Защо няма опозиция

Една все по-отчетлива липса се усеща в българската политика. Липсата на опозиция. Властта, въпреки сложната коалиционна (или полукоалиционна формула), е в повече от комфортна ситуация.

Причината едва ли се крие само в стратегическия гений на "Борисов 2”, в отправяните от него молитви към Началника, в начеването на отдавна зациклили реформи, в нарасналите бюджетни постъпления или в общата умора на народонаселението. Последните три неща няма как да не са от значение.

Ала и те, сами по себе си, не са в състояние да обяснят тази биеща на очи липса, която пък означава, че "големият механизъм” на демокрацията – баланс - контрабаланс на властта – в нещо е увреден и на практика не функционира.

За да докажа тезата си, ще тръгна от обратното, a contrario, както казват логиците. Приемам, че не съм прав и че опозиция има. Че тя съществува, представена е в парламента,

заявява политически позиции и ги отстоява.

Ала къде е тя, коя е тази опозиция?

И най-вече – какви са политическите ѝ действия?

По простата парламентарна логика, щом в парламента са влезли осем политически сили, четири от които са в управлението (или го подкрепят), в опозиция би трябвало да имаме четири политически партии.

Поне така е според политическата логика.

На практика нещата изглеждат по-различно.

БСП е още в нокаут след "позора Орешарски” и безумията на "кръга Станишев”. Тя е типичен пример за политическа неадекватност и трудно се побира в представите за алтернатива на властта.

Вземете изявите на левицата само от последната седмица. Основният проблем на БСП е как да накара Георги Кадиев да изтегли законопроекта си, с който се разрешава предизборната агитация на майчин език. Кадиев отказа.

Парламентарната група на "БСП - Лява България” с декларация го призова да се съобрази с колективното решение и така започна един "турски сериал”, в който майката-партия се тюхка заради интимната близост на едно от чедата си с "чужд елемент”, с който самата тя доскоро е съгрешавала.

Причината за тюхкането е социологически ясна. Сведена до подкрепа от 14-15 %, тоест до критичната маса на най-твърдото си и консервативно ядро (близко родеещо се с електората на "Атака”), застаряващата левица е обречена на две неща: на близост с Русия и на национал-популизъм.

Следователно Георги Кадиев трябва да бъде бламиран, макар и дългосрочно това да затваря за БСП комшулука към единствения доскоро съюзник в лицето на ДПС.

Ала това са сметки в дългосрочен план. А днешното ръководство на БСП няма такъв хоризонт за съществуване. Въпросът е "Лява България” (или както там се нарича съшитата коалиция) да стигне до местните избори относително непокътната, защото от две страни я пояждат едновременно "Атака” и АБВ.

Цялото ръководство на БСП е наясно, че се задават избори, в които въпросът не е "дали”, а с "колко” ще се загуби, затова стратегически трябва се отиграе време, потребно за физическото оцеляването на левицата.

Демографията на БСП отдавна е нейна политическа линия. Което я превръща във всичко друго, но не и в адекватна опозиция.

Партия, в която тече скандал кой е искал да подкупи лидера, за да престане той да председателства тази формация (!), е достойна единствено за съжаление.

А който има излишно време и му е интересно, може да продължи да търси отговор на въпросите защо някой ще иска да отстранява удобния за всички (включително и за Бойко Борисов) Михаил Миков, дали това е Корнелия Нинова, или е някоя друга червена Пасионария, кой би дал парите, защо информацията, тръгнала от Станишев и изтекла през Бриго Аспарухов, бе потвърдена от Драгомир Стойнев и полупотвърдена – полуотречена от Янаки Стоилов.

Но това е друг сериал, вече не "турски”, а по-скоро реплика на първия телевизионен сериал на соцепохата – "Семейство Калинкови”.

Проблемът на БСП е не само, че не знае що върши, но и че в безпътицата си се е превърнала в карикатура на отминали времена.

Така тя силно наподобява идеологически залутания герой, описан от Вацлав Хавел в знаменитото му политическо есе "Силата на безсилните”. Става дума за зарзаватчия, който поставял на сергията редом с лука и морковите лозунга "Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”

Такова поведение, както твърди Хавел, е само политическо алиби, но в никакъв случай не е и позиция. Защото в разгърнат вид това поведение означава следното: "Аз, зарзаватчията ХY (председателят на една партия или даден неин член), се държа така, както се очаква от мен, правя се на истински, само за да мога да просъществувам”. А иначе повече от ясно е, че истински са само "лукът и морковите”.

В случая на БСП "лукът и морковите” са руската и популистката карта.

Останалото го има в "Комунистическият манифест”, който и без това никой вече не чете, освен малка група млади радикали, но пък те са в своя си "хаспел”, тоест извън партията. Що се отнася до втората по-големина опозиционна партия в парламента – ДПС – тя със сигурност може да бъде определена като полуопозиция.

Формално ДПС е опозиция на ГЕРБ, но забележете колко щадяща към Бойко Борисов е цялата витиевата велеречивост на Лютви Местан, за когото "г-н премиерът” винаги е … изключение от атаките.

Отминаха времената, когато той беше Бойко Методиев Борисов и за разлика от експерта Орешарски бе само и единствено… пожарникар.

Днес вече не е така. А е съвсем иначе.

И ако ДПС е изобщо опозиция, то тя е категорична опозиция само по отношение на "реформаторите”, заели ключовото място, на което ДПС е свикнала да вижда себе си в българската политика.

Затова за ДПС "реформаторите” са това, което са за Путин управляващите в Украйна – заплаха за гражданския мир, отявлени фашисти и реваншисти и какво ли не още. Даже са по-лоши от "патриотите”, които пък от време на време позволяват на ДПС да държи опозиционно кресчендо.

Що се отнася до бившата формация на Николай Бареков, то тя, подобно на КТБ, се разми в някакви "преференциални списъци” за подкрепа на властта.

Самият Бареков, зарязан от депутатите си, от Делян Пеевски и даже от Нешка Робева, днес намира утеха единствено в номинацията на "жената до себе си” за столичен кмет.

На партия "Атака” не си струва да се спираме, защото като проруска политическа сила, започваща кампаниите си от Москва, тя следва повелите на Кремъл и няма нищо общо с процесите в българската политика.

След изброеното дотук имаме обаче какво: една изветряла левица, една притихнала за препозициониране клиентелистка формация, един представляван от жена си бивш политически субект и една кремълска намеса.

С други думи, повече от съмнително опозиционно количество, което в никакъв случай не дава качество.

Вярно е, че проправителствеността е устойчив тренд на българската политика. И то не от вчера, и не от днес.

Разгърнете Дневника на Богдан Филов и няма как да не попаднете на размишленията му защо всеки депутат би искал да е в проправителственото мнозинство и кой глупак би останал в опозиция, когато може да е на власт.

Нищо ново под слънцето.

Както е вярно и че в така сложно сформираната управляваща коалиция отделните коалиционни партньори често са опоненти на ГЕРБ.

Ала това изобщо не отменя необходимостта от истинска опозиционна партия. Стигна се дотам, Бойко Борисов подигравателно да заръчва на кметицата на Казанлък да отдели в Музея на розата специален кът на БСП.

Никой обаче не е наясно що за роза е БСП, не е ли прецъфтяла отдавна, има ли я въобще.

А има ли опозиция без бодли?

*Текстът е публикуван в портал 'Култура".