Защо македонците не отстъпват по въпроса за езика

Нежен бриз бразди повърхността на Охридското езеро, деца се плацикат във водата, туристи се разхождат из живописната стара част на Охрид. Само една разкошна вила на три километра извън града, най-красивата в цялата околност, е далеч от ваканционното настроение. Там, в някогашната лятна резиденция на Тито, главните политици на Македония от събота заседават при закрити врата, за да решат какво бъдеще очаква страната - мир или война.

Преговарят всъщност албанци и македонци.От албанската страна това са лидерите на двете албански партии - Арбен Джафери на Демократическата партия на албанците /ДПА/ и Имер Имери на Партията на демократичния просперитет /ПДП/, а от македонската страна - президентът Борис Трайковски, министър-председателят Любчо Георгиевски от управляващата ВМРО-ДПМНЕ и лидерът на лявата опозиция Бранко Цървенковски.

Подредбата на местата обаче отразява една друга реалност. Албанците и македонците седят от едната страна на масата, а срещу тях са двамата посредници на международната общност - Джеймс Пардю от САЩ и Франсоа Леотар от Европейския съюз. Посредниците знаят, че сегашните преговори са може би последен шанс да се предотврати войната и затова упражняват натиск върху двете страни да се споразумеят. Въпреки това за изминалите два дни видим напредък няма.

Пардю отговори с "не", когато репортери го запитаха в събота вечер има ли някакъв напредък. А Леотар каза, че разрешение не е намерено, но изрази надежда скоро да се стигне до споразумение. От името на албанската страна Имер Имери заяви, че "албанският блок" няма мандат за повече отстъпки. Ако някой трябва да прави отстъпки, това е македонската страна, каза той. Но от тази страна дойдоха нови улични протести в Скопие. Около 3000 души демонстрираха в събота срещу посредническите усилия на Запада.

Според информация от официалните среди от трите най-спорни въпроса е останал само един - признаването на албанския за втори официален език на страната. Първоначалното искане на албанците беше това да важи за цялата страна, най-новият вариант предвижда то да се ограничи само до районите, където албанците са най-малко 20 на сто от населението.

Македонската страна очевидно е отстъпила по другите две албански искания, които на пръв поглед са далеч по-експлозивни - албанците да имат ограничено право на вето в парламента и да се извърши реформа на полицейските сили, в които досега албанци почти не участват. Сегашният проект предвижда в районите с предимно албанско население да има местни полицейски сили със силно албанско участие, които да бъдат подчинени на една овластена с повече пълномощия местна администрация.

Всичко това изглежда логично и само по себе си безобидно. Но македонците знаят какво на практика ще означава това. А именно, че в бъдеще нито един съставен само от македонци полицейски патрул няма да се осмели да влезе в албанските села, примерно над Тетово. И нито един македонски бирник или съдебен изпълнител няма да посмее да се покаже там. Вярно е, разбира се, и това, че една голяма част от албанското население, което си иска гражданските права, отдавна не плаща данъци.

Защо обаче това, на което македонците най-много се опъват, е признаването на албанския за втори официален език? Защото те виждат в това троянски кон, последицата от чието допускане ще бъде, че албанското малцинство ще получи статут на "държавотворен народ". Те се опасяват, че с това няма да се сложи край на конфликта и след известно време албанците ще поставят нови искания и накрая ще се стигне до референдум, който ще легитимира тяхното отцепване.

Задачата на западните посредници е трудна, защото не се ли постигне компромис, бунтовниците плашат да минат отново в офанзива.

© Copyright Mediapool