Защо българският национализъм е все по-руски?

Това не е текст за национализма – който днес минава под флага на “нов консерватизъм” – в неговия абстрактен, чист и съвършен вид. Вид, какъвто може да бъде открит само и единствено в главите на просветените му почитатели. (Да, учудващо е, но има и такива.) Текстът е за реалното му българско въплъщение в патриотично-консервативно управление между “десницата” от ГЕРБ и т.нар. “патриоти”. Защото в крайна сметка това е резултатът от иначе възвишения национал-консервативен идеал, в името на който тази политическа конкокция беше забъркана.

Според руския онлайн речник на алхимията “конкокция” означава отвара или затопляне на смеси при умерена температура за продължително време.[1] Българската национал-консервативна запарка се реализира през 2017 г., но Волен Сидеров беше наклал огъня под нея още през 2005 г. Щипка патриотарство, китка ксенофобия, половин килограм антициганско и антитурско говорене, един черпак русофилство, два черпака антиевропеизъм, една подпалена джамия и всичко това обилно поръсено със “защита на интересите на обикновения човек” и антисоросоидни подправки.

Този казан вря десет години на бавен огън. Отначало “политическият елит” го гледаше гнусливо, но полека-лека взе да опитва от сместа. И взе да му се услажда. “Атака” все пак не седеше на масата (а през 2013 г. буквално се оказа под една пластмасова маса). Десет години “патриотите” като цяло бяха допускани до властта само при крайна необходимост, я като “златен пръст”, я като недостигащи няколко гласа в широка коалиция.

През 2017 г. обаче национал-консерватизмът стана официална идеология на коалицията ГЕРБ-ОП, което беше същностно нов елемент в политическия ни живот. Идеологическата спойка между “дясното” от ГЕРБ и “националистичното” от “Атака”, ВМРО и НФСБ беше фиксирана с основаването на институти и назначаването на министри, които са колкото десни, толкова и националисти (и обратното).

Премиерът Борисов стана патрон на тази алхимическа операция, която му донесе немалко електорално злато. Той трябваше да бъде и гарант, че капакът на казана няма да хвръкне, та конкокцията да се разплиска из българската политическа кухня. Макар че инцидентни изплисквания имаше, до края на 2017 г. къкренето беше контролируемо.

Борисов също така обещаваше да “балансира” вкусово отварата. Тъй като Волен Сидеров често – и извън рецептата – добавяше от буркана с русофилството, Борисов трябваше да контрира с европейски подсладители, а Симеонов – с русофобство. Каракачанов уж щеше да слага македонски и балкански билки да упоят ксенофобията, но и той взе да добавя основно руска водка и имитация на хайвер. Поради този вътрешен разнобой, задачата на Борисов като главен готвач и качествен контрол ставаше все по-трудна. А и той разви вкус към руски енергийни напитки и добавки. И когато БСП мина изцяло на пироги и пелмени, Борисов установи, че в националистическия му казан се е получил един руски борш.

Когато капакът хвръкне

Капакът на казана изхвърча с Истанбулската конвенция и най-вече – при случая “Скрипал”. Това не са просто инциденти и те не могат да се омаловажават. Те всъщност показват, че България се превръща по собствено желание в непълноценен член на ЕС и НАТО:

- И в двата случая България заема позиции, които са обратните на основните ѝ партньори и съвпадат с тези на Русия и нейните клиентелни държави;
- В случая “Скрипал” България ясно заяви, че приема тезата на Русия (т.е. че няма “достатъчно доказателства”) и отхвърля мнението не само на Великобритания, но и на останалите си основни съюзници. Това влизане в руския лагер се пакетира безвкусно като “балансиране”. Как заемането на позицията на една от страните в спор може да бъде “балансиране”? Само слепи и покорни медии могат да отминат подобна нелепост, без да я направят на аргументативното нищо, която тя и бездруго е;
- Противно на твърдяното от управляващите, българското европредседателство не изисква да застанем на страната на периферното малцинство в ЕС, което възприема руската теза. Търсенето на широк консенсус би изисквало опит от наша страна да се убедят малцината несъгласни, за да променят те мнението си. Вместо това България еднозначно застана точно на тяхна страна;
- 100%-ви доказателства за криминално престъпление се приемат единствено от съд. Това отнема доста време – понякога години. Политическите решения са нещо различно и те се вземат в реално време на базата на съществуващата информация и на доверието в преценката на институции и съюзници. Така както България се довери на НАТО в казуса Косово и си отвори път за членство в тази организация и ЕС, така сега – с обратната позиция – ние си открехнахме вратата към самомаргинализация и дори евентуално излизане и от двете.

Това са фактите. Те могат да имат различна интерпретация. Едно е безспорно обаче: от руска гледна точка един такъв обрат е позитивен и желан. Спорът е дали тази политика е добра за българския национален интерес.

Възможно е да се твърди, че този интерес изисква България да е непълноценен член на ЕС и НАТО – да е винаги с единия крак навън. Това може да мине като “балансиране” между великите сили в международен план и между феновете им у дома. Ако това е новата “консервативно-националистична” доктрина, национал-консерваторите и прилежащите им институти трябва да я формулират ясно и да започнат да я защитават. Защото поне на пръв поглед тя изглежда абсурдно – от два стола, та посредата.

Нещо повече, преизбирането на Путин в Русия идва с ясен мандат да се “тестват” непълноценните членки на ЕС. Някои ще се тестват с пари (т.е. ще се купуват), други ще се провокират – да речем с набези във въздушното им пространство. С позицията си по “Скрипал” ние се записахме първи на опашката за провокации. (В списъка за купуването сме отдавна.)

Ситуацията е драматична геополитически. Под флага на “национализъм”, “консерватизъм” и други популярни идеологически запарки всъщност се води политика на постепенна маргинализация или изваждане на България от ЕС и НАТО. Някои водят тази политика открито (АТАКА и БСП), други се нагаждат към нея, за да “балансират” (ГЕРБ и „Воля“), трети вървят с кервана и стрелят напосоки (Валери Симеонов). Този националистически керван обаче си върви на Изток.

Затова въпросът в заглавието е “защо”, а не е “дали”. Този въпрос е реален и се нуждае от спешен отговор.