Защо Великобритания толкова държи на тази война?

След драматичната конфронтация на петъчното заседание на Съвета за сигурност и речта на Тони Блеър в Глазгоу ясно се очертаха степента и цената на верността на британското правителство към Вашингтон. Великобритания безусловно подкрепя американската външна политика в Близкия изток, влизайки в пряк конфликт с Франция и Германия, както и с много от европейските си партньори.

Това е най-същественото прегрупиране на силите от 40-те години на миналия век насам, което ще има дълготрайни последици за бъдещето на НАТО и Европейския съюз. Но тази позиция на Лондон бе оформена без каквито и да било сериозни дебати, в разрез със съветите на висши дипломати и военни експерти, в момент, когато парламентът е в почивка.

Как е възможно британците да бъдат толкова верни на американската външна политика в Близкия изток, където те самите имат много по-отдавнашен и сериозен опит, когато това е толкова безразсъдно и опасно, в противоречие с британските интереси?

Ястребите във Вашингтон, които са във възход, все по-ясно демонстрират целите си. Те искат нахлуването в Ирак да бъде последвано от програма за преустройство на целия Близък изток, следвайки дългосрочните си планове, а те имат дълга история и много съставни части /включително документа с разработената през 1996 г. за Бенямин Нетаняху стратегия, когато той беше премиер на Израел/.

Те искат да заменят ислямското диктаторско управление с демократични избори от американски тип, да сложат край на панарабския национализъм и да дадат възможност за мирни отношения на арабите с Израел и САЩ, да си осигурят по-надежден достъп до петролните находища.

Наивно е обаче да се смята, че едни демократични избори ще бъдат от полза за западните интереси при сегашната атмосфера на конфронтация с исляма. Разгневените млади арабски избиратели може да предпочетат да подкрепят радикалните ислямски кандидати, както вече стана в Алжир, и ще доведат на власт режими с много по-антизападна политика от тази на техните предшественици.

Нито един британски дипломат, който е следил зигзазите на политиката във Вашингтон в миналото, не може да бъде уверен в успеха на американските авантюри в Близкия изток. Навлизанията и в Ирак, и в Иран бяха непоследователни и опасни, помогнаха да се осигурят оръжия и да се финансират терористични групировки, които по-късно се обърнаха срещу тях.

Начинът - по който и ЦРУ, и Държавният департамент, са действали със Саддам Хюсейн - изглежда още по-безотговорен сега, когато се появяват нови документи. От тях става ясно как те са му оказвали широка подкрепа в средата на 80-те, за да му помогнат да спечели войната срещу Иран, а след това са му позволили да се превъоръжи преди да нахлуе в Кувейт през 1991 г.

Не по-добра е и историята на американската петролна дипломация в Близкия изток. Американски компании са помагали да бъдат корумпирани автократични управници, които след това са се обръщали срещу тях, провокирайки националистите и насърчавайки фундаменталистите.

Ръководителите на международни петролни компании днес са все по-малко уверени в изгодите от войната, отколкото са ястребите във Вашингтон. Джордж Буш и Дик Чейни, и двамата бивши представители на петролните бизнес среди, представят войната като начин да се гарантират сигурни доставки на петрол. Но следвоенна окупация на Ирак може да направи всички арабски производители на петрол уязвими за ответната реакция на ислямския бунт.

Британските петролни компании не могат да са много убедени, че войната срещу Ирак ще предпази техните интереси. Бритиш петролиум, която бе пионер в разработването на иракските петролни находища, се опасява, че ще бъде изтикана настрана от американските компании.

Британците имат своя собствена история на неправилен подход и погрешна преценка за близкоизточните държави, за създаването на много от които /включително на Ирак/ те помогнаха след Първата световна война. Когато сър Антъни Идън нахлу в Египет по времето на Суецката война от 1956 г., не бе сериозно преценил последиците - надигналият се арабски национализъм из целия Близък изток. Това нанесе огромна вреда на британския бизнес, особено на петролните компании, с които никой не се посъветва дали да започне една война, за която се предполагаше, че е в техен интерес.

Великобритания извлече много поуки от тази огромна грешка и след това се опита да работи в по-тясно сътрудничество с арабските страни. Сега Вашингтон сякаш е решил да тръгне по противоположния път, да се върне назад към колонизацията, военните интервенции и окупацията. Ако британците подкрепят тази политика, значи отхвърлят собствения си опит и залагат на карта безценната добра воля.

Малцина са британските дипломати, които вярват, че поражението на Саддам Хюсейн ще отслаби терористите по света. Повечето предполагат, че войната и окупацията ще провокират още повече тероризъм, каквато очевидно е и целта на Осама бин Ладен. На британците все още им е трудно да разберат как така американците смениха основната си цел и от Ал Каида се пренасочиха срещу Саддам.

Форин офис е много по-чувствителен към мнението на арабите и към страданията на палестинците, отколкото е Държавният департамент. Тони Блеър обеща, че евентуална война срещу Ирак ще бъде последвана от натиск върху Израел да преговаря за мир с палестинците, но няма особени доказателства, че Вашингтон ще окаже този натиск, а в същото време войната в Ирак ще даде на израелската армия възможност да разшири експанзията си на Западния бряг и в ивицата Газа.

Като подкрепя политиката на американските ястреби за Близкия изток, Великобритания не прави услуга нито на себе си, нито на Израел. Колкото и бърза и успешна да е първата победа над Саддам, последиците ще са рисковани и горчиви.

След евентуалната война в Ирак през 2003 британците може би ще си задават същите объркани въпроси, като след Суец. Как може да са били толкова заблудени и то от толкова малка група хора, та да тръгнат и срещу своите инстинкти, и срещу интересите си?

По БТА

Още от Свят

Какво би означавало отпадането на мониторинга на Европейската комисия?