Значението на Минското споразумение

Светът обича мирните споразумения. Красотата на всяка сделка, подобна на прекратяването на огъня, договорено в ранните сутрешни часове в четвъртък, е в това, че може да бъде представена по два еднакво интересни начина. Тя е или "Кемп Дейвид", превъзходен момент на помирение между заклети врагове, или "Мюнхен", отстъпление с цел усмиряване на диктатори.

Имам разочароваща новина. Минското споразумение не беше нито едно от двете. Няма изгледи Русия и Украйна да постигнат вечен мир. Нито има изгледи Украйна да бъде разкъсана от руския президент Владимир Путин, както някога Чехословакия беше разкъсана от Хитлер с мълчаливото съгласие на Великобритания и Франция.

Стига толкова измислици. Минската сделка даже не беше официално споразумение, смятат някои участници; тя по-скоро е списък с неща за изпълнение, който може да (но може и да не) доведе до примирие в Източна Украйна. Въпреки че на нея присъстваха германският канцлер и президентите на Франция, Русия и Украйна, те не подписаха нищо. Документът беше договорен от представители на "контактната група", включваща Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, Украйна и проруските отцепнически бунтовници, които се бият на изток.

Нещата за изпълнение включват създаване на демилитаризирана зона в Източна Украйна; размяна на всички военнопленници; помилване на всички лица, които може да са извършили военни престъпления; възобновяване на икономическите връзки между Киев и оспорвания регион Донбас, включващ Донецка и Луганска област; и сложен процес на конституционна децентрализация, насочен към увеличаване на политическата автономия на Донбас.

За кабинетния стратег всичко това изглежда напълно достатъчно. Но прочетете уловките.

Първоначалните договорености от Минск през септември 2014 г. предвиждаха Украйна незабавно да добие отново пълен контрол върху националните си граници - освен, разбира се, тази около Крим, който беше анексиран от Русия миналата година. Но новият документ отлага предаването на граничния контрол в Донбас до края на 2015 г.

Освен това сепаратистите ще добият контрол върху 500 квадратни километра украинска земя, невключени в по-ранното споразумение. Накрая, всички конституционни промени, предвидени в документа от миналата седмица, трябва да бъдат одобрени от сепаратистите.

Накратко, дяволската подробност в този документ дава голямо предимство на руснаците и техните приятели. А това не бива да ни изненадва. Понеже позицията на Украйна е класическа в историята на международните отношения още от древността: тя е слаба.

"Вие знаете, както и ние, че правото се обсъжда само между равните по сила, докато силните правят това, което могат, а слабите понасят това, което трябва." Така казали с хладна заплашителност атиняните на обречените мелосци в "История на Пелопонеската война" на Тукидид. Това е по същество отношението на руското правителство към украинците.

Президентът Петро Порошенко прави това, което трябва. Ако той беше отхвърлил предложените в Минск условия, украинските войски в стратегически важния град Дебалцеве в Донецка област може би щяха да бъдат подложени на изтребление. Европейците щяха да го обвинят в неотстъпчивост. А се предполага, че управляващият директор на Международния валутен фонд Кристин Лагард, която обяви в четвъртък допълнителна кредитна линия за Украйна на стойност 17,5 милиарда долара, едва ли щеше да е толкова отзивчива. В сряда Порошенко получи предложение, което не можеше да отхвърли: няма сделка в Минск, няма пари от МВФ.

Все пак той знае, че - като се остави настрана чекът - всичко, което е осигурил, са няколко дребни дипломатически точки, а не истинско прекратяване на огъня. Понеже няма ясна причина, поради която руснаците да бъдат по-склонни да спазват това, отколкото предишното. За да видите защо, трябва да разберете какво се опитва да постигне Путин. То не е присъединяване на още украински територии, а създаване на зона на "замразен конфликт" от полуавтономни райони, в които Киев няма думата.

Голямата заплаха, която надвисна над него преди около седмица, дойде от Конгреса на САЩ, където силно се увеличава подкрепата за въоръжаване на Украйна. Вече не само републикански "ястреби" като сенатор Джон Маккейн искат да бъде въоръжаван Киев. Дори съвършено либералният лидер на малцинството в Сената Хари Рийд настоява за това. Както и Аштън Картър - предстоящият министър на отбраната в правителството на президента на САЩ Барак Обама.

Другата заплаха, надвиснала над Путин, беше германското възмущение от пренебрежението му към предишното Минско споразумение. Той отвърна, като използва дипломация, за да забие клин между Европа и САЩ. Въпреки че едва ли е на негова страна, канцлерката Ангела Меркел казва, че "не може да си представи ситуация, при която подобрено оборудване за украинската армия да доведе дотам, че президентът Путин да се впечатли толкова, че да повярва, че ще загуби във военно отношение".

Като покани канцлерката и френския президент Франсоа Оланд в Москва, а после се срещна отново с тях в Минск, Путин максимално използва това разделение. Той значително снижава риска от изпращане на американски оръжия в Украйна. А също така придава надеждност на новата доктрина на Обама за "стратегическо търпение", оповестена по-миналата седмица.

В действителност тази стратегия (известна също като "двоумение") позволява както на Сирия, така и на Ирак да затънат в хаос. Източна Украйна усилено върви в същата посока. За съжаление, достатъчно хора на Запад лековерно ще приемат измислицата за Мира от Минск, позволявайки суровата реалност на място да бъде пренебрегната, подобно на уловката в документа.

По БТА