Защо Русия не желае санкции срещу Северна Корея*

Защо Русия не желае санкции срещу Северна Корея*

Ядрените си опити Северна Корея провежда на около 80 километра от руската граница. А ракетите си пуска практически над главите на руските граждани в Далечния изток.

Миналия път, по време на поредния пристъп на тоталитарен милитаризъм, същите тези ракети литнаха малко не накъдето трябваше и се пльоснаха в опасна близост да наши градове и села. Но ние, или по-точно руските външнополитически чиновници, се отнасят към подобни пакости наистина стоически. Е, разбира се, изразяват дипломатическо безпокойство, но се чувства, че вътрешен тремор няма. Очевидно някъде в дълбините на чиновническите души отношението към севернокорейския диктатор пакостник е като към кучи син, но все пак "наш кучи син".

Те очевидно разбират трепетите на неговата душа, на тях с нещо им е близка неговата нежна, ранима, изолирана от външния свят авторитарна чувствителност, отчаяната му борба за суверенитет – такъв, какъвто той си го разбира, даже въпреки всичко онова, което се нарича "общоприети норми". Та нали и ние не обичаме много-много същите тези "общоприети норми" и всеки път искаме непременно да вървим по собствен, оригинален, суверенен път.

Виж, ако се казваше Са Ака Швили – тогава работата е съвсем друга. Тогава нямаше да го оставим на мира, тогава нямаше да го оставим не само да си пуска ракети, ами и военни учения да провежда. Тоест, теоретично би могъл, разбира се, но ние щяхме да се възмущаваме, щяхме да бием тревога и да изправим на нокти целия Съвет за сигурност на ООН, че и НАТО в добавка.

Или пък, ако например Ким Чен Ир беше естонец, латвиец или, още по-лошо – поляк, който фалшифицира нашата история. Представяте ли си какъв ужас? Тогава манията му да се обгражда с ракети и ядрени бомби нямаше да предизвиква никакви съмнения и щяхме да го обявим за въплъщение на дявола, при това независимо дали в близост до резиденцията му има Бронзов войник или не.

Първата реакция на руското външно министерство на севернокорейските ядрени упражнения беше, разбира се, на напълно дежурно осъждане, но придружено с призив към всички други "хора с добра воля" да не разиграват истерия. Един вид – вярно, взривили са там нещо, но няма какво да се паникьосваме.

В ООН също ще се противопоставяме на всякакви санкции. За да не би, не дай боже, да ядосаме добрия, макар и доста чудат дядо Ким, да не му предизвикаме неприятни емоции. И не защото по принцип сме против всякакви санкции (срещу Молдавия и Грузия, както стана ясно, може да се прилагат), а просто очевидно някакси ни е жал за Ким Чен Ир и мракобесния му режим.

Защо ни е жал? Може би, защото за някои наши бюрократични и политически дейци той е въплъщение на собствените им тайни комплекси и желания? Може би в дълбините на дашата си те тайно му завиждат: той, оказва се, може "да му отпусне края", особено против омразната Америка, а на нас нещо вечно ни пречи – ту остатъци от приличие, ту страхът за договорите и собствеността ни на Запад, ту прословутият страх за самосъхранение.

Ако ги нямаше всичките тези неща, може би и ние щяхме да покажем на всички кои сме и да забравим всичките си вътрешни спирачки? Та нали и ние си имаме нашето, също толкова отчаяно в противопоставянето на външния свят, "безкомпромисно детство". И именно затова мнозина у нас и досега почитат и обичат мустакатия ни генералисимус. За такива хора Ким Чен Ир е нещо като прераждане на нашето сталинско "славно" минало.

В недрата на тези постимперски комплексирани души тлее някаква неудовлетвореност: "Защо на него му е позволено, а на нас не? Защо от време на време някои си позволяват да се отнасят и към нас като към същата тази Северна Корея – тоест, като към световно недоразумение, а ние буквално не можем да си позволим и най-дребното?".

Да си пуснем, например, нанякъде една ракета, така че да просвисти над главите на най-големите ни неприятели. Или да поставим ядрен заряд някъде под границата, та да им зазвънят стъклата на някои. Ето миналия август грузинците ги понашляпахме само пет дни, при това заслужено, а какъв шум се вдигна. Наложи се да успокояваме всички, дори да се оправдаваме, да търсим подкрепа по целия свят – например някой да признае държавата Южна Осетия. Обидно е, нали?

Но нищо, слава богу, нещата в света сега лека-полека се нареждат. Докато си мерехме амбициите със Запада, а Западът искаше поне малко да ни приближи до собствените си разбирания, броят на непослушните по света съществено нарасна.

Бива си го, например, иранският режим. Той може доста да "позабавлява" обществеността с, да кажем, ядрен удар срещу Израел. Кадрите по СиЕнЕн ще са страхотни. Бива си ги и талибаните в Северен Пакистан. Може би и на тях трябва да им се влезе в положението, да им посъчувстваме за тежката съдба, да дадам гаранции за тяхната суверенна неприкосновеност и самобитност? За да е пълен сценарият, разбира се, не би било лошо, ако вземат властта в целия Пакистан и получат достъп до ядрената бомба. Тогава може и да ударят Индия, за начало. Да се надяваме, че дотогава ще сме достроили на индийците самолетоносача "Адмирал Горшков".

Като цяло светът става "по-добър", става "по-весел". Тъкмо време да осъществим неудовлетворените си амбиции, да освободим от инстинкта за самосъхранение всичките си най-гнусни, дълбоко прикрити комплекси. Та нали няма общи критерии. Както няма и общи принципи. Всеки може да изповядва принципите, които повече му харесват.

* Заглавието е на редакцията. Оригиналното заглавие на статията е: "Корейский пионер – всем ребятам пример".

Споделяне
Още от Свят

Вярвате ли на приказката на Божков за Али Баба и подкупите към управляващите?