Защо Западът трябва да вземе на сериозно китайската инициатива "Един пояс - един път"

Защо Западът трябва да вземе на сериозно китайската инициатива "Един пояс - един път"

Колосалният инфраструктурен проект на Китай е модел за икономически растеж в развиващия се свят.

На проведената неотдавна среща на върха на организацията Азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество (АТИС) във Виетнам президентът на САЩ Доналд Тръмп заяви, че страната му ще пренасочи усилията си в Азия към инвестиции в инфраструктура, които насърчават икономическия растеж. Въпреки че в залата имаше стотици корпоративни и правителствени представители от региона и целия свят, Тръмп говореше само на един от аудиторията: Китай. "Ние сме... ангажирани с реформирането на нашите финансови институции за развитие, така че те да насърчават по-добре инвестициите на частния сектор във вашите икономики и да осигурят силна алтернатива на държавните инициативи, които са обвързани с много условия", каза той.

Малко обаче са признаците, че Вашингтон има политическия апетит, за да се конкурира с типа инвестиции, които Пекин прави в целия свят. Най-видимата страна на амбицията на Китай да увеличи своето икономическо и политическо влияние по цялата планета е инициативата "Един пояс - един път" - колосален инфраструктурен план, който цели да свърже страната с нейните азиатски съседи и държави по-нататък по трасето. Мислете за нея като за модел за инфраструктурна мрежа около един център: Китай, центърът, строи инфраструктура в страни в целия свят, точките от мрежата, за да благоприятства търговията.

 

Китай строи пътища, мостове, пристанища и летища в над 60 държави, за да улесни вноса на суровини с цел по-нататъшно захранване на своя собствен икономически растеж в момент, когато търси нови пазари. За разлика от Запада, Китай предлага евтини кредити, не задава въпроси за човешките права и околната среда и не изнася политическата си идеология.

В резултат хиляди китайски работници надзирават проекти на терен чак в Беларус, Етиопия и Шри Ланка - места, които изпитват отчаяна нужда от инфраструктурни инвестиции.

 

"Китайците са добри в съчетаването на пазарните нужди с геополитическите цели", обобщи Даниъл Климан, изследовател от Азиатско-тихоокеанската програма за сигурност в Центъра за нова американска сигурност във Вашингтон. "Грешка е да бъдат подценявани способностите на Китай", предупреди той.

При все това Съединените щати изглежда често правят точно това. При управлението на предишния президент Барак Обама реакцията на САЩ на нарастващото влияние на Китай се движеше в диапазона от игнориране на неговите усилия за икономическа интеграция в Азия и Тихия океан до безуспешно призоваване на регионалните съюзници да отхвърлят инфраструктурната му инициатива, за да се стигне най-накрая до договарянето на многостранно търговско споразумение от голям мащаб, което предложи на страните от региона жизнеспособна алтернатива на китайските инвестиции.

 

Досега в ерата на Тръмп политиката на САЩ се свежда до оттегляне от сделката от времето на Обама - Транстихоокеанското партньорство (ТТП), до определяне на финансовите условия, които предлага Китай като "хищнически", и най-сетне до индиректните коментари на американския президент за Китай и Виетнам (азиатски държави продължават с ТТП без Съединените щати). На онези страни, които може да търсят алтернатива на китайските инвестиции, САЩ обаче нямат кой знае какво да предложат, напоследък, освен празни приказки.

Несъмнено китайските амбиции се натъкват на пречки. От една страна, пазарната логика в подкрепа на някои проекти от "Един пояс - един път" е под въпрос. Един пример: китайските инвестиции в пристанище в Шри Ланка не доведоха до очаквания трафик и товари, обременявайки правителството на тази страна с огромен дълг, с чието изплащане то има проблеми.

 

Друг пример: реакцията на финансираните по инициативата проекти невинаги е положителна. Виетнам и Мианма са добри примери. В тези страни Китай е обвиняван, че внася работници, влошава състоянието на околната среда, строи калпава инфраструктура и подкопава националния суверенитет. Междувременно регионални съперници като Индия, Япония и Русия, която се страхува от китайското влияние в Централна Азия, са обезпокоени от "Един пояс - един път".

В крайна сметка обаче, изтъкна Климан, "нито едно от тези предизвикателства не е непреодолимо" за Китай. В действителност, ако Пекин е доказал нещо, то това е неговата способност да се учи от грешките си. Например, въпреки че някои от проектите му може да са неефективни, като проекта в Шри Ланка, те обслужват важна геополитическа цел; след оплакванията и протестите в други държави Китай създаде на място производствени мощности и работни места. "Не всичко, което Китай прави, е пазарно ориентирано, но има инфраструктурни нужди в района на Индийския океан", заяви Климан. Китай задоволява тези нужди.

Най-сетне, докато Съединените щати и техните съюзници обмислят съгласуван отговор на "Един пояс - един път", Китай има едно изключително предимство: той предлага на страните, в които инвестира, визия за бъдещето. В известен смисъл, чрез "Един пояс - един път", той се опитва да копира онова, което е направил в своите граници през последните три десетилетия - инвестиции, които извадиха от бедността и превърнаха в средна класа над 700 милиона души.

 

През този период глобализацията донесе в Китай нископлатени, но стабилни работни места в сектори като промишлеността. Осезаемите ползи включват гигантски инфраструктурни проекти, почти отлични пътища и футуристични гледки на места отвъд познатите на Запада градове като Нанчан, да не говорим за мегаполиси като Шанхай. С други думи Китай казва на света, че може да постигне същите тези резултати.

"Ние сме в нова ера на глобализиран свят", каза Шао Юцюн, директор на Центъра за американски изследвания в Шанхайския институт за международния изследвания, държавен мозъчен тръст, пред група американски репортери в Шанхай миналата седмица. "Ние няма да бъдем изолирани." Инициативата "Един пояс - един път" ще гарантира това.

 

По БТА

Споделяне
Още от Свят