Здравият разум се бунтува

Здравият разум се бунтува… политическата машина отново победи реформаторските елементи. Но обществото ни просто не може да понесе тези нива на корупция, икономиката няма да издържи. Тревожа се за бъдещето, за съдбата на вашето поколение…”

 

Думите са произнесени по повод на поредното корупционно назначение на митнически началник, организирано от корумпиран партиен апарат. Назначение, призвано да осигури партийно финансиране и да затвърди феодалното положение на местния партиен елит. Но това не е България от XXI век, а Ню Йорк през 70-те години на XIX век. И думите са казани на бъдещия американски президент Тиъдър Рузвелт, тогава на 14 години, от баща му - един от водачите на прогресивното крило на Републиканската партия.

 

Тиъдър Рузвелт

 

И все пак, въпреки разстоянието от близо век и половина и няколко хиляди километра, едва ли нещо може по-точно да опише резултатите от отминалия политически сезон в България. Партийно-политическата “машина за избори” отново победи опитите за реформи, корупцията отново възтържествува при управлението на публичните пари, а на съдебната реформа беше сложен край, без дори да се направи опит за лечение на най-тежките язви на правосъдието. 

 

Бих казал обаче нещо повече. През първата половина на 2016г. окончателно се изчерпа моделът на управление на страната, наложен през последните десетилетия. Модел, който успешно предаде държавата и нейните институции в ръцете на корумирани партийни “елити” от различни партии и превърна парите на българските и европейски данъкоплатци в бащиния на политически разбойници. Модел, който успя да установи толкова силна хватка върху съд, прокуратура, полиция, регулатори, данъчна администрация и целия публичен сектор, че и днес изглежда без алтернатива. Поради което и продължава да получава на избори гласовете на голямото мнозинство (от малкия процент българи, които все още гласуват). Отново липсата на ясна алтернатива отказа мнозинството от гражданите да участват в политическите решения (и тук бих си позволил прогнозата, че циничният опит на същите “елити” да задължат българите да участват в избори няма да се увенчае с успех…). 

 

Защо казвам, че моделът се изчерпа? По две причини. Първо - икономиката не издържа тези нива на корупция, точно както Рузвелт старши е предрекъл преди сто и четиридесет години. И второ - светът се промени твърде много, и не в наша полза. 

 

1) Изчерпа се моделът на правене на външна и европейска политика без национални цели. Поне 15 години, България прави външна политика на принципа - безогледно послушание пред силните, срещу което те си затварят очите за корупцията вътре в страната, тупане по рамото от НАТО и ЕС, докато другата ръка пълни джобовете с руски пари. Властта краде вътре в страната, а навън оставя “началниците да се разбират”, без формулиране и защита на разумен национален интерес. Особено показателна в това отношение е европейската ни политика, която отдавна е обект на присмех сред по-опитните дипломати в Брюксел. Българските правителства никога нямат позиция по спорни въпроси, като услужливо изчакват позицията на Европейската комисия и на Германия, за да ги последват. Единственият проблем възниква, ако Меркел и Юнкер са на различни мнения. Тогава се налага нашите лидери да се навеждат в две посоки едновременно, което е трудно гимнастическо упражнение. 

 

Настанаха обаче времена на избор. Кризата в Украйна, мигрантската вълна от Близкия изток и Северна Африка и затягането на личния режим на Ердоган в Турция налагат ясна политика в национален интерес. Досегашното огъване във всички посоки вече просто не върви. И не е случайно, че премиерът ни изглежда видимо несериозно през последните месеци, докато се опитва да се хареса на ЕС, САЩ, Русия и Турция едновременно. В днешния кризисен свят това просто вече не е възможно… А опитите на Президента и външния министър да наложат по-ясна политическа линия срещат твърдия отпор на “политическата машина”, която е свикнала да се издържа едновременно с европейски фондове и руски рушвети, да разчита на американците за националната сигурност и на руснаците за поддържане на домашните медийни монополи… 

 

2) Не стоят различно нещата и с публичния сектор. Трайната политика на модела е имитация на реформи, съчетана с партийно превземане на всички административни позиции и зависими от властта работни места. Провеждана непрестанно от 80-те години насам, тази политика доведе до разруха на администрацията и цялата публична сфера. От десетилетия, работа в държавния апарат, държавните и общински фирми, образованието, науката, здравеопазването, все по-рядко се получава по лични заслуги, а все по-често - по партийна вярност и принос към партията и нейните изборни резултати. Излишно е да казвам, че това прекършва мотивацията на хората да се квалифицират и развиват в професионалната си сфера, гони способните и пълни важните постове в институциите с некадърни, но отдадени на политическите си задачи партийни секретарки. И въпреки, че хората с лични качества са все още мнозинство, особено на по-ниски позиции, структурите на властта са вече обърнати не към нуждите на гражданите, а към интересите на трите “системни” (по Цветан Цветанов) партии - БСП, ДПС и ГЕРБ. Видимо е, че в тези партии вече има малцина, които се надяват да променят тази порочна система, за сметка на огромно мнозинство от защитници и строители на “машината”, която задушава обществото ни. 

 

3) Моделът  отхвърли личните заслуги, усилия, образование и труд като основно мерило за издигане в обществото. И това по особено болезнен начин се пренесе върху българското образование. Заслепени от преследване на делегирани бюджети и управление на обществени поръчки, ръководителите в образованието - от директорите на училища до висшите кадри на министерството, забравиха целта на образованието - създаване на грамотни и професионално квалифицирани млади хора. Непрекъснато се свалят критериите за получаване на тройка и съответно - диплома, както в средното, така и във висшето образование. Но сваления критерий на оценяване не превръща тройкаджиите в грамотни хора, нито дипломираните в добри професионалисти по специалността си. Мотивацията за усърдие и усилие се убива в ранна възраст, и това е без съмнение най-опасното престъпление на корумпираната власт, защото обрича бъдещи поколения без всякаква вина за греховете и кражбите на “елита”. Не е чудно, че повечето будни семейства намират начин да изпратят децата си да учат в чужбина. И така провалът в образованието се превръща в основен двигател на демографската криза…

 

4) За отказа от промяна в правосъдието няма да пиша много. По тази тема има съгласие в обществото. Има обаче и обратно съгласие в парламента. Докато над две трети от българските граждани искат радикална съдебна реформа по румънски модел, три четвърти от българските политици - независимо от кой елемент на “машината” произлизат - са обединени за да спрат такава промяна. Защото прочистената съдебна система може да прочисти останалите обществени институции. А именно прогнилите институции са хранителната среда на “елита”. 

 

5) Всичко описано, в крайна сметка, проваля шансовете за ускорено икономическо развитие. Липсата на правила, неработещата администрация, затъващото образование и над всичко - политическата корупция, спират и външните, и вътрешните инвеститори. Казано просто - няма кой да поеме риск и да вложи пари и труд в нездрава среда. Съответно - няма кой да създаде нови работни места и да осигури конкуренция на пазара на труда, която да повиши доходите на работещите българи. Колкото по-затънал в корупция и местен феодализъм е някой регион, толкова по-бедни и несигурни са хората в него. Липсата на шанс и алтернатива прогони цели области на страната в чужбина, а в други останалите хора са зависими от единичен местен работодател, който може да си позволи мизерни заплати и непоносими условия на труд. Примерът с миньорите в Ораново, които предават ботушите си по наследство и работят в непрестанна опасност за живота срещу заплати под хиляда лева, за съжаление съвсем не е изолиран… 

Тази икономическа реалност неизбежно прави държавата твърде зависима от все по-трудно достъпни европейски фондове и непрекъснато финансиране през дългове. Без ускорено развитие на икономиката, дълговата спирала е близка и неизбежна перспектива. 

 

Пиша всичко това, не защото съм черноглед човек, даже напротив. И не защото то не е известно. Не съм анализатор и нямам такива планове за живота си. Пиша го защото съм убеден, че обществото ни има и нужда, и вътрешни сили за радикална промяна на този модел. Защото този начин на управление е  изчерпан и вече опасен за нацията ни. Защото без промяна на политическия модел няма как да изградим здрави институции и здрава икономика. 

 

За такава промяна трябва да се изкоренят два елемента на модела. Първият е “политическата машина”, която се интересува само от избори. И подчинява на изборния резултат всичко - назначения, обществени поръчки, европейски пари. Машината, заради която работим и плащаме данъци не за доброто на семействата си, а за благото на управниците си. Вторият е заместването на качествените, предвидими и независими републикански институции със стихийната воля на едноличния лидер. И не, не говоря само за Бойко. Той не е чак толкова различен от Сакскобургготски и Първанов, че да му отделяме специално внимание. Проблемът е, че едноличата воля на лидера и сплетните на приближените му не могат да заместят силните институции, които следят за общия, а не за личния интерес. Да, демокрацията иска “силни” лидери и народът им дава властта, съвсем не само у нас. Но републиката има и силни защитни механизми. А у нас те са смачкани и потъпкани. Решенията по всички въпроси се вземат не в независими и професионални регулатори и администрации, а в партийни кабинети или на дивана на лидера. И естествено обслужват не общия национален интерес, а дребните сметки на партийните апарати и на антуража на партийните водачи… 

 

И да, през първата половина на 2016, светът полудя и се пусна по пързалката. Животът ни от десетилетия не е изглеждал толкова несигурен и непредвидим. Но е връх на глупостта и цинизма новите заплахи да се използват като аргумент против промяната. Напротив - точно те правят промяната наложителна. Защото моделът на партийните машини не може да се справи с новите рискове и заплахи. Да си спрял и да гледаш как къщата ти пада, не е стабилност, а ступор и безотговорност. Разумът изисква действия, а не паника, инициатива, а не бягство от решения. 

 

Тиъдър Рузвелт е победил “политическата машина”, въвел законите срещу монополите и наложил личните качества и заслуги като основен критерий за назначение. И с това е останал в историята. Постигнал го е тридесет години след онзи паметен разговор с баща си. Е, България няма толкова време. 

 

Здравият разум трябва да се разбунтува, още сега.

 

Текстът е публикуван в блога на Радан Кънев "Записки на реформиста"

Споделяне
Още от България

Вярвате ли на приказката на Божков за Али Баба и подкупите към управляващите?