Зиятин Нуриев и неговите незавършени проекти за нов човек

"Незавършени проекти за нов човек" - така се наричат няколко пластики в изключителната ретроспективна изложба на скулптора Зиятин Нуриев в Софийска градска художествена галерия. Всъщност самите пластики са си завършени, но незавършен е проектът за нов човек. И това е една посока, нишка, както я нарича Нуриев, в нашия разговор за "въпреки.com" след откриването на изложбата.

Той е имал серия "Хомо еректус" – изправеният човек. И според него не толкова като пластика човекът се е променил много, а като знание и познание. "Но съзнанието ни като че ли не се разви. Има една диспропорция между развитието на знанията и познанията, и съзнанието. И може би трябва да се замислим и да станем други хора. Като съзнание малко да се издигнем. Ние сме със същите инстинкти още от времето, когато човек се е изправил на крака. Аз не мога да го нарека и животински инстинкт, защото за съжаление животните нямат толкова лоши практики. Даже най-елементарно към природата. Нито едно животно не ощетява или не разрушава природата. За съжаление ние го правим", обяснява своите незавършени проекти Зиятин. И се смее: "Ако ги завърша трябва да ме наричате дядо Господ. Те са завършени работи, но като цел по отношение на човека не са завършени. Като скулптори са завършени - не са проекти, не са макети".

“Незавършени проекти за нов човек”

Това е първата ретроспективна изложба на Зиятин Нуриев. Експозицията представя над 35 - годишно творчество, като в нея са включени произведения от студентския му период до най-нови, правени през последните години. Той живее, работи и преподава скулптура в Истанбул във Факултета по изящни изкуства в Университета Мармара. Задълбочеността и оригиналността на Зиятин Нуриев го нареждат сред най-талантливите български скулптори. Още с първите си участия в национални изложби неговите работи са забелязани и почти без изключения купувани, както от Националната художествена галерия и Софийска градска галерия, така и от водещи галерии в страната. Завършил е Казанлъшката художествена гимназия, след това влиза в Националната художествена академия, специалност живопис. Една година учил при Найден Петков, втората година се прехвърлил скулптура при проф. Илия Илиев. Колкото за изложбата сега казва: "На мен също ми беше много интересно, защото много от нещата от галериите и колекции не съм ги виждал, откакто ми излязоха от ателието. Една нова среща с тях е едно съвсем друго чувство".

“Прозорец”

А за това как ги оценява от гледна точка на изминалото време споделя: "Не мисля, че има някаква драстична промяна в нещата, които правя. Разбира се, има едно такова, не смея да го нарека развитие, защото може и да е обратното на развитието. Но си има промяна, като ги свързва една нишка, която мисля, че не е прекъсвана никога". А за това каква е тази нишка се затруднява да я формулира. И все пак: "Нишката е и философия, и светоглед, и разбиране за форма, и разбиране на средства, и начини за израз. За периода, когато бях в България още, хората ме знаят като каменарче. Действително повечето от нещата ми тук са в камък, може би имам едно – две изключения. В Турция почнах да ползвам и други материали. Всъщност никога не съм се заричал да не ползвам друг материал, но там от само себе си се получи. Мраморът влезе в моите работи, дървото влезе, бронз, даже и керамиката". И добавя: "Изборът на материал не е самоцелен, поне при мен е така. Не се събуждам сутрин и да казвам – днес ще направя една дървена работа или една керамична работа. Не. Въпросът е за материал и проектиране, и мислене върху работата. Те вървят паралелно. Нещо го мислиш и то от само себе си се оформя в какъв материал да бъде".

И добавя: "Новите неща не идват с търсене. Като станеш сутринта не можеш да кажеш аз днес ще търся еди - какво си. Има едно естествено развитие на нещата. Работиш си в ателието, то с времето си ако има нещо, от само себе си се проявява. Иначе умишленото търсене може да доведе до скачане от клон на клон. Примерно тази нишка, за която говорихме, да не е нишка, а да е накълцано въже. Усещането идва по естествен път, не насилствено, не е с програма". Сега в някои от неговите скулптури има съчетание между камък и дърво, например. "Камъкът и дървото на пръв поглед могат да се видят като много различни материали. Но всъщност ако се огледаме наоколо особено в старата ни архитектура, камъкът и дървото прекрасно са ползвани заедно", казва Зиятин Нуриев.

Но добавя, че не ползва специално образци било от стара или нова архитектура, било от египетското изкуство, както понякога се правят паралели за неговото творчество. Признава обаче, че още от ученическите му години египетското изкуство е било върховно за него. "И може би оттам се усеща някакво влияние. Но не е търсено умишлено. Не е като самоцел. В египетското изкуство ме привличат много неща, но най-вече този Космос, космическата енергия. Разликата за мен примерно между античната скулптура и египетската е в това, че античната скулптура се занимава повече с анатомията и обложката на човека, така да се каже. Докато египетската скулптура няма проблеми с анатомията. Анатомията е може би на последно място при тях. И оттам може би идва тази енергия, която за мен е космическата. Като внушение". А за своето творчество казва: "Аз съм повече в ателието. Работя си свободни неща - това, което искам да правя. И в никакъв случай не се съобразявам какъв е пазарът, какво иска пазарът - дали ще се продаде или няма да се продаде. Въпреки, че не ми е безразлично дали ще се продаде или няма да се продаде. И мисля, че това донякъде ми е шансът, но то не е шанс, то си е поведение. В никакъв случай като седна да правя нещо, не си правя никакви сметки, освен вътрешната си сметка".

Питаме Зиятин Нуриев дали се чувства огорчен от България заради т. нар. "възродителен процес" и смяната на имената. "Към държавата се чувствах огорчен, но не като население, а като управа да кажем. Как мога да се огорча и обидя от мои приятели, познати, комшии, те нямат никаква вина. Те бяха повече учудени и стреснати от нас. Защото ние все пак бяхме по някакъв начин подготвени преди това. Нещо ни се подсказваше. Докато аз помня много хора, колеги и приятели, които буквално се разплакаха. Но това са неща други – етнически принадлежности, това, онова - за мен не е проблем. Това е друга история. Ако ме попитате дали съм обиден или огорчен от България – не, категорично не. Защото България е моя родина. Радвам се, че на изложбата снощи не ме оставиха сам", казва скулпторът. И наистина на откриването на изложбата имаше много негови приятели и колеги без значение дали от български или етнически турски произход. А в неговите думи има една изключителна толерантност, която му дава право да каже: "Аз не съм патриот – нито български, нито турски".

“Портрет на Майстора”

Иначе самото му влизане на турската художествена сцена е много интересно. През 1990-та година, когато отишъл в Турция с негов приятел, се разхождали из Истанбул. Били летни месеци, всички галерии били затворени, но минавайки покрай една сграда вижда отгоре надпис "Vakko" – прочута модна къща. Имало изложба, влезли, разгледали я. Уредничката била там, а Зиятин си бил направил нещо като брошурка, мъничко каталогче. Представил се, дал ѝ каталога, тя разгледала няколко страници и веднага му предложила изложба. И следващата година – 1991 направил първата си изложба във "Vakko" – Анкара. Там видели неговите работи от университета и му се обадили дали иска да преподава. И така станало. Сега води ателие по каменоделие. "Проблемът на ателието не е дялането на камък. На това всеки може да те научи. Проблемът не е самото дялане като материал и занаят. А другите неща - отношение между форма и материал, композиция", казва скулпторът.

Вълнува се и от ставащото по света. "Аз се мислех за по-темерут човек. Оказа се, че се влия и аз, светът нещо му стана, обърка се. Нищо добро и нормално почти не се случва. И като гледаш какви хора искат да управляват... При цялата тази идиотщината се замислям дали има смисъл в това, което правя. Но продължавам и е много сложно", казва той. Самият няма никакви лични проблеми, нито в ателието, нито във факултета. Но в тревогата му е за човека и отново за "незавършения проект…", с който започнахме в началото и заради който се случват всички тревожни неща. "Аз съм доста мълчалив човек, сега се разбъбрих . И това е по характера ми", усмихва се Зиятин. Но тази тишина, изчистеност и липсата на бъбривост са характерни за неговите скулптури. Които обаче не мълчат за хората и времето…

*Статията е публикувана на сайта въпреки.com