Живот в пандемия и реминисценции от съветска Русия

Живот в пандемия и реминисценции от съветска Русия

Израснах по време на студената война. Тогава животът на съветския човек се описваше като сурова поредица от всякакъв вид лишения. Ние бяхме хора, унило стоящи на дълга опашка, за да влезем в хранителен магазин. Ако хлябът свършваше преди да дойде ред, се налагаше да се приберете и по някакъв начин да си изпечете сами.

Хората нямаха и политически права. Съветските граждани прекрасно знаеха, че техните лидери постоянно лъжат, а ако те самите се опитат да кажат истината, ги очаква наказание. Всякакви масови събирания предизвикваха подозрение и властите зорко следяха всички прояви на творческо въображение. През 1989 г. падна Берлинската стена, след това падна и Съветският съюз. Западът отбеляза ‟победа" в студената война и тогава на никого дори през ум не можеше да му мине, че някога САЩ ще заприличат на тази мрачна антиутопия, която представляваше Съветска Русия.

Сега, намирайки се в условия на социална изолация, имам много време да мисля за това. Внезапно карикатурите от съветската действителност се въплътиха във всекидневния ни живот и причина за това изобщо не е комунистическата заплаха, а потенциално смъртоносна последователност от рибонуклеинова киселина (РНК).

Ние буквално сме затворени в нашите къщи и апартаменти, които, изглежда, се смалиха до размерите на квартира от съветските бетонни кутийки. Ако все пак излизаме от къщи, се защитаваме с маски и ръкавици и се пазим един от друг като от чума, а в магазините ни посрещат празни рафтове. Слуховете за липса на тоалетна хартия на някои места предизвикват истински мини-бунтове. Чисто теоретично може да избегнете стоенето на опашки и да поръчвате доставка на хранителни продукти до вратата, но ще се наложи дълго да чакате за доставката.

Нашите социални мрежи станаха отражение на прехода от култура, прославяща капиталистическите излишества, към култура, в рамките на която способността да си набавиш най-необходимото – е огромна победа. Хората, които преди ви караха да се чувствате непълноценни, публикувайки снимки от разкошни почивки, от места на първия ред за Warriors или изящно подредени блюда от ресторанта French Laundry, сега се хвалят туршия собствено производство.

Междувременно вседневно получаваме правителствен брифинг в стила на политбюро, на който нашият лидер неизменно ни казва, че се радваме на изобилие от стоки, които в действителност просто липсват.

Станали нация от Разколникови, ние водим нелегален начин на живот. През съветската епоха интелектуалците и артистите имаха таен език – секретна издателска система, наречена самиздат. Това буквално значи публикуване на информация, базирана на принципа ‟направи си сам".

Макар сегашното усилие е да избегнем вируса, а не да се скрием от тайната полиция, чувствам, че през 2020 г. сме се потопили в културата на самиздата. Вместо да ходим на кино, театър и концерти, ние споделяме домашния си опит от индивидуалните си бункери. Всяка вечер неизброимо количество хора получават представления директно в дневната си. Гледах артисти, които иначе се изявяват в местния пиано бар Sid Gold's Request Room (приветстват се бакшиши през системата Venmo). Наскоро слушах любимия си албум Satellite Ride на Old 97 в изпълнение на солиста ѝ благодарение на платформата Stageit. Колкото и да беше хубаво, да гледаш изпълнителите, които се взират в коментарите на екрана, е далеч от рева на тълпата, която ги привества окуражително.

На самиздата се приписват и онлайн-заместителите на тези социални взаимодействия, на които преди се наслаждавахме свободно. Съмнителната утеха, която носят виртуалните траурни служби, срещи за вечери, рождените дни и други ритуали, извикват в съзнанието тайните удоволствия, с които някога сме си представяли, че противниците ни по Студена война е трябвло да се задоволяват.

Най-много на съветската действителност напомня сивотата на нашето ново битие. (Може би се задълбочава от всички тези почистващи продукти, които постоянно ползваме?). Това съществуване е особено брутално за онези, които живеят сами или са загубили работа. Сякаш живеем във вцепеняващия черно-бял филм ‟Шпионинът, който дойде от студа" (The Spy Who Came in from the Cold) – потискащ шпионски трилър, чието действие се развива в Източен Берлин.

Извинявам се за унилостта. (Може би трябва да излизам повече?) Нека завърша с оптимистична нотка. Тази епидемия ще мине. Ние отново ще напуснем домовете си и ще се събираме. Напълно възможно е дори да съумеем да си извлечем някакви уроци, които ще направят новия ни живот по-наситен, отколкото бяха преди да чуем думата коронавирус.

Може би новоизпечените привърженици на домашния квасен хляб ще оглавят движение срещу полуфабрикатите. Сегашният самиздат може да вдъхне на изкуството нов вид интимност; концерти в реални всекидневни с жива публика в тях може да процъфтят. И тези виртуални събирания ще ни научат колко са ни ценни приятелите и любимите, подтиквайки ни да се виждаме по-често и да бъдем по добри едни с други. Освен това ще се забавляваме повече.

Успокояващи мисли. Но засега нашата нова желязна завеса остава спусната и ние сме в изолация, пазени не от телена ограда и надзиратели, а от отчайваща биологична заплаха. Това не е класическа тирания. Само усещането е такова.

Споделяне

Още по темата

Още от Анализи и Коментари

Трябва ли България да спре Северна Македония за ЕС?