Защо арабите се страхуват от разведряване между САЩ и Иран

Напреженията между Саудитска Арабия и Съединените щати по повод подхода на Вашингтон към Близкия изток тлееха от месеци, преди да изригнат миналата седмица.

Най-напред беше американското бездействие в Сирия и липсата на напредък по израелско-палестинския мир. После дойде спирането на помощта на Америка за египетската армия след преврата през юли. Сега президентът Обама следва доста открит курс на сближаване с Иран, който е основен враг на Саудитска Арабия.

Растящите несъгласия между двамата отдавнашни съюзници сега стават съвсем явни. Миналата седмица шефът на саудитското разузнаване предупреди, че то ще спре сътрудничеството си със САЩ по определени въпроси. Това стана броени дни, след като Саудитска Арабия смая дори някои от собствените си дипломати с отказа си да стане непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Аргументът бе, че е ядосана от неспособността на света да се справи с кризата в Сирия.

Тези конфликти отразяват увеличаващото се разочарование на арабския свят от американската политика към Сирия, Египет и Палестина, както и крайния скептицизъм по отношение на евентуално затопляне на отношенията между Америка и Иран.

Арабите знаят от горчив опит, че както и да решат да действат Иран, Америка и Израел - било да се конфронтират или да си сътрудничат, арабите се чувстват "стъпкани". Както гласи една африканска поговорка: независимо дали слоновете се бият, или си играят, тревата е стъпкана.

През 60-те и 70-те години на 20 век, в разгара на Студената война, Америка избра Иран и Израел да бъдат нейните "регионални ченгета", предпочитайки ги пред арабските им съседи. Откакто след иранската революция от 1979 г. САЩ и Иран станаха заклети врагове, военните желания на Америка като цяло се изпълняват от арабските ѝ довереници, често с цената на доста жертви, пари и стабилност. Ливан, Ирак и Сирия са едни от сериозно пострадалите страни.

Учудващо, но до миналата седмица единствено Израел, а не арабските му съседи, критикуваше затоплянето в американско-иранските отношения (макар че Израел може да има голяма полза от сделка, ограничаваща ядрените амбиции на Иран). Но в крайна сметка помирението между Америка и Иран ще изисква компромис с арабските, а не с израелските интереси. А тези интереси нито могат да бъдат отхвърлени от Вашингтон, нито да бъдат пренебрегнати от Иран.

Арабските сили се страхуват, че преговори между Америка и Иран вероятно биха оставили Израел в положението на единствената ядрена сила в региона и биха позволили неговата окупация на Палестина да продължи с неотслабваща сила.

Подобряването на отношенията между Иран и Америка би могло да донесе ползи: премахване на западните санкции и американско признание за нарастващото регионално влияние на Иран, като се започне от Сирия, Бахрейн и региона на Персийския залив. САЩ биха могли да използват помощта на Иран за стабилизиране на Сирия, както стана в Афганистан след 11 септември.

Но по-скоро рано, отколкото късно това, което сега изглежда като голям дипломатически пробив, може да се окаже всъщност прескачане на вулкан.

Причината е, че иранско-американското разведряване вероятно ще задълбочи верското разделение между Иран и Саудитска Арабия, подготвяйки почвата за пълномащабен регионален конфликт между религиозните общности.

От революцията през 1979 г. в Иран все повече се засилва милитаризацията и религиозният радикализъм. Напрежението между шиити и сунити, което разпали войната между Иран и Ирак (1980-1988), само се влошава.

Както даде да се разбере саудитското правителство миналата седмица, сунитските режими в региона вероятно ще се стремят да саботират, а не да приемат каквото и да е споразумение, което предвижда нарастване на иранското влияние в задния им двор. Тази поляризация неволно ще помогне на Ал Каида и други екстремистки сунитски групировки, които виждат в сближаването между Иран и Запада средство, чрез което да засилят набирането на нови последователи, разпалвайки междуобщностна омраза. Това вече се случва в Сирия, Ирак и Ливан и вероятно този процес ще продължи.

Последиците може да бъдат катастрофални. Линиите на разлома между шиити и сунити преминават през повечето произвеждащи петрол страни. Вредата за регионалната и глобалната икономика от разстройване на доставките на петрол може да е огромна.

Но нищо от това не е нито предопределено, нито неизбежно. Теологичните корени на разделението между сунити и шиити могат да се проследят чак до 13 века назад, но насилието, на което ставаме свидетели днес, е политически мотивирано и влошавано от чужда намеса в региона.

Арабските държави отхвърлиха войната, която Америка започна през 2003 г. в Ирак, който сега е управляван от авторитарен министър-председател, намиращ се определено под иранско влияние. Те не се отнасят със симпатии към продължаващата намеса на Иран в региона, включително към военната му подкрепа за сирийския президент Башар Асад. Всъщност сирийската опозиция отхвърля каквато и да е роля на Иран в преговори за бъдещето на Сирия.

Докато слоновете си играят и се бият, арабските лидери гледат и се учат. Те знаят, че дългосрочната стабилност е игра, която и те могат да играят.

Арабите, които наброяват 370 милиона души в 22 страни, простиращи се от Атлантическия до Индийския океан, неизменно имат разногласия за един куп неща. Но те като цяло подкрепят идеята за Близък изток, свободен от оръжия за масово унищожение, а това се отнася както за Иран, така и за Израел.

Поради своя размер и стратегическа значимост арабските държави са крайно необходими при оформянето на бъдещето и сигурността на региона. Отблъскването им е погрешно и опасно. Ако Обама смята, както заяви наскоро в ООН, че Америка е максимално заинтересована "да има Близък изток и Северна Африка, в които цари мир и просперитет", трябва да направи така, че арабите да са част от всеки пазарлък с Иран, а не да бъдат оставени настрана.

*Маруан Бишара е старши политически анализатор в телевизия "Ал Джазира" и автор на книгата "Невидимият арабин: обещанието и опасностите на Арабската революция".

По БТА