"Земното щастие" или готовността "да защитиш компромисите си"

В събота предстои софийската премиера на новата книга на Георги Лозанов

"Земното щастие" или готовността "да защитиш компромисите си"

"Тази книга може да бъде написана само от човек, готов да защити компромисите си. И това прави дневниците на Георги Лозанов толкова различни от дневниците на други, на тези, които неуспешно се опитват да ни убедят в своята безкомпромисност, както и на тези, които са готови на всякакъв компромис."

Това казва политологът Иван Кръстев за новата книга на Георги Лозанов "Земното щастие" (изд. Фабер, 2020), чиято софийска премиера предстои тази събота (24.10.) от 16 часа в двора на editori, ул. "Шипка" 23, със специалното участие на професор Михаил Неделчев и артиста Христо Гърбов.

Георги Лозанов е философ, журналист, художествен критик, медиен експерт. Влизал е в различни институционални роли, най-популярната от които е на дългогодишен член и председател на НСРТ, а после и на СЕМ. Днес той съчетава работата си като доцент в Софийския университет с ръководството на дирекция Културни комуникации на БТА.

"Земното щастие" е третата му есеистична книга след "Какъвто трябваше да бъда" и "Мое дясно", посветена на най-голямата му битка - с атаките срещу културния либерализъм, във време, когато те идват не само извън, а и отвътре на Християнската цивилизация.

"За мен земното щастие е свързано с две основни категории и понятия – индивидуална свобода и благоденствие. И се оказва, че в края на второта половина ХХ век, в либералната демокрация има достатъчно свобода и достатъчно благоденствие, за да може най-после, за първи път в историята да има реална перспектива човек да се почувства земно щастлив", казва авторът.

"Ако въпросът е какво всъщност работя, най-честният отговор е компромис. Не смятам компромиса за нещо оскърбително, лигаво и безгръбначно. Напротив, вън от него има само фанатизирани джуджета", казва доц. Лозанов.

Mediapool предлага в аванс на своите читатели откъс от книгата.

Из "Почти дневник" – последната част на книгата "Земното щастие" от Георги Лозанов

15 април 2012 г.

Христос Воскресе – това е първа новина, която две хиляди години обикаля света без помощта на медии. Много преди да ги има, милиарди усти вършат тяхната работа. "Воистину Воскресе" е отговор в спонтанно социологическо проучване за доверието към тази "жива медиа". Доверието е 100%.

27 юли 2012 г.

На излизане от СЕМ ме спря същество без пол и възраст, в дрехи, откраднати сякаш от нечий простор, за да се оплаче: "Писаха (не каза къде), че съм развалила семейството на наша звезда (не каза коя). Вижте ме на какво приличам, нима е възможно?". Какво е възможно в медиите, си мисля, че знам, но не знаех, че и собствената ни нищета вече не е защита. След лекарите и инженерите в страната май свършват и хората, за които могат да се разказват измислици. Дано пак не опрем да старите ДС профита, които да ни ги набавят.

26 август 2013 г.

При съвременните комуникативни технологии вече трудно можеш да скриеш нещо от аудиторията, но можеш да ѝ го представиш така, че тя да не разбере какво всъщност е то. Христоматиен пример, до голяма степен местно откритие, в това отношение е организирането на контрапротести, с цел да бъдат медийно отразени. Функцията им е вечер, когато зрителят седне пред телевизора, да не прави избор между позицията на тези, които протестират, и на тези, срещу които протестират, а между позицията на тези, които протестират и на тези, които протестират срещу протестиращите. Вкарва се "фалшива патица" – играч извън оста на реалния конфликт, който да отдалечи общественото мнение от причините за първоначалния протест.

17 септември 2013 г.

Тази вечер дойде есента в София. Усетих го, докато седяхме на терасата в кварталната ни кръчма на "Попа" – не заради лекия дъжд, а защото между девет и десет не нахлуха както обикновено превъзбудени протестиращи със свирки. Протестът бил свършил, преди да свърши каквото и да било – да свали правителството, да предизвика предсрочни избори, да роди нов политически субект... Работата на протеста обаче – затова е протест – в София, в Цариград или в Париж през 60-те е не нещо да свърши, а да не позволи на други да си свършат тъмната работа. В този смисъл той, дори и свършил, продължава. Пак тази вечер, пак в София се откри изложба на Паскин, който се обесва без разбираема причина, но след това нищо не може да бъде толкова непоносимо, колкото би могло да е – достатъчно е да погледаш една негова рисунка с една минута повече, отколкото е необходимо за едно обесване.

4 ноември 2014 г.

Снимки на самозапалили се хора… Има моменти, в които тъкмо професионалният дълг изисква да се откажеш от него и да изпълниш човешкия си дълг. Когато пред теб някой загива в пламъци, вместо да го снимаш, е по-добре да хвърлиш якето си върху него, защото няма професионализъм без емпатия. Да не говорим, че травматичните образи прекъсват журналистиката – те, както твърди Ролан Барт, не принадлежат на културата, а на природата. Болката в тях те кара да ги преживяваш чисто физически и блокира смисъла. Но, разбира се, основание да не отразяваш страданието, е само ако вместо това можеш да помогнеш да страдащите или ако отразяването им ще им увеличи страданието, ще ги подложи на вторична виктимизация.

2 февруари 2015 г.

Прибрах се преди малко в София с някакво гузно чувство, че не съм бил тук за опелото на президента Желев. Въпреки че не съм сред близките му. Вярно, неведнъж сме си говорили през годините и неведнъж сме пили по нещо, докато сме си говорили. Било е адски естествено и разбиращо се от само себе си. Както и всичко друго в живота му, който в петък смъртта превърна в глава от учебник, в пример, в име на улица (надявам се, скоро). Но не това е важно, важно е как се влиза в историята. Отговорът е: докато живееш собствения си не-исторически живот на каквото и място да те постави той. В това е примерът "Желев" и улицата, която ще бъде вписвана в графата "Постоянен адрес" на съседки, разменящи си дежурния въпрос: Какво ще готвите днес, госпожа?

Случайността ражда метафори. Преди опелото в катедралата "Св. Александър Невски" е била отслужена панихида за жертвите на Народния съд, за регентите и за Богдан Филов след тях. Той, преди да го отведат – както се оказва, завинаги, – оставя бележка на вратата на дома си, че е в кабинета си на горния етаж, където ще работи. Видно, не е обърнал внимание на историята, а според разбирането си за добър тон е изпратил последния фрагмент от собственото си всекидневие.

Един от големите проблеми на фоторепортерите е участниците в събитията да не забележат камерата и да не започнат да позират. Ако това се случи, унищожават кадрите по непригодност. Сигурен съм, че Желев "в кадър" ще бъде пазен повече от който и да е друг политик на прехода.

25 юли 2015 г.

ДПС – минават годините, но политиката продължава да се върти около тази партия. Дали ще подкрепи конституционната промяна, или не. Ако се променя Конституцията заради съдебна система, не е ли време да се ревизира и отношението между политически и етнически вот. Не само за малцинствата, но и за мнозинството. Преходът започна с обръщението на Георги Мишев: "Здравейте, граждани" (след толкова много другари). Кога на политиците ще е забранено да агитират турци, българи и пр., и ще трябва да спечелят гражданите. Може ли според действащата Конституция да сме сигурни, че 240-те души, които влизат в Парламента, са политици?

26 август 2015 г.

Сам по себе си турският език не е турска пропаганда, както се опитват да внушат някои радикални елементи. Пропагандата зависи от това, какво казваш, и в този смисъл може да се прави и на чист български, докато турският език е част от културното многообразие по нашите земи и от тази гледна точка съхранението му е в полза на българското общество като цяло. Знам, че има глави, в които такава мисъл не може да проникне, но тъкмо за тях с днешна дата се строят средновековни крепости "до ключ", за да има откъде да се сражават с турците и през ХХI век.

26 април 2017 г.

Днес ставам на 59. Точно на колкото е героят от романа на Ромен Гари "Нататък билетът не важи". Той е в паника, че физическите му ресурси намаляват и вече няма да бъде харесван. А символните му ресурси само увеличават паниката му. Единственият шанс е да си харесал някого повече от себе си. Докато бурята удря клона в прозореца ти.

11 декември 2017 г.

Преди време издадох книгата "Мое дясно". Метафорично заглавие, но постепенно то наистина ме прави частен собственик на дясното, защото сякаш никой повече не иска да бъде такъв – за партиите вдясно говоря, които имат историческото право да го притежават (да му принадлежат). За разлика от тези в другия край на спектъра, които безотказно поддържат местното ляво във всичките му а-спекти. И пишат новата хибридна версия на старата идеология, но без да им се налага да превземат пощата и мандрата, защото това отдавна е станало. Така че 70–80 години по-късно вече никой не си прави труда да нарича перманентната корупция перманентна революция.

4 април 2018 г.

Няма съмнение, че тогава Юлия Кръстева е направила обезкуражаващ компромис спрямо ДС. Но той не унищожава професионалната и човешката им биография след това и въпросът е как днес може да се съвмести с нея. Отговорът изисква трудна културна и морална работа, а и знание за степента на самия компромис. Същото се отнася за Богдан Богданов, Вера Мутафчиева, Георги Данаилов..., светла им памет. Споменавам ги, защото и при тях пасиансът няма да излезе просто "по документи", предоставени служебно от Комисията по досиетата.

3 април 2019 г.

Виждал съм само Павел Койчев да казва на човека горчиви истини по толкова щадящ начин.

26 юни 2019 г.

Кой знае защо хора с гражданска чувствителност започнаха да гледат на заниманията с критическо осмисляне на комунизма и властта тогава като на оправдание за посткомунизма и властта сега. Като е точно обратното.

24 септември 2019 г.

Журналистическото умение да задаваш въпроси се мери по отговора, който предизвикват. Той трябва да казва неща, които не знаеш, но искаш да знаеш, и които отговарящият не иска да ти каже, но въпреки това ти ги казва. Такива въпроси и такива питащи все по-често попадат в Червената книга на българските медии.

26 март 2020 г.

Прогнозата ми за либерализма не е оптимистична, щастливото му време отмина още с падането на двете кули в Ню Йорк през 2001-а. Оттогава върху него се стоварва вината за всички беди на евроатлантическия свят – тероризмът, финансовата криза, бежанците…, сега и коронавирусът. Обяснявам си го с особен вид суисидалност – колкото повече се плашиш, че ще загубиш хубавия си живот с неговите ценности, носители, защитници, токова повече сам им се нахвърляш. Какво се прави, когато видиш, че някой иска да скочи от прозореца? Започваш да му говориш бавно, убедително, предразполагащо, докато се откаже. Виждам евентуалното спасение на либерализма в едно такова ново публично говорене (далеч от патетиката на Тунберг или MeToo феминизма), което да разкрива либералните предимства пред объркани хора.

Споделяне

Още от Общество