Защо рецесиите са полезни за свободата

Демокрацията върви най-добре заедно с икономическата стагнация.

"Колкото по-благоденстваща е една държава, толкова по-големи са шансовете тя да остане демократична", написа през 1959 г. американският политически социолог Сиймор Мартин Липсет, като кристализира идеята, която сега е общо възприета, че богатството е най-добрият помощник на политическата свобода.

Възможно е обаче неотдавнашните събития да започват да преобръщат тази представа. В Близкия изток и Северна Африка със сигурност не чудотворни темпове на икономически растеж стоят зад зашеметяващия пристъп на треска за политически права. Средният годишен растеж на брутния вътрешен продукт (БВП) в Близкия изток е едва малко над 1% през последните 30 години. И районът, който е далеч от развиването на голяма, независима средна класа от предприемачи, отчита склеротичен растеж на частния сектор, като бизнес възможностите са запазени само за един привилегирован, все по-застаряващ елит.

Всичко това трябваше да е запазило условията, които са благоприятни за авторитарните лидери, олигарсите, всички други, но не и за демократите. И тогава се появи Мохамед Буазизи, угнетен уличен продавач на плодове в Сиди Бузид, Тунис, който се самозапали от отчаяние и огънят обхвана целия арабски свят.

В такъв случай, дали не е вярно обратното? Дали липсата на икономически възможности не подготвя условията за демократична промяна? Икономическият растеж, разбира се, е източник на народно удовлетворение и стабилност както в демократичните, така и в авторитарните страни. Ако човек обаче наистина иска да предизвика преход от авторитарен режим към демокрация, може би е най-добре да заложи на икономическа стагнация, съчетана с прилив на идеи. Една много по-правдоподобна история, свързваща икономическата ситуация с политическата промяна в Близкия изток и на други места, е, че има тенденция правителствата да падат, когато породят очаквания у младежите, чийто брой в съответната държава е нараснал значително, но не успяват да отговорят на тях.

Помислете върху това: делът на тийнейджърите, записали се да учат в колеж, се е повишил в Египет от 14% на 28% през последните две десетилетия, а в Тунис - от 8% на 34% за същия период. Безработицата сред хората на възраст между 15 и 24 години в Близкия изток и Северна Африка обаче е най-висока в целия свят, като средното ѝ равнище надхвърля 25%. В Египет и Тунис делът на безработните младежи е още по-голям. Доколкото е играла роля през последните години, икономиката го е правела, като е подхранвала чувството за несправедливост при понасянето на трудностите, а не като е създала буржоазна класа от почитатели на Дьо Токвил (Алексис дьо Токвил (1805-1859 г.) - френски политически мислител и историк, изтъкнат представител на либерализма – бел. прев.).

Арабският свят не е изключение. В изследване, направено през 2009 година, икономистът от Масачузетския технологичен институт Дарън Аджемоглу и неговите колеги стигнали до заключението, че "високите равнища на доходите на глава от населението не спомагат за прехода от недемокрация към демокрация, нито пък предотвратяват прехода от демокрация към недемокрация."

Всъщност, ако изобилието от доказателства през последното столетие внушава нещо, то е, че страните, където доходите на хората намаляват, се придвижват към демокрация значително по-бързо от държавите, които регистрират растеж на доходите. Съветският съюз се разпадна, докато неговата икономика се свиваше, а не през 50-те години на 20-и век, когато темповете на растеж на БВП бяха високи. Африканските държави, които току-що бяха придобили независимост, вървяха към авторитаризъм през 60-те и 70-те години на 20-и век - период на сравнително успешно икономическо представяне. Те поеха отново към демокрацията през 80-те и 90-те години на същото столетие, когато темповете на икономическия им растеж се забавиха чувствително.

Да твърдим, че рецесиите ускоряват падането на отвратителни режими, не означава да твърдим, че те са задължително предварително условие за техния колапс; цялостната връзка между икономическите шокове и политическата нестабилност все още е предмет на дебат. А Туитър, Фейсбук и сателитните телевизии със сигурност изиграха важна роля за разпространението на революционната треска. Истинските защитници на каузата на свободата може би обаче са олигарсите и авторитарните лидери, които дават обещания за възможности и след това не успяват да ги изпълнят. Те сигурно трябва да разберат: отговорът е в икономиката, просто, нали.

По БТА