Защо е възможно замразяването на цените в България?

Преди няколко дни финансовият министър на България Симеон Дянков сподели пред водеща българска телевизия своята теза, че адмирира поставянето на ценови таван на някои стоки от първа необходимост, като в случая той спомена цената на млякото, давайки пример с практиката в САЩ.

Аргументът в полза на една такава идея била необходимостта децата да имат гарантиран достъп до евтино мляко. В случая не е необходимо да се коментира загрижеността на финансовия министър за децата на България при условие, че значителна част от същите тези деца нямат достъп до детска градина.

Притеснително обаче е, че идеята за намесата на държавата в пазарното ценообразуването не е изолиран случай в това правителство, а явно има доста привърженици сред членовете на Министерския съвет. На изказването на Дянков следва да се обърне специално внимание, тъй като той е финансов министър и вицепремиер на държава членка на ЕС, който е работил дълги години в Световната банка - един от световните стожери на пазарната икономика.

Разбира се, в твърдението на Дянков за таван на цената на млякото в САЩ няма нищо вярно. Не и поне в този смисъл, в който министърът даде съответния пример.

В САЩ има минимална изкупна цена на млякото, но тя служи само за маркер на правителството, което се намесва със субсидии, ако тази цена падне под определено ниво. В американските училища има и програма за предоставяне на закуски на учениците, но тя не е по-различна от тази, която се прилага и в България. Така че не става ясно откъде финансовият министър има подобна информация, въпреки че в същото интервю той изрично посочи, че познава много добре ситуацията в САЩ. Само че излиза, че или не познава толкова добре ситуацията там, или умишлено се опитва да заблуди обществото в България.

Още по-странно е, че това изказване е направено от човек, който заявява себе си като привърженик на крайно либералните разбирания за икономическо развитие на една държава. Това разбиране той методично прилага в политиката си на непрекъснато намаляване на държавния дефицит с цел неговото балансиране в краткосрочен план. Този стремеж за нулев бюджетен дефицит остава неразбран на фона на все повече задълбочаващата се икономическа криза в страната, водеща със себе си спад на заетостта и фирмени фалити. Още повече, че България вече не е в процедура по свръхдефицит, наложен ни от ЕС преди 2 години.

Тезата за фиксиране на пазарни цени веднага срещна горещата подкрепа на един друг министър – Мирослав Найденов, който побърза да подкрепи инициативата на колегата си и даже предложи помощта на земеделското министерство в избор на продукти, чиито цени да се замразят. Реакцията на Найденов е напълно разбираема предвид неговата скорошна инициатива за фиксиране цените на определени храни.

Ние сме единствените в ЕС, които се намесваме в пазарното ценообразуване

Всъщност България е единствената страна в ЕС, чието правителство си позволява да фиксира потребителски цени, намесвайки се сериозно в пазарното ценообразуване. В Европейския съюз не само че няма друга страна, в която да се провежда политика на фиксиране на пазарни цени, но там се налагат и огромни глоби, ако такива действия бъдат забелязани от регулаторните власти. Такова фиксиране на цени, ако се постига от пазарни субекти, се нарича картелиране и е изключително изненадващо, че едно правителство на държава членка на ЕС прибягва до такива механизми за регулиране на пазарните изкривявания.

Следва да се припомни, че преди малко повече от година започна разследване срещу шест от големите вериги за търговия на дребно в България за нерегламентирано фиксиране на цени. Това са същите тези вериги, които понастоящем са се съгласили да фиксират цените на определени стоки по настояване на земеделския министър и на българското правителство.

Тук може да се припомни и случаят с глобата, която беше наложена върху производителите и вносители на слънчогледово олио за съгласуване на продажните цени на техните продукти.

Оказва се, че ако картелирането се извършва без разрешението на държавата, то се преследва от закона, но когато самата държава организира подобни действия, това се приема за напълно нормално и срещу подобно решение не се предприемат никакви действия от страна на органите, които са призвани да съблюдават спазването на законите в страната. Нещо повече, ресорната Комисия за защита на конкуренцията обяви, че не вижда нищо нередно в инициативата на Найденов и поради тази причина не счита за необходимо да се самосезира.

Интересен е фактът, че едно от обясненията на министъра на земеделието Мирослав Найденов за предприетите мерки беше, че това е временен пазарен катаклизъм, който след три месеца ще отшуми и целта на предприети действия е защитата на потребителите до успокояването на обстановката.

Критики към този подход бяха изказани още веднага след неговото обявяване, но те по никакъв начин не можаха да сломят увереността на министъра, че той е прав. Неговата убеденост стигна дотам той да настоява да се хване на бас с всеки, който е на противното мнение, гарантирайки понижение на цените на избраните хранителни продукти след изтичането на тримесечния период.

Не е ясно дали някой е приел баса на министъра и какъв е бил залогът, а би било интересно да се знае. Обикновено в такива случаи най-почтеният залог би следвало да бъде оставката на министъра, тъй като в случай на невярна прогноза би се оказало, че това, което той говори, е нищо повече от една спекулация и не почива на никакви аналитични оценки и прогнози.

Министър, проявил дефицит на компетентност, не може да провежда политики

След като е възможно в общественото пространство да бъдат хвърляни спекулации от страна на един министър, то е явно, че в случая има дефицит на компетентност и на него не могат да бъдат възлагани отговорности за провеждането на каквато е да е политиката. А че това е така, става ясно от завоалираното отказване на земеделския министър да защитава толкова убедено първоначална си позиция в светлината на вече явния световен тренд за увеличаване на цените на основните суровини, което увеличение ще даде неминуемо отражение върху цената на всички останали стоки.

Тук може би е редно да се коментират и усилията на "тежката артилерия” на ГЕРБ в здравното министерство - министър Десислава Атанасова, която реши да бори цените на лекарствата в България чрез намаляване на допустимите търговски надценки за търговците на едро и дребно.

Т.е. решението на проблема се търси не в ниските доходи на населението и в нездравословната пазарна среда, а в упражняването на държавен натиск върху размера на печалбата на частни субекти, които така или иначе срещат сериозни пречки при работата си в тази трудна ситуация.

С една дума държавата вменява на българските фирми отговорност за социалните проблеми в обществото, които по презумпция би следвало да се решават от държавата. Механизъм за такава социална политика може се търси в помощите на крайно нуждаещи се или в субсидиране на определени изкупни цени, но не е оправдано да се търси чрез натиск върху доходите на частни икономически субекти, които плащат така или иначе своите данъци на държавата, която е призвана да провежда социална политика.

Защо обаче подходът на здравния министър е такъв?

Просто защото това е партийното поръчение към нея от най-високо ниво, а именно, че цените на лекарствата трябва да се понижат или поне да не се повишават. Нека припомним, че една от причините за уволнението на предишните здравни министри и особено на предпоследния беше именно повишените цени на лекарствата.

Когато на един държавен чиновник ултимативно се постави задача за намаление на цени в каквато и да е област, без да му се даде съответният управленски арсенал за влияние, то той тръгва по най-лесната и едновременно единствено възможна посока и тя е директен натиск върху доставчика на съответните стоки. Затова тук е важно да се каже, че колкото и некомпетентен да е един чиновник, ако над себе си има знаещ лидер, който разбира в дълбочина проблемите и е готов да помогне с компетентно мнение, то тогава решението на проблемите не стигат до такива извращения. Когато такъв лидер отсъства и още по-страшно, насърчава подобно поведение, то за служителите под него не остава нищо друго освен да изпълняват висшата повеля.

Оставям настрана въпроса защо тези подчинени изпълняват нещо нерационално и защо не се съпротивляват срещу подобен подход. Дали защото са интелектуална проекция на самия лидер?

Правителствената политика е срещу малкия и средния бизнес

Така се оказва, че провежданата от българското правителство политика е насочена срещу малкия и среден бизнес в страната, който бизнес би следвало да бъде гръбнакът на една пазарна икономика.

И в случая възниква въпросът пазарна ли е икономиката на България и в защита на кого е насочена правителствената политика.

Не е необходимо да се дават много сериозни аргументи, за да се разбере, че цялата политика на българското правителство в областта на регулиране на икономическите процеси в страната е насочена в защита на големите монополни и олигополни структури и срещу малките и средни производители. Тази политика продължава вече три години, което се отразява на всички макроикономически индикатори, характеризиращи българската икономика.

Изключително жалко е, че правителството на ГЕРБ вече втора поредна година предприема едни и същи мерки за справяне с икономическите проблеми, пред които е изправена страната. Тези мерки са базирани на една и съща непазарна логика, а именно замразяване на цени, което е грубо вмешателство в нормалните пазарни процеси.

В такъв тип поведение не може да се открие нищо, което да подсказва, че управляващата партия наистина е дясна, а не лява. Дори и левите партии в Европа не си позволяват такова директно вмешателство. Получава се така, че дясна партия, член на Европейската народна партия провежда политика, която е дори отвъд разбиранията на Европейските социалисти. Подобна политика на замразяване на цени беше провеждана за последен път от социалистическото правителство на Жан Виденов през 1995-1996 г. и всички помним какъв беше крайният резултат.

От тази гледна точка вече е напълно неприемливо ГЕРБ да продължава да претендира,  че е дясна партия, носителка на някакви специфични ценности близки до консервативните или християн-демократическите идеи на десните партии, а и няма как да бъде идентифицирана с либералните или пък неолибералните възгледи, на които уж е почитател финансовият министър.

Това е отговорът на въпроса защо е възможно замразяването на цените в България. Политическа партия, ръководена от хора, идващи от дълбините на комунистическата действителност, основна ценност за които е била кариерата в партийната йерархия и службите за сигурност на комунистическата държава, няма как да формират възгледи за демократично развитие и пазарна икономика.

Защо повечето хора адмирират поведението на сегашните управляващи?

По-неприятната страна на въпроса е, че такова поведение се адмирира от мнозинството от българското население, което няма притеснение всеки път да дава гласа си на поредния месия, обещаващ сбъдването на мечтите му. По този начин в управлението на страната попадат изключително неподготвени хора, нямащи дори и елементарна представа за основните механизми при управлението на една държава и поради тази причина изживяващи се като еднолични властелини, на които всички трябва да се подчиняват безпрекословно. Това разбива институциите, към които те се отнасят по принцип с огромно пренебрежение.

Тук е безсмислено да се коментира въпросът как се е формирало това отношение към управлението и подчинените. Факт е обаче, че този подход в човешките взаимоотношения и отношение към социалните процеси е в основата на мутренския светоглед, който  се наложи като доминантен в българското общество.

Излишно е да се прави анализ как се формираха мутрите и как заеха висшата скала на социалната йерархия в обществото. Превръщайки се в такива, те неизбежно станаха модел на поведение за обикновения българин, който изгради своята ценностна система съобразно разбиранията на тази обществена прослойка, характеризираща се с изключително ниско ниво на образование и интелект, но за сметка на това с брутална агресивност при постигане на собствените си цели.

Ясно е обаче, че такива хора са неспособни да управляват държавата, тъй като всяко действие се пречупва през личния интерес на властелина или мутренския лидер, който дори не може и да мисли в рамките на обществения и общодържания интерес. Такъв подход формира нихилизъм в гражданите и в подрастващите поколения, за които не знанията и образованието са важни, а връзките, лоялността към боса, конформизмът и подчинението. А това е антипод на характеристиките, присъщи за гражданското общество.

От тази гледна точка управлението на ГЕРБ носи негативи не само в рамките на периода на неговия мандат, но и създава дългосрочни пречки пред бъдещото развитие на държавата.

Разбира се, деволюцията в ценностната система на обществото не може да бъде приписана само и единствено на ГЕРБ. Но ГЕРБ се явява еманация на най-негативните и вредни тенденции, които характеризират българския преход.

Разложението на обществените отношения, унищожаването на ценностния модел, върху който се гради едно нормално общество, е достигнало своята крайна фаза, след която става невъзможно обръщането на тренда към някаква нормализация в обществените отношения. Вече самата прогноза за някакво положително развитие става невъзможна. Отчайващо е разбирането, че следващата управляваща партия може да надмине "постиженията” на настоящото правителство, довеждайки разпада на обществото и държавността до някакъв брутален абсурд, в който държавата е само номинално и географско понятие без съдържание, обитавано от индивиди, чиято основна цел в живота им е да избягат по-бързо от нея.

Как да се излезе от ситуацията?

Вариантите за излизане от тази ситуация не са прекалено много. Най-добрият вариант е рационалното, а не емоционално осмисляне на ситуацията от страна на гражданите и избор на тази политическа сила, която е доказала, че може да измъкне страната от дълбока икономическа и обществена криза.

От тази гледна точка изборът не е много труден.

Вторият възможен вариант е много силно обединение на гражданското общество, което да упражни категоричен и систематичен натиск върху управляващите за кардинална промяна на управленските практики.

Това, за съжаление, към настоящия момент изглежда повече като хубава хипотеза, отколкото като реална алтернатива.

За съжаление, атомизираното българско общество не е способно да предприеме сериозни усилия за обединение, от една страна, поради значително деградиралото интелектуално ниво, а от друга, поради бруталната намеса на властта и гравитиращи към властта организации и институти във формирането на граждански инициативи.

Последният вариант, който за момента изглежда най-вероятен, но който е и най-негативен за българската държава и българското общество, е продължаване на ясно очерталата се тенденция за разлагане на държавата и социалните взаимоотношения чрез влизането или оставането във властта на същата или нова плеяда нискочели ентусиасти, чиято единствена цел е изкачването по социалната стълбица с възможност за облагодетелстване от финансовите ресурси на държавата без подбор на средствата, като единствените използвани методи са тези на интригата и лицемерието.

Ако това се случи за пореден път, това ще бъде гибелно за българската държава в дългосрочен план.

Въпросът е какво искаме?