Защо пленената държава се възпроизвежда?

Когато държавните институции са в "захвата" на частни интереси, говорим за "пленена държава". Терминът идва от английски – state capture – но произходът на идеята е древен. Още Аристотел говори за корумпирани, дефектни форми на управление, при които държавата се използва за частни цели. Такива корумпирани управления са тиранията и олигархията. Аристотел прозрял, че и при демокрацията това може да се случи и управлението да не се осъществява в интерес на всички.

Ние днес сме точно в тази демократична хипотеза. Под "захват на държавата" в България се има предвид овладяването на държавни институции – регулатори, агенции, а дори понякога и основни органи на съдебната власт, както и правителството, а дори парламента – от мощни икономически интереси, които ги използват за собствени цели. Аферата КТБ е добър пример за такъв захват: регулаторните и контролните органи на държавата удобно "проспаха" създаването на пирамидата и най-вероятно са били инструментализирани пак от частен интерес при самото срутване на банката. Друг пример – толерираните монополи или квази монополи в горивата и медиите държат цените по бензиностанциите високи и развалят публичната среда. "Белене" е подобен друг проект, при който вече са платени милиарди (готвят се и още повече) без никаква обществена полза досега и без обоснован анализ за бъдещи ползи.

Нищо от това не е новина. Но новина е, че този захват на държавата успява да се възпроизвежда в сравнително плуралистична политическа среда и при положение, че редовно се провеждат избори, на които често се случва смяна на властта.

Вярно е, че ГЕРБ доминират през последните десетина години, но те управляват в сложни коалиции без ясни мнозинства. В този смисъл моделът на захванатата държава не може да бъде обяснен само с наличието на Борисов и ГЕРБ в политиката, макар че отговорността на най-голямата партия за него е безспорна.

Възпроизвеждането на модела на пленената, захваната държава чрез избори се дължи на следните фактори:

–Ефективността на захванатата държава. Този модел – с всичките му негови дефекти – има едно съществено предимство. Той е реален, съществува и хората вече знаят как работи и какво могат да очакват от него. Ниското доверие в политиката като цяло показва, че никой не харесват този модел особено. Но същевременно не се открива реална алтернатива, която да убеди мнозинството, че друга уредба на нещата е възможна. Още Хюм е забелязал, че властта е приемлива не когато отговаря на високи идеали като този за "обществения договор", а когато е сравнително ефикасна в сравнение с наличните алтернативи. В този смисъл тези, които искат разграждане на модела на захванатата държава, не трябва да се фокусират само върху неговата критика, а да предложат ясен план на работещ, алтернативен управленски проект. Проблемът не е разграждането на старото, а изграждането на нещо ново, по-добро. Ако такъв позитивен, убедителен план няма, дори при смяна на властта, захватът на държавата най-вероятно ще се регенерира, както е ставало досега;

–Моделът има много съюзници. Въпреки масовото номинално недоволство от пленената държава, този модел всъщност е подкрепян от мнозина. Тук просто ще изброим организирани структури на обществото, които се правят, че не забелязват как страната се управлява: профсъюзи, организации на работодатели, БАН, професионални общности (университети, магистрати, журналисти), организации на местно ниво… Защо е това мълчание? Отговорът е, че тези организации предпочитат да се договарят с правителството и да гарантират своите интереси на парче. В дългосрочен план те може да са губещи, но успяват да оцеляват и да печелят малки победи;

–Съзнателна дискредитация на алтернативата. Масовото убеждение, че реална алтернатива не съществува, е отчасти и съзнателно генерирана от медиите, които крепят модела. Идеята тук не е да се убедят хората, че моделът е добър, а че тези, които са срещу него са маскари. Затова е и тази кална медийна среда и пределната персонализация на публичната сфера;

–Фалшиви алтернативи. Възпроизвеждането на модела зависи и от способността му да генерира фалшиви алтернативи, които да обират недоволството. Сидеров, Бареков, Марешки са се появявали на сцената като критици и борци с модела, за да станат негови части – било то основни или резервни;

–Отместване на дебата към други теми. Захватът на държавата често се крие зад други теми. Стабилност, патриотизъм, имигрантска заплаха, европейско председателство – всичко това на моменти се изтъква като причина за запазването на модела такъв, какъвто си е;

–Кооптиране, разбиване на опозицията. Моделът успява да кооптира и представители на опозицията срещу себе си. Някои стават лични приятели на премиера, други го правят по прагматични причини, но резултатът е един и същ – разпад на опозицията и размиване на нейните послания;

–Фалшиви реформи. Моделът се научи да мимикрира реформи. Рецептата тук е проста – институционални промени се предлагат в началото на мандата. Например, да се направи нова агенция от стари три. Минават година-две, докато "реформата" мине. Още година време е необходимо, за да "заработи" новата структура. И тук мандатът обикновено приключва, идват нови избори и нови "реформи". В крайна сметка смисълът на институционалните реформи е да освободят държавата от захвата на определени групи. Много "реформи" обаче се правят, за да се укрепи този захват.

Републиката – публичната власт в интерес на всички – не е естествено състояние на управлението. Захванатата държава е много "по-естествена", защото нейното осъществяване е въпрос на силно мотивирани, икономически силни и организирани малцинства.

Републиката – обратно – изисква самоорганизация на големи маси от хора, мотивацията на всеки един от които не е толкова голяма. Обикновеният човек не очаква от демокрацията да се сдобие с банка, с "Булгартабак" или с цяла медийна група например. А печелившите от модела "пленена държава" имат точно такива очаквания. За да се преодолее тази асиметрия, са необходими силни, републикански по дух и демократични по маниер партии, които да успеят да наложат обществения интерес над интереса на силно мотивираните малцина.

Затова и "освобождаването" от захвата на държавата не е еднократен акт, като спечелване на избори. Това е необходимо, но не достатъчно условие. Изграждането на републиката и нейното поддържане е спешна, но и дългосрочна задача.

*Текстът е публикуван от Портал Култура.