Златният век на Русия

Златният век на Русия

Всеки ден по телевизията руснаците слушат, че тяхната страна преживява златен век. От известно време и аз самият се пристрастих към гледане на информационните програми на Първи и Втори държавен канал. Тези предавания предизвикват в мен носталгия по младостта ми, когато всичко в нашата страна беше забележително, а в чужбина – кошмарно. Днес отново: американците гинат в Ирак, европейците си загубиха ума и палят коли, в бившите съветски републики – хаос и нищета, а в същото време при нас растат жизненият стандарт и международният престиж, строят се евтини жилища и скъпи самолетоносачи, животът в Чечения всеки ден става по-прекрасен, нашите милиардери надминаха японските и арабските, нашият газ – най-желан на земята.

След всички тези чудесни новини на нас ни показват Този, на Когото сме задължени за всичко това. Ден след ден на малкия екран той гали деца и кучета, пързаля се с кънки, лети на военни самолети, хока министри, които не се грижат достатъчно за народа, и награждава популярни актьори. За Него телевизионните диктори говорят като за скъп покойник – само добро, тихо и почтително. След новините по всички канали започва голяма веселба: всички се кикотят, пляскат с ръце, пеят, танцуват и безкрайно се пързалят с кънки, незнайно защо.

Всичко това прилича на постановката от знаменитата реч на другаря Сталин:"Жить стало лучше, жить стало веселее", произнесена през 1935 г., след отмяната на продоволствените купони.

Инстинкти

Всички мои приятели, обаче, гледат на нещата съвършено различно. Те казват, че сме престанали да бъдем демократична страна, защото нямаме нито независим парламент, нито независими съдилища, нито свободна преса. Те казват, че дори по съветско време не е имало такова изобилие от гебисти (агенти на КГБ, секретните служби на СССР) на всички управляващи постове.

Те казват, че властта играе на най-примитивните инстинкти на обществото, засилвайки национализма и ксенофобията. Те казват, че най-тъжното нещо е аполитичността на народа, на който не му пука за свободата, докато има къшей хляб с масло. Като цяло моите приятели са настроени песимистично и тяхната единодушна присъда може да бъде изразена със стиха на Пушкин: “Ужасен век, ужасни сърца!”

Четейки това, вие, разбира се, сте решили, че заглавието на статията е иронично. Нищо подобно! Независимо от уважението към приятелите ми и неуважението към днешната руска телевизия, аз по-скоро съм съгласен с нея, отколкото с моите приятели. Животът в Русия наистина стана по-хубав и по-весел. Моите приятели са прави във всичките си обвинения по отношение на режима, но тяхната присъда според мен е погрешна. Днешният руски век съвсем не е ужасен, а сърцата на съотечествениците ми са напълно нормални. Нещо повече: аз съм дълбоко убеден, че за цялата си многохилядна история Русия не познава такова многообещаващо време.

Царете

Няма да се връщаме на към прекалено примитивните времена на Иван Грозни и Петър Велики. Да вземем двата последователни века, наречени “цивилизовани”. При царете в Русия е имало само “сини мундири” и “техният предан народ”(от поемата на Лермонтов; сини мундири са носили жандармите). Генералните секретари имаха сините фуражки на НКВД (предшественик на съветските секретни служби) и съюзите на преданите им писатели, композитори, художници, кинематографисти и т.н.

Струва ми се, че най-одиозното нещо в съветския държавен строй не беше даже ГУЛАГ, а по-скоро фактът, че този, който искаше да реализира способностите в която и да е област, без изключение, беше длъжен да демонстрира лоялност към режима. Нито една кариера, била тя художествена, научна или производствена, не беше възможна без влизане в партията – ритуалното целуване на червения мазолест задник на сатаната.

Сега пред теб има избор: да целуваш или да не целуваш и това е новост за Русия и невероятно щастие. Разбира се, има достатъчно хора, които са готови да целуват. Но така е било винаги. С гъвкав гръбнак е по-лесно да се промъкнеш през тясната дупка към слънцето, това е вярно за всички епохи и общества. Но за първи път в нашата история целуването на задника  престана да бъде задължителна отправна точка по пътя към професионалния успех.

Няма съмнение, че моят ентусиазъм по повод тези прости неща ще се стори на френския читател странен и преувеличен. Но само да знаехте как завиждам на тези, които сега са на 20 години! Когато аз бях на тяхната възраст, всички ми казваха: влизай в партията или стани чистач. Така се създаде “поколение на чистачи и стражи” (цитат от песен на Борис Гребенщиков), неконформисти, творящи без надежда, че работите им някога бъдат публикувани, показани или изложени.

Захапката

Днес в Русия художниците, предприемачите и талантливите учени вече не са длъжни да правят етически компромис. Без компромис пътят към успеха е възможно да бъде труден, но ако си достоен за него, ти ще го постигнеш. Разбира се, не в държавния апарат или в структурите на властта. Това е зона, в която се попада само по спецпроцедура: целувай, където ти кажат и минаваш. Иначе не става. При Путин държавните структури се включиха в едрия бизнес (вие, разбира се, сте чували разговорите по делото срещу Михаил Ходорковски) и големите средства за масова информация, откъдето като вятър бяха отнесени независимите и смели журналисти.

Но аз не мисля, че захапката на властта е толкова мощна, че да затегне хватката. За това е нужна диктатура, а аз съм дълбоко убеден, че днес в Русия няма повод за такава. Диктатурата е ураганен вятър, който гони вълните накъдето си поиска. Днешната руска власт по-скоро навежда на мисълта за сърфист, който е хванал вълната, но се страхува, че тя ще го размаже.

Скоро ще нахлуе нова вълна. Тя ще е породена от самия народ, който днес е аполитичен не защото не му пука за демокрацията, а защото няма кога да мисли за свободата, докато има насъщни грижи. Милиони мои съотечественици се учат на самостоятелност. За пръв път те работят не за “чичо Вася” (израз, означаващ “неизвестно за кого”), а за самите себе си, разчитайки на собствените си сили, знания и енергия. Това е истински златен век за народа, който имаше само половин век прекъсване между крепостното право (отменено през 1861 г.) и тоталитарното робство.

Моите съотечественици днес са заети само с това да заработят за “хляб и масло”. И това е добре, защото без хляб и масло няма нито свобода, нито демокрация. Отначало е необходимо да осигуриш достоен живот на семейството си. След това да се погрижиш за улицата, на която живееш. После града. После региона. После страната. И златният век ще приключи – за да отстъпи място на нормалния живот.

Още от Свят