Защо "Туитър революциите“ се провалят?

След преврата, извършен в Париж от Луи Наполеон през 1851 г., петима от най-големите политически мислители на Европа се втурват към своите кабинети, за да опишат значимостта на това събитие.

Петимата са много различни. Карл Маркс е бил комунист, а Пиер-Жозеф Прудон – анархист. Виктор Юго, един от най-популярните за времето си френски поети, е бил романтик. Докато Алексис дьо Токвил и Уолтър Бъджет са били либерали. Интерпретациите им на преврата са също толкова различни, колкото и техните философски възгледи. Но подобно на мъжа, сбъркал жена си с шапка, всички те погрешно оценяват края на тригодишната революционна вълна в Европа като нейно начало.

Не направиха ли западните медии същата грешка през последните години? Дали тяхната интерпретация на глобалната вълна от народни протести – спонтанни, ненасилствени и лишени от лидери, описани от Томас Фридман като възход на „площадния народ“ – не беше също толкова сбъркана? Поне така изглежда: достатъчно е да вземете за пример изненадващата и неочаквана победа на управляващата Партия на справедливостта и развитието на парламентарните избори в Турция през миналата седмица.

Само преди две години и половина народните протести в парка "Гези“ в Истанбул и по други места възпламениха въображението на Запада. Хора с различни политически възгледи и програми успяха да постигнат единодушие и да изпратят единно послание. Дори скептиците бяха съгласни, че протестите са променили фундаментално политиката в страната. Резултатите от парламентарните избори през юни сякаш потвърдиха това: успехът на Народно-демократичната партия – вдъхновяваща коалиция между кюрди и светска левица, успя да прескочи прага от 10% за влизане в парламента, което изглеждаше немислимо преди тези протести.

Но резултатите от парламентарните избори миналата седмица показаха колко крехък е бил успехът на този протест. Стратегията за конфронтация на турския президент Реджеп Тайип Ердоган проработи. Той игра хазартно, заложи на нови избори и спечели, като заличи резултатите от лятото, както и, поне засега, идеята, че протестното движение е имало някакво реално влияние.

Но това е валидно не само за Турция. Големите протести от зимата на 2012 г. в Москва не доведоха до падането на конструираната от президента Владимир Путин държава, а до консолидацията на неговата власт.

Накъдето и да се обърнете, рядкост са движенията, наречени от политолога Франсис Фукуяма „революция на глобалната средна класа“, които успяват да се задържат на власт. Най-трагичен е случаят с “Арабската пролет”, предизвикала появата на възможно най-лошия свят: възраждането на авторитаризма в Египет, гражданската война и разпада на държавността в Сирия, Либия и Йемен.

Примамливо е да мислим, че успехът на десницата и на реакцията се дължи на държавна принуда или манипулации. Без съмнение, принудата и манипулацията са важна част от обяснението. Но твърдението, че успехът на консервативната реакция е резултат само от политически манипулации, означава да останем слепи за реалността.

Вече става очевидно, че глобалната протестна вълна успява да поляризира обществата, но печеливша от тази поляризация е „партията на стабилността“, а не „мрежата на надеждата“. Накъдето и да погледнем, политическия и социален разрив, предизвикан от протестите, не води до повече демокрация и плурализъм, а до консолидация около държавата и националния лидер. Свидетели сме на възхода на нов антикосмополитизъм.

Тази реакция променя и политиката. Военната кампания на Ердоган срещу кюрдите, която значително усложни положението в Сирия, е само част от неговата политическа кампания. Анексията на Крим от Русия беше по-скоро част от стратегията за противопоставяне на революционната зараза, отколкото израз на традиционния руски империализъм.

Нормално е да се запитаме защо "Туитър революциите“ са в отстъпление? Но по-важният въпрос е защо преди бяхме толкова убедени, че те ще успеят?

Три са факторите, които могат да обяснят защо повечето политически коментатори, подобно на Маркс и Юго през 1851 г., не успяха да видят една очевидна реалност. На първо място, това е политическият нарцисизъм на Запада, особено след края на Студената война, когато наистина изглеждаше, че плуралистичната демокрация е във възход. Този нарцисизъм не ни даде възможност да подходим критично към политически актьор, който изглеждаше вдъхновен от нашия политически модел (още повече, ако можеше да пише политически лозунги на английски). Допускахме, че подражанието на западните практики и принципи открива пътя към демократичния успех.

Другият фактор беше опасността, скрита в т. нар. нормативен завой в американската политическа наука. Тя се опита да сведе нашето разбиране на сложни социални и глобални проблеми до поредица от корелации, които налагат убеждението, че демокрациите не воюват помежду си, че демокрациите правят страните по-богати и по-малко корумпирани и че всяка страна е отредено да поеме по пътя на демокрацията. Либералната телеология замени марксистката.

И на последно място, бяхме съблазнени от „ефекта на Силиконовата долина“ – от идеята, че нашите идеи и стратегии за социална промяна се формират не толкова въз основа на историческия опит, колкото чрез утопичните възможности от света на технологиите. Попаднали в капана на тази увереност, ние подценихме слабите страни на новите протестни движения и надценихме тяхното влияние върху обществото. Една революция може да бъде туитната, но управлението – не. Много от новите протестни движения трябваше да платят висока цена за своя антиинституционален етос.

Тези протести станаха жертва на следните модни схващания: че организациите са нещо от миналото (а бъдещето е на мрежите); че държавите вече нямат значение и че спонтанността е същинският източник на легитимност.

Разривът, както добре знаем, е високо ценен от технологичната общност и той играе важна роля в развитието на някои от тези компании. Но обществата се състоят не само от новатори, а много често исканията за постоянна промяна и приветстването на съзидателното разрушение пораждат искане за стабилност. Путин, Ердоган и техните себеподобни разбират добре това, за разлика от протестиращите, и те търпеливо изчакаха момента, в който да наложат отново властта си.

*Текстът е публикуван във в. "Ню Йорк таймс" на 11 ноември 2015 г. Mediapool го препечатва от портал "Култура".