Защо София трябва да се откаже от АЕЦ "Белене"

България страда от липса на информиран обществен дебат за строежа на АЕЦ "Белене". Дискусиите се ограничават до декларативни изказвания за енергийна сигурност, докато важните решения се взимат непрозрачно и набързо. Притеснително е, че проект на стойност една четвърт от българския БВП пренебрегва дори елементарна икономическа логика.

С тази статия целим да разсеем пет мита за АЕЦ "Белене", които често чуваме от политиците. Твърденията са, че централата ще произвежда евтино електричество; ще задоволи растящите енергийни нужди на България; ще увеличи износа на електричество; ще гарантира енергийната сигурност на страната; и може би най-слабият аргумент от всички, че понеже вече са похарчени поне 1.2 млрд. лева, проектът не трябва да се прекратява.

Мит 1: Производство на евтин ток

В момента АЕЦ "Козлодуй" и други стари централи наистина произвеждат евтин ток, но само защото огромните първоначални разходи по строежа не са включени в цената. Стойността на мегават час включва само оперативни разходи, разходи за гориво и обработка на отпадъците. Основният фиксиран разход отсъства от цената.

За АЕЦ "Белене" обаче товане важи. Според Международната Енергийна Агенция изравнените разходи в Чехия, Словакия и Унгария варират между 51 и 80 евро за мегават час. Ако приемем сходни изравнени разходи за България, то тогава "Белене" ще трябва да продава тока си на цена между променливите (21 евро) и пълните си разходи (51 – 80 евро). Това е между 3 и 10 пъти повече, отколкото в момента АЕЦ "Козлодуй" продава на регулирания пазар, реализирайки 50 на сто от електроенергията си.

Ако правителството наистина желае частен европейски инвеститор да се включи в проекта, трябва да преразгледа регулацията си над енергийния пазар.

Единият вариант е ДКЕВР да спре да определя цените на тока, но тъй като регулираните тарифи сега са изкуствено ниски, но това може да доведе до сериозно поскъпване.

Втори вариант е ДКЕВР да регулира на базата на променливите разходи на АЕЦ "Белене" (в Чехия например са около 17 евро/МВтч), но това ще обезсмисли инвестициите например във въглищни и газови централи с променливи разходи съответно от 33 евро и 53 евро. Продажни цени равни на променливите разходи обаче няма да покрият фиксирания разход, което означава, че частните инвеститори никога няма да си възвърнат огромната първоначална инвестиция в ядрената централа.

Цена на тока равна на пълните разходи за производство със сигурност би привлякло инвеститори. Но тогава данъкоплатците ще трябва да покрият разликата и така на практика ще субсидират строежа на централата.

Мит 2: Задоволяване на нуждите на страната

Да строиш 2 гигавата ядрена централа, за да разрешиш фиктивни енергийни проблеми, е лошо планиране.

Първо, не се очаква съществен ръст на потреблението на електричество. Според НЕК потреблението в страната няма да расте с повече от 1.2% годишно до 2020. Вместо нови мощности, вниманието трябва да се насочи върху подобряване на енергийната ефективност на страната, която е близо 6 пъти по-лоша от средната за Европейския съюз. Ако българската икономика работеше на средните нива за ЕС, то годишните спестявания от енергия щяха да са равни на произведеното от 16 централи като АЕЦ "Белене".

Второ, държавата вече е предвидила 2.4ГВт допълнителни мощности, които да заместят централите пред спиране. Освен това далеч по-лесно е стотици малки фирми да търсят финансиране за собствени ВЕИ-проекти, отколкото бедна държава с посредствен кредитен рейтинг да намери до 9 млрд. евро за два атомни реактора.

Трето, възможността за внос на ток ненужно се представя като нещо срамно. В момента България си осигурява 70% от общото енергийно потребление чрез внос . Ако приемем, че България не построи АЕЦ Белене и вместо това поддържа сходен дефицит при 1.2% годишен ръст на потреблението, то инвестицията от 6.4- 9 млрд. евро ще стигнат да се покрие дефицита на електричество за следващите 27 - 36 години. Ако я няма АЕЦ "Белене", тогава държавата няма да се обременява с огромни и ненужни инвестиции, а потребителите ще имат личен интерес да подобрят енергийната си ефективност.

Мит 3: Централата ще изнася електричество

Никой не може да предскаже какво ще е търсенето на електричество, когато АЕЦ "Белене" е готова. Централата е прекалено голяма за нуждите на местния пазар, затова трябва да се разчита на износ. Но съседните държави бързо увеличават мощностите си и е неразумно да се очаква да се запази нивото на българския износ на ток.

На Балканите има големи проекти в строеж за над 8 500 МВт. Ако добавим и Турция, която преди няколко месеца подписа с "Атомстройекспорт" за строежа на 4 800 МВт на Средиземно море, то след 10 години е малко вероятно някой да има нужда да внася ток от България.

Далеч по-удачно ще е България да се откаже от АЕЦ "Белене" и всички съпътстващи рискове и да се фокусира върху удължаване на живота на 5 и 6 блок на АЕЦ Козлодуй или участие в проектите на други страни. Много по-евтино и гъвкаво би било за България да участва в румънското разширяване на АЕЦ "Черна вода", или в турската атомна експанзия, срещу изкупуване на електричество на фиксирана цена.

Мит 4: Гарантира енергийната сигурност на България

Ако дефинираме "енергийна сигурност” като диверсификация на трасетата и доставчиците на енергия, то АЕЦ "Белене" не изпълнява задачата. Привидно, за да се дистанцираме от повторна руска газова криза, държавата сключва договор с руски подизпълнител, който ще строи централа по руска технология, която ще се захранва с руско гориво.

Ако доводът е намаляване на зависимостта от внос на енергийни ресурси с "нестабилни и неуправляеми цени”, АЕЦ "Белене" не постига и това. Цената на урана през 2006 е 40 долара, през 2007 стига върха си от 138 долара, за да падне отново до около 50 долара днес. Стабилни цени няма.

Мит 5: Вече са похарчени 1.2 млрд лева, затова да не спираме

Похарченото за АЕЦ "Белене" се оценява на 1.2-2 млрд. лв., предимно за консултанти и оборудване. Тези пари биха били загубени, ако проектът се прекрати на този етап. В поведенческата икономика това се нарича "sunk cost fallacy”, или буквално пилеене на пари. Всяка рационална инвестиция изисква периодично оценяване на доходността и ако очакваните печалби са отрицателни, проектът се прекратява и така се намаляват щетите. А държавата се държи като пристрастен комарджия, който залага жена си и децата си, за да си върне проиграната къща.

Заключение

Не за първи път финансови прогнози за ядрена централа се оказват фрапиращо грешни. Финландския реактор в Олкилуото, първоначално оценяван на 2.5млрд. евро и планиран за пускане през 2010 г., вече закъснява с 4 години и струва над 5.9 млрд. евро. В Индия последните десет построени реактора са стрували три пъти повече от първоначалните планове. В САЩ при 52 от реакторите средното надвишаване на бюджета е било 420%.

Добре подготвени правителства са строили атомни централи, само за да открият години по-късно, че са направили много скъпа грешка.

Например Великобритания през 1960-те години изпитва остър дефицит на електричество, което води до спиране на тока и впоследствие избирането не лейбъристки кабинет през 1964-а. Новият министър на енергетиката и бивш синдикалист Фред Лий бил явен поддръжник на ядрената енергия, затова решава да построи пет реактора по британски прототип като част от програмата Магнокс. Министърът твърди, че програмата ще осигури евтино електричество и ще гарантира износ. "Мисля, че ударихме джакпота”, заявява той.

Четиридесет години по-късно британският икономист Джон Кей описва политиката на Фред Лий като "най-лошото икономическо решение правено някога от богата държава”.

Всеки от планираните тогава реактори отнема средно по 20 години за строеж, и още 30 преди да достигне планираното производство. Междувременно разходите по строежа надвишават 50млрд. лири, далеч над първоначално предвидените. А когато реакторите са приватизирани от "Бритиш Енерджи" (днес EDF) през 1996-а, британското правителство получава само 1.9млрд. лири, и то защото включва още един реактор (като само той е струвал 3 млрд. лири за строеж) и се съгласява да поеме разходите по извеждането на реакторите от експлоатация. Както Кей отбелязва, ако това се беше случило на търговска фирма, щеше да представлява най-голямата загуба в историята на бизнеса изобщо. Кей заключава, че "в продължение на двайсет години след изказването на Фред Лий, правилното търговско решение беше да се забравят похарчените милиарди и да се изостави проекта”.

Така че, все още не е късно България да се откаже от АЕЦ Белене.