната демокрация, се нуждаят от определени социални условия, за да бъдат възможни.

Каква е ролята на политическите лидери?

Вторият проблем, който е по-скоро концептуален, не само контекстуален и исторически, е ролята на политическите лидери в режима на делиберативната демокрация. Каква е тази роля? Дали лидерите, като пълноправни участници в публичните дискусии, са тези, които просто трябва да оформят като политическо решение съгласието, до което е достигнал форумът на дискутиращите?

Има лидери (като Тръмп или Орбан), които рушат комуникативния обмен (чрез пропагандни медии и сайтове, чрез фабрикуване на фалшиви новини) или пък авторитарно го ограничават (чрез контролирани медии, затваряне на образователни институции) и по този начин пряко влияят негативно върху публичната среда и подкопават делиберативната демокрация. Основният аргумент тук е, че трябва да бъде призната автономията на политическото лидерство, което не може сведено до делибративна процедура. То има своя специфична роля - може да подпомага или да руши делиберативния характер на демокрацията, но не може да бъде подчинено на делиберативната процедура.

Един интересен нюанс по повод отношението между делиберативни процедури и управленските решения на лидера внася следното изказване на Бен Бернанке, бивш шеф на Федерелния резерв на САЩ (2007-2015): "По времето, когато бях ръководител на департамента по икономика в Принстън, ръководех катедрата с делиберативен, консенсусно-изграждащ стил и се опитах да внеса същия този управленски стил и във Федералния резерв. Но в условията на дезоргнизирани пазари и при положение че всеки икономически индикатор сочеше надолу, този подход отпадна поне за известно време." Бернанке разбира, че делиберативната предпазливост по време на криза може да доведе до по-голямо човешко страдание. Очевидно има ситуации, например при кризи, при които лидерските решения трябва да се вземат без подкрепата на делиберативна процедура.

Проблемът с медийната среда

Третият проблем е свързан с медийната среда (по-конкретно с новите технологии), която очевидно не подпомага, а в по-голяма степен руши условията, правещи възможна делиберативната демокрация. Очевидно се създават медийни продукти, които се намесват и променят по непредвидим и нежелан начин публичната комуникация.

В началото на новото хилядолетие, дори до края на първото му десетилетие медийните изследователи (например френският социолог на медиите Доминик Кардон) привестват демократизиращия ефект на интернет и по-специално на социалните мрежи, които отварят публичаната комуникация към големи групи хора. През последните десетина години стават все по-очевидни негативните ефекти на интернет изданията, сайтовете, форумите и т. н., които се превръщат в инструменти за пропаганда, дезинформация, манипулиране в една или друга посока на обществените нагласи.

Кризата на делиберативната демокрация в САЩ

В американски контекст, анализиран от изследователи като философа Чарлз Тейлър и социолога Крейг Калхун, кризата на делиберативната демокрация е пряко отнесена към кризата на две ключови за демокрацията ценности – солидарността и равенството, без които ние не бихме могли да бъдем делиберативна политическа общност. За да бъде възможна делиберативната демокрация и делиберативната политическа общност е необходима силна "обща идентичност". Тейлър и Калхун настояват върху "възобновяването на социалната солидарност", "възобновяването на споделената политическа идентичност и на общата съдба". Друга ключова дума е "връзки" (connections). На всяка цена трябва да се възстановят връзките – връзките между гражданите, между групите, между регионите на една страна.

През последните четиресет години, през периода на неолиберализма, не само се разграждат институциите на обществената сфера – училищата (публичните училища са недофинансирани), здравеопазването (качественото не е достъпно за всички), приватизиране на обществения транспорт, на културни институции и т. н. Неолибералният капитализъм прехвърля прекаритета (жизнен статус без предвидимост или сигурност), от който някога са страдали бедните слоеве, към много по-осигурените представители на работническата класа и на средната класа. Икономическото маргинализиране на значителни слоеве от населението е в пряка връзка с намаляването на гражданското участие и загубата на доверие на гражданите в способностите им да влияят на политическия процес.

Особен акцент Тейлър и Калхун поставят върху неотделимата от неолибералзима идеология на меритокрацията, която засилва и стабилизира неравенствата. Позовавайки се на творчеството на Пиер Бурдийо, те изтъкват, че принципът на издигане на определени хора до високи, привилегировани позиции на основата на безспорни заслуги не решава проблема с неравенствата, а прикрива и легитимира неравенствата. Това става чрез тяхното натурализиране: безспорните постижения и заслуги се приписват на единствено на личните качества (интелигентност, работливост, упоритост) на индивида. По подобен начин, липсата на заслуги пък се отдава на липсана на похвални лични качества. Разликата в заслугите започва да се интрепретира като разлика в човешката стойност на индивидите, като при това не се отчитат ролята на шанса, помощта на другите, семейната и социалната среда и т. н. Меритокрацията освен това свърза заслугите преди всичко с професионалните качества на индивида, но има и други заслуги, свързани с почтеността, грижата за другите, отчитането на общото благо наред с егоистичните интереси и т. н.

В общо социален план меритокрацията се явява една дълбоко индивидуалистистка идеология, в която няма място за солидарност. По думите на Майкъл Сандъл: "Колкото повече мислим за себе си като самонаправени и самодостатъчни, толкова по-трудно е да се научим на благодарност и на смирение. А без тези чувства е трудно да бъдем загрижени за общото благо." Тоест, общото благо е възможно и мислимо само там, където индивидите признават, че са част от една общност и участието им в тази общност има принос за техните заслуги.

Друг важен момент е политическата "поляризация", изтъкната по-специално от Чарлз Тейлър. В какво се състои тя? Първо, в стремежа другият (другият етнос, другата култура, дефинирани като малцинство) да бъде изключен от политическата игра, маргинализиран, зачеркнат. Второ, да бъде осигурена перманентна победа на една партия или политическа коалиция, която веднъж завинаги да тържествува като победител.

В първия случай, изтъква Тейлър, "опонентите са изключени от народа, отказано им е включване в легитимната делиберативна общност, която няма как повече да функционира като нормална делиберативна общност, след като се състои само от "истинския" народ." По отношение на втория момент Тейлър посочва: "Желанието дадена коалиция на мнозинството да бъде превърната в постянен победител е заплаха за нормалното функциониране на делиберативната общност".

Типичният пример в това отношение е президентстово на Доналд Тръмп, особено с неговия завършек – щурмуването на Капитолия от привърженици на Тръмп на 6 януари 2021 г. Тейлър говори в тази връзка за "гражданска война без оръжия" или "безкръвна гражданска война". Тези две черти на днешните западни демокрации подтикват Тейлър да направи следното обобщение: "Ние преставаме да разглеждаме цялата република като делиберативна общност в смисъла дефиниран от Хана Аренд – общност, която трябва да изработи нещата заедно, като уважаваме мнението на другия, като се вслушваме един в друг, като открием някакво минимално разделящо ни решение. Напротив, някакъв сегмент от народа е изключен от този обмен, почиващ на взаимно уважение."

В случая на САЩ подриването на делиберативната демокрация е свързано, разбира се, с несъразмерната роля на парите при провеждане на електоралните кампании, в процеса на лобиране или при избора на кандидатите за правителствени постове. Но дори извън пряката политическа намеса "големите пари" играят важна роля при формирането на общественото мнение било чрез набиране на лични данни за потребителите през агенции като "Кеймбридж Аналитика", било чрез генериране на информационни (дезинформационни) потоци през социалните мрежи.

Ситуацията в България

В случая на България бих могъл да скицирам кризата на делиберативната демокрация през призмата на историята на българската млада демокрация и през тази на специфичната българска избирателна система.

Най-новата ни история показва ясно, че българската демокрация е хибридно образувание, смесица от демократични процедури и периодични изблици (изригвания) народноосвободително движение. Общата нагласа е, че самата демократична процедура, периодичността на изборите, разделението на властите, публичните дебати не са в състояние да гарантрат демокрацията в България, че демократичните процедури трябва да бъдат допълнени от мощни протести на гражданите в името на някякви застрашени идеали.

С други думи, демокрацията не може да дойде само с въвеждане на процедури, необходимо е прочистване на терена. Това се случи през далечната 1991 г., когато лозунгът на победата СДС беше "С малко, но завинаги", през 1997 г. при правителството на Виденов се стигна почти до революционна ситуция, довела до падане на правителството. През 2009 г. се проведоха протести, макар и слаби, срещу "тройната коалиция". Цялата 2013 г. беше протестна – масови протести – първо срещу правителството на Борисов (довели до падане на правителството), след това срещу правителството на Орешарски (довели със закъснение и индиректно до падане на правителството). През 2020 г. се проведоха масови протести срещу срещу третото правителство на Бойко Борисов, довели до падане на правителството. Във всички тези случаи целта беше по-голяма от просто смяна на управлението. Целта беше възраждане на политическата система чрез трайното отстраняване, маргинализиране, по възможност заличаване на някакъв политически субект, който корумпира политическата система и възпрепятства развитието и благоденствието на страната.

Политическите системи са различни. Има политически системи – мажоритарните избилателни системи в САЩ, Франция, избирателната система в Гърция, които по един или друг начин привилегироват победителя от изборите. Той трябва да бъде подпомогнат (формално и неформално), така че да има ясен и стабилен управленски мандат. Българската политическа истема не е такава. Тя привилегирова коалициите, което предполага преговори, компромиси, съглашения, отстъпки, тоест не допуска безкомпромисност и радикализъм. При тази избирателна система не е ясно кой е победител – победител ли беше Борисов през април 2021 г., победител ли беше Слави Трифонов през юли същата година, победители ли бяха Кирил Петков и Асен Василев през декември същата година? Сравнително рядко тази система произвежда ясен победител – 1990 г., 1997 г., 2001 г., 2009 г.

След като тя не може да произведе ясен победител, то остава или избирателите да се сетят да посочат такъв (Борисов се провали, дай ще гласуваме 50 % за ПП и за ДБ). Или самите политически елити трябва да са достатъчно гъвкави, сговорчиви, отговорни, за да произведат победител. Но нито избирателите са толкова досетливи, нито политиците толкова сговорчиви, за да можем да преодолеем кризата. Избирателите имат своите убеждения, политиците също и не отстъпват от тях. Етиката на убежденията изцяло доминира над етиката на отговороността. Принципът след последните български парламентарни избори е: "Ние имаме своите убеждение, отговорността е за другите."

И в двата разгледани случая – САЩ и България, не можем да говорим за делиберативна демокрация, тъй като за да има такава, трябва да има публична сфера, а това озачава сфера на обективност, сфера на общоприети факти и споделени интрепретации. Там, където има не просто политически разногласия и дискурсивни политически сблъсъци, но където политическият опонент е демонизиран и обругаван, където желанието е той да бъде заличен, премахнат от политическата сцена, където всяко взаимодействие или сътрудничество с него е априори недопустимо при никакви обстоятелства, там за делиберативна демокрация не можем да говорим. Политиката там се свежда до сблъсък на догматични партийни позиции, предполагащи висока степен на конформизъм от страна на привържениците на всяка от позициите.

Политиката там е силно персонализирана и партикуларизирана, свежда се до непримиримия конфликт между лични амбиции и лични омрази. Но логиката: да отстраним противника и след това на спокойствие да си управляваме така, както желаем, е по-скоро логиката на безкръвната гражданска война, за която говори Тейлър, а не логиката на делиберативната демокрация.

Идеята, че ексалирайки омразата си към политическия враг и изричайки постоянно тази омраза, ние ще постигнем положителен резултат за себе си и за цялата ни политическа общност, е следствие от комбинация от модерен волунтаризъм и магическо мислене, които в крайна сметка ерозират трайно делиберативната общност.