Защо протестирам?

Записки след вчерашния умалял протест

Илиян Василев (в средата) на протест, архивна снимка БГНЕС

Защо протестирам?

Защото е засегната честта и достойнството ми като човек, като граждани и като избирател.

Защото не мога с мълчанието си да поема съотговорност, докато унищожават и последните останки, и демокрацията, и всичко, което бе постигнато през последните 30 години.

Корупцията съсипва всичко, егоизмът на управляващите раздели нацията и сега не можем да се обединим около нещо значимо.

Кризата е тотална и най-лошото е, че управляващите не виждат нито криза, нито своя отговорност. Не виждат нито срив в доверието към съдебната система, нито корупцията, нито паразитната класа, която вегетира върху нея, убивайки надеждата, че утре може да бъде по-добре от вчера.

За солидарността и справедливостта иде реч и за тяхното отсъствие. Защото ако има нещо, което гнети нас всички, това е заместването на истинското лидерство с популизъм, вместо работа в името на хора, виждаме задкулисие в името на малцинство и организирани групи.

Протестирам, защото се опитват да прекършат духа на моя народ, да отнемат вярата, че българската нация може да бъде сред първите в региона и в Европа, както е била и каквито са заветът и мярата, наследени от нашите предци. Искам да бъда част от екип, който не се задоволява с нищо друго, освен най-доброто за себе си и за своя народ, а не територия на егоистични и враждуващи помежду си организирани групи за колективно забогатяване.

Извършиха най-тежкото престъпление – убиха вярата, че нашето общество е на равните възможности. Ако не си от правилната група, от правилната партия, от правилния кръг, шансовете ти са близки до нулата. Това лишава управляващия елит от кадрово озониране и здравословна конкуренция, което е сигурен признак за гнилостен процес.

Едната част от обществото си изкарва парите с труд, с предприемачество и инициатива, на свой риск, а други, при това все по-голяма група, паразитите, забогатяват през властта, през партии и пленени институции, като се превръщат в милионери и милиардери за един мандат, само и единствено благодарение на достъпа до публичен ресурс, държавна репресия и гаранцията срещу наказателно преследване.

През 90-те години бяха силовите групировки, днес е държавната силова групировка начело с прокуратурата. Преди бяха ВИС, СИК и Мултигруп, сега са наследниците им, но вече облечени във власт.

Казват ни, че сме малко, че не сме онези хиляди, които свалиха правителството на Орешарски, или които изпълваха площадите и Цариградско шосе? Но това не е доказателство за нашата слабост, а за дълбочината на проблема и заразата, за обезверяването и страха у хората, т.е. за техния грях и вина.

Малко сме били, но сме повече отколкото бяха участниците в първото събрание на българската демокрация в Оборище. Там бяха само 350 души, малко повече от 80 депутати, от 55 селища, нищожно малка и тотално непредставителна част от един заспал народ в робски унес. Но те останаха в историята със своята непримиримост, вяра и отдаденост на Отечеството.

Казват ни, че не сме успели да спрем Гешев и едва ли ще успеем да спрем избора на Цацаров от страхуващото се от Пеевски и прокуратурата депутатско множество в Народното събрание. То и Априлското въстание не успя, но без него едва ли щеше да има освобождение, едва ли щеше да има Опълчение и Шипка.

Битката за свободата не минава само през победи, още по-малко през признание от съвременниците.

Убеждават ни, че трябва да приемем всичко това, защото ни пазят от "комунистите". А междувременно се върнахме към еднопартийна система, защото на практика опозиция няма. Както справедливо посочват свободните медии, в управляващата партия има повече бивши членове на БКП, отколкото в опозиционната БСП. Излиза, че едните по-многобройни бивши "комунисти" ни пазят от друга група бивши комунисти.

Казват ни, че не сме представителни за настроенията на народа, че сме платени от някакъв олигарх, че сме ….. и тук спирам, защото абсурдите не могат да се вместят в дори най-развинтената фантазия! А не виждам тук нито хора с охрана, нито хора с държавни коли, нито хора с медии и услужливи журналисти, които да им пеят "осанна" и да "контрапротестират"  дори без протест. Защото гледат на нас през собствената си корист и изкривени ценности, които не допускат действие без награда, пост или пари.

Виждам хора, които само до преди час са били на работното си място и са пътували, повечето с градски транспорт или пеш, и са отделили от времето си, защото не могат да гледат как потъпкват всичко, за които са мечтали от деца и като съзнателни граждани, а Отечеството е в плен на алчните и корумпираните, забравили за справедливост, за чест.

Искам да ви се поклоня за куража, за незагасващия пламък и желание да се борите въпреки всичко.

Захари Стоянов пише за събраните в Оборище депутати: "Моите оборищки депутати са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения - … които бяха: грозната бесилка и заптийският камчик. Подобни депутати българският народ няма да види вече, докато свят пребъде".

Днес не е по-различно. И гнет, заптиета и надежда, която взор не види.

Ако преди 145 години тогавашните българи не са се отчаяли в търсенето на свобода и правдини за своя народ, кой ни дава право да се колебаем и отчайваме днес?

И днес, и утре пак ще бъдем тук, с едничката надежда да сме изпълнили своя дълг към близките, към града, към Отечеството.

И никой никога повече няма да коленичи пред властта.

Бог да ви благослови!

Илиян Василев е член на управата на Центъра за Балкански и Черноморски изследвания и бивш посланик на България в Русия.

Още от Анализи и Коментари