Европа: Време за размисъл

Резултатът от референдумите във Франция и Холандия може да се разкаже така: ръката на европейските политически елити съчиняваше едно любопитно изречение. Две категорични мнозинства спряха дописването му. Вероятно изречението “Конституцията е продължение на бюрокрацията с други средства” никога няма да бъде довършено. Това е криза в най-добрия смисъл на думата - прекъснат е един процес, който вече се приемаше за очевиден и инертен; повдига се въпросът дали той не отразява едно неуместно увлечение; идва по думите на британския премиер време за размисъл.

Антиконституционното мнозинство няма специфичен профил. То е крайно хетерогенно, обхваща групи с взаимно изключващи се мотивации и не следва разделянето по политически партии. Конюнктурната, видимата мотивация на “не”-то е свързана със съдбата на либералната държава, със социалната държава, с националистическите нагласи, с крайно леви или десни настроения, с Ширак, с провинциалните страхове на френските селяни и какво ли не друго. Такъв необичайно разнолик състав на вота индиректно съобщава, че въпросът е бил изпитание за представителната демокрация.

Питането за конституционния договор е изказано на език, който обърква и разделя политическите партии. Те не го разбират, не го владеят достатъчно или се съпротивляват да го проговорят. В резултат референдумът от питане по конкретна тема прераства в плебисцит за представителството изобщо, а в конкретния случай става производител на трусове в партийно-политическата система. Това е сигнал, че запитването може би има парадоксална структура и демократичната публичност на съвременните европейски общества се съпротивлява да го приеме като обикновен тематичен въпрос. Затова обяснение на случая трябва да се търси директно през въпроса какво е било подложено на гласуване и едва оттук - как са се формирали странните мнозинства “против”.

Тук откриваме една по-дълбока мотивация, която остава невидима, не се регистрира тук и сега и няма общо с френските селяни. Това е мотивацията на неконкретния, неконюнктурния избирател, на идеализирания гражданин на съвременна Европа. Тя се разшифрова при вглеждане в същността на “конституционния договор” и абстрахиране от специфичния контекст във Франция или Холандия. Тази мотивация е обвързана със здравия разум, със sensus communis, с усета за общността. Тя е дълбоко обвързана с 300-годишната еволюция на европейската национална държава, с възхода на националните суверенитети и тяхното отслабване в късната модерност днес. На таблото на тази мотивация е изписано приблизително следното: чрез “конституционния договор” се предлага преход от междудържавни към конституционни отношения, от частични договаряния към политика на целостта. Смислен ли е този опит? До какво води? Нужен ли е? Абстрактният гражданин, който стои на позицията на разума, отговаря отрицателно на двата въпроса и скептично на третия: опитът не е смислен, не е нужен, не се знае до какво води, може би до нищо.

Без изобщо да настояваме за буквален прочит, в опит само да разясним тези твърдения нека обърнем внимание на самото заглавие на монументалното съчинение от 2003 г.: Договор, установяващ конституция на Европа, или, както също е известно в официалните среди, Конституционен договор. В богатата конституционна традиция на Европа това е странно съчетание. Конституция и договор никога не са влизали в такива отношения, че резултатът да е конституция, установена с договор, или според другата формулировка на един договор, пък бил той и много важен и дълъг, да му се припише определението и характера “конституционен”. Това нека не се разбира буквално, а само като индикация, че или нещо не е съвсем наред, или пред нас стои екзотичен уникат. Междудържавният договор предполага наличието на суверенитети, следователно на писани или неписани конституции.

Без тях няма страни, които да се договарят, няма държави, които да влизат в междудържавни отношения. Ако обаче конституцията е условие за съвременния между национални държави договор, какво означава изразът "конституционен договор”? Тази наглед прилична комбинация на думи има съмнителна логическа граматика и несигурен смисъл. Класическият, прецизиран в дългата европейска традиция отговор на този проблем е радикален: един правен документ е или конституция, или договор, но не комбинация между двете. Конституцията, включително федералната, е фундаментален и необратим акт на политическо самоопределение на общността. Договорът изобщо няма такъв характер. Затова идеята за документ, наречен конституционен договор, е по начало еклектична.

Еклектиката в заглавието не е случайна, не е въпрос на изразяване. Тя се разпростира върху целия документ, в който търпеливият читател с лекота регистрира колебанието между двете правно-политически категории. Някои части клонят към конституция, други са междудържавен договор. Трудността е, че частична конституция няма, конституцията не възниква от частите си. В класическата си форма тя има ярка претенция към цялостно уреждане на въпросите на общността, към цялост, от която впоследствие могат да се изведат всякакви части и детайли, включително такива, които не са били подозирани в момента на създаването ѝ. Европейският “конституционен договор” обратно, сякаш се стреми да постигне целостта, характерна за конституцията, като трупа и подрежда части. По отношение на този момент могат да се направят две наблюдения.

Първо, целостта на националната държава, която конституцията визира и чието самоопределение отразява, е онази фундаментална инстанция, която гарантира, че частите са валидни и имат смисъл. Тя дава условието, че примерно правата ще се зачитат, изборите ще се провеждат, мнозинството ще управлява, малцинството ще е защитено и пр. Всички тези неща в европейското пространство ги има, но те не произтичат от никакъв конституционен договор, а от националните конституции и взаимодействието в хоризонта на общия за тях конституционализъм. Самият конституционен договор няма възможност да набави инстанцията на укротената власт, но все пак власт, която да гарантира изпълнението на тези и други конституционни съдържания.

И второ, в събирането на налични детайли без идея за цялост прозира фундаменталният дефицит на намерението за конституционен договор: отсъствието на политически проект. Зад всяка конституция лежи политически проект. Той не се разбира ясно в момента на създаването ѝ, облечен е в подвеждащи идеологии - от абстрактно граждански до войнствено националистически. Но този проект е там винаги, когато става дума за конституция. Такъв проект Европа няма. Затова гражданите са призовани на референдум, в който питането сякаш е: дали не е добре, следвайки инерциите на интеграцията, да сключим поредния договор, в него да включим елементи на конституционната държава и да се уговорим, че ще наричаме получения документ конституция. Рано или късно подобно мислене щеше да доведе до фрустрация на демократичния процес.

Ето един основен пример за изкуствено и неуверено съчетаване на конституционни и международно-правни елементи. Конституционният договор се дели на две части. Едната ( около четвърт от целия документ) попада в жанра конституция. В нея са развити характерните области на конституцията, демократичната база, политическите институции, харта на основните права. Другата част е посветена на съюзните политики по сектори, за които свикнахме да слушаме по време на преговорния процес.

Тази втора част попада в жанра международни договори и в нея няма нищо собствено конституционно. В нея главно за удобство е събрано и подредено съдържанието на основните договори, първичното общностно право. Една по-добра, политически по-мъдра и честна позиция би била двете страни да се отделят и да бъдат приети по различни процедури. Тогава собствено конституционният, квазифедералисткият сегмент би станал обект на автентичен политически дебат за бъдещето на европейския интеграционен проект. В сегашния си вид конституционният договор по-скоро е препятствие към такъв разговор в общностите.

Можеше ли обаче това да се случи по принцип, тоест ако се абстрахираме от техническите трудности и се опитаме да видим нещата в изчистена политическа перспектива? Изглежда не. Новите собствено конституционни елементи се надграждат над вече съществуващи, сред които са хартата на правата, която е развита в Европейската конвенция, и политиките по сектори. Ако демократичната база и институциите на властта се отделят и станат обект на самостоятелен дебат, това ще бъде по-изчистен и концентриран конституционен дебат. От друга страна обаче, изнесени като самостоятелни теми и предмети, конституционните елементи ще се оголят и лишат от специфичното съдържание, което обслужват, а именно политиките по сектори. С други думи, изглежда, че конституционният договор е обречен да държи двете страни заедно, макар че идеята за политическа интеграция налага отделянето им. И да внушава, че новите политически институции са необходими, тъй като интеграцията на секторни политики вече е стигнала високи нива.

Ако такава интерпретация е дори частично вярна, става дума за обърната наопаки конституционна политика, в която големият политически проект догонва политиките в обществените сектори, вместо те да следват от него. В такова конституционно огледало са заложени всякакви недоразумения. Например не бива да ни учудва, че възникналият в конституционния договор външен министър е обречен да страда от множествена персоналност: при следваща криза като иракската ще му трябва една персона да представя едната Европа, друга да говори от името на другата Европа, една за Европа преди изборите в Испания, друга за след изборите, една за твърда политика към Иран, друга за отстъпки, и т.н. При такива условия външният министър ще бъде твърде вътрешен - той ще е ангажиран главно в посредничества между действителните министри на външните работи в отделните държави в съюза.

Според погледа, който предлагаме тук, зад конституционния договор лежи развинтено нормативно въображение и дефицит на политическо въображение. Нормативното въображение се опитва да форсира интеграционния процес до точката на опаковането му в конституционна - конфедерална или квазифедерална форма. Тази опаковка би била несигурна и дори несвойствена на европейския интеграционен процес до днес. Тъкмо в това се изразява и недостигът на политическо въображение, което има особената задача да си представи интеграционния проект не много различен от това, което е бил досега, тоест процесуален, континуален. Някъде зад тази процесуална характеристика лежи уникалното в изграждането на европейска публичност. Но именно то изглежда не е схванато добре, поради което инерцията за преодоляване на националната държава остава да се движи в пределите на фигурата на същата тази национална държава, пък била тя и снабдена с федерални атрибути.

Политическото въображение на Европа трябва да извърши една по-консервативна, но и по-сложна работа: вместо да измисля нова Европа, да измисли какво Европа вече прави, каква политическа форма тя вече е. Но това не е работа на въображението, а усилие на разбирането. “Времето за размисъл” трябва да доведе до повече разбиране на характера на тази процесуална действителност, в която националните суверенитети не се прехвърлят в наднационалната плоскост - което е характерна федерална операция - а променят употребата си. Ако това е същественото в интеграционния проект, той не е насочен към конституционен финал, а изисква грижа по съхраняването на флуидната си реалност.

*Статията е публикувана във в. “Дневник”