Кой ще спаси вярващите от мутренско-свещеническия произвол?

На пръв поглед странна група, включваща въоръжени мутри и свещеници, подчинени на владиката Кирил, нахлу с взлом и за втори път окупира храма "Свети Атанасий" във Варна. Това е църквата, в която служи отец Любомир Попов, принуден от произвола и репресиите на Кирил да премине към алтернативния синод на митрополит Инокентий. Опитите на отец Попов да сезира държавните институции в града - РДВР, прокуратура - са срещнали негласна симпатия и разбиране, но не и официална санкция. Очевидно е, че овластените лица начело на тези институции се страхуват да предприемат каквито и да било действия. Чакат "нареждания от София". Колко време ще пътуват тези нареждания не е известно - окупацията с взлом продължава вече девет дни.

Храмът "Св. Атанасий" не е собственост на юридическо лице "Българска православна църква", нито на юридическо лице, по какъвто и да е начин свързано с варненската митрополия, оглавявана днес от Кирил. Собственик на храма от 1990 г. е църковното настоятелство, което включва уважавани граждани и общественици от града. Колкото и да е странно обаче, с нотариален акт за собственост върху църквата от миналата седмица разполага и варненската митрополия. Кой е издал този акт? В коя държава се намира град Варна? В Ирак от времето на Саддам Хюсеин или в Беларус на славния президент Лукашенко? Ако все пак Варна е все още в България, коя България е това - дали същата, която е кандидат за членство в ЕС?

Струва ми се, че този тип конфликти по повод разделението на Българската православна църква достигнаха предела, отвъд който обществеността е безпомощна - и спрямо църквата, и спрямо държавата - да защити правата на своите вярващи съграждани. Всяка демократична страна, в която църквата е отделена от държавата, третира конфликтите между религиозни общности като граждански спорове и се явява независим арбитър на тези спорове чрез институциите на съдебната власт.

Мнозинството на НДСВ наруши това демократично правило и взе страна в църковния спор, приемайки закон, с който определи едната страна в спора като легитимен представител на разделеното цяло "Българска православна църква". Идеологическите, династическите и политическите съображения за това решение в случая нямат никакво значение. Конституционният съд бе сезиран за конфликта на този закон с конституционно гарантираното право за свобода на вероизповеданието.

Междувременно измутряли клирици на "единствено легитимната" църква, начело с патриарх Максим, приеха възстановения от държавата монопол върху църковните дела като сигнал да се разправят окончателно със своите най-зли врагове - братята си по вяра и сан от "другия синод". Някои от тях, "духовно предвождани" от владиката Натанаил, не се спряха и пред убийството на свещеник (в Банско). Други - дали клетва за "нестежение" (отказ от собственост), ескалираха имуществените разпри с омразните си "братя оттатък". Трети - варненският владика Кирил е най-добрия пример за това - просто тръгнаха на разправа с тези, които ги превъзхождат духовно и нравствено в църковното служение. При това не членове на "другия", на "разколническия" синод, а божи служители от йерархията на патриарх Максим.

Станал известен и популярен с непреодолимия си афинитет и приятелство с мутренския "голям бизнес" във Варна и региона, владиката Кирил не можа да понесе кротката духовна сила и влияние на обикновения свещеник отец Любомир Попов върху вярващите. И го подгони. Подгони го злобно, с инат и мутренска непреклонност да озапти собствената си нищожност пред молбите на вярващите от целия град за прекратяване на конфликта.

Ако подобен род конфликт е типичен за църквата - толкова по-зле за нея. Все пак, ние не живеем през Средните векове - след изчерпването на разумните средства за помирение, отец Попов реши да премине към алтернативния синод, за да продължи да упражнява своето занятие и своето призвание. Фактът, че българската държава не може да му осигури мир и защита срещу мутренско-владишкия произвол повече не е църковен въпрос.

Това е въпрос за гаранциите на основните граждански и политически права и свободи в днешното българско общество. Църковното настоятелство на храма "Св. Атанасий" във Варна трябва да заведе дело за правата си на собственик върху църквата, срещу фалшификатите на мутро-нотариата. Всички ние - българските граждани, които държим на правата си - трябва да заведем дела срещу държавата за правото да упражняваме свободата на своята съвест. Държавата може да признава за църковно "легитимен" който си иска синод. Аз обаче не съм длъжен да признавам за мой духовен наставник ръкоположеното нищожество Кирил. Аз държа на своята свобода да се черкувам при отец Попов!

Правозащитните организации в България трябва най-после да се намесят. Човешките права се нарушават не само когато екзотични култове от другия край на света не получат регистрация, а преди всичко тогава, когато на огромното мнозинство от български граждани му бива отказана свободата за упражняване на вероизповедание - отказ, закрепен с "висши" държавнически аргументи. Трябва да бъдат сезирани Съвета на Европа и международните правозащитни мрежи. Ако българската правосдна система не осигури справедливо решение на конфликта във Варна, трябва да бъде сезиран Европейският съд за правата на човека.

Днес, 14 години след падането на комунизма, равносметката на промяната не е утешителна за почтените, за приличните хора в България. Мутренският произвол доминира икономиката, политиката, медите, целокупния ни обществен живот. Вместо да бъде устойчив духовен гарант за преходността на нашето настоящо унижение и надежда за предстоящо спасение, Българската православна църква излъчва "духовни водачи" като владиката Кирил. Нещо повече - толерира техния нагъл произвол над вярващите, "освещава" употребата на мутренското насилие като заместител на омърсеното духовно послание. Ако самите ние не се вземем в ръце и не си помогнем - тежко ни!