Наистина бяха предприети мерки да се ограничи получаването на социални помощи за неопределено дълго време от хора, които могат да работят. На практика това, което ще се случва с голяма част от безработните е, че те няма да получават социални помощи както досега, а ще трябва да влязат в другата програма – “От социални помощи към заетост”, според която ще работят и получават заплащане, което дори е по-високо от получаваните социални помощи до момента.

Това е приблизително замисълът. С други думи, не е е съвсем крайната ситуация, в която се казва – повече няма да получавате социални помощи, оправяйте се, а е по-скоро прехвърляне към другата социална програма – получаване на заплащане срещу извършен труд.

Звучи като по-разумна алтернатива, но дали е така?

Принципно и в момента с нормалните социални помощи би трябвало да има полагане на няколко дни месечно труд, но на практика това не се изпълнява. В другата програма – “От социални помощи към заетост” – най-често на местно ниво кметовете решават какво да се работи. Кметовете не са заинтересовани да използват парите за помощи ефективно, защото не идват от техните джобове, а от държавния бюджет. Каквото и да направи кметът, то няма да се отрази на неговия бюджет. Тоест, няма стимул да ги използва по най-ефективния начин. Затова има случаи, когато тези пари се дават на хората и без да работят. Или пък се дават за работа, която не е толкова важна или смислена.

Има и друг проблем, който съществува и би могъл да се реши при съответна промяна в законодателството или в контрола.

Идеята всъщност е, че в момента, ако един човек получава социални помощи и започне работата, която си е намерил, на практика губи социалните помощи, които до момента е получавал. В същото време той получава някаква заплата, която се облага с осигуровки, с данъци и може да се окаже, че работейки на пълен работен ден, той ще има по-нисък или същия доход спрямо периода, когато изобщо не е работил и е вземал социални помощи. Затова мотивът човек да “скочи” от социални помощи към работа е слаб, защото ще получава един и същи или дори по-малък доход.

Всъщност и тук е един от проблемите. Трябва така да се промени системата, че да има стимул продължително безработният да започне работа.

Как може да стане това?

Теоретично има няколко начина. Единият е при хората, които продължително са получавали помощи, да няма рязка промяна между започването на работа и спирането на социалните помощи, тоест помощите да се спират постепенно. Другият е да има изискване, ако човек получава социални помощи, да посещава образователни или квалификационни курсове и да извършва определен брой часове труд всяка седмица.

Ако има изискване за полагане на труд или посещаване на курсове по време на получаване на социални помощи, тогава промяната от помощи към излизането на пазара на труда няма да бъде толкова дестимулираща, колкото е сега, защото на практика няма да има разлика, дали човек хода на работа или хем работи определен брой часове, хем посещава задължително курсове.

По този начин се постига и втори положителен ефект – повишаване на образователното равнище.

Защо държавата не въвежда частична заетост с образователни курсове или пък доплащане при вече намерена работа? Питам ви с оглед на най-голямата група от населението, която се изхранва с помощи – безработните роми. Знае се, че много голяма част от тях са без образование, да не говорим за квалификация. Те нямат никакъв стимул да отидат на пазара на труда, а и той не ги иска, защото нямат образование или квалификация.

Труден въпрос е защо чиновниците никога не възприемат най-добрата практика. Обикновено обяснението е, че не знаят, не могат, или не искат, защото нямат интерес, който обикновено е личен или ведомствен. Най-често те искат максимално количество пари да минава през тях и ако няма хора, които са социално слаби, няма да има смисъл от тяхната служба или от по-голямата част от министерството им. Тоест, те не биха искали да изчезнат всички безработни или социално слаби граждани, защото ще останат без работа.

Другият важен въпрос е ниското образователно ниво на тази група хора и подобряването му с тези социални програми. Това означава, че те имат времето да посещават курсове за повишаване на образованието, за квалификация и преквалификация, но това не се използва. По този начин е възможно при повечето от социалните помощи да има регламент да се посещават курсове и безработните за времето, когато са на помощи да се научат да пишат, да четат, да смятат, дори да работят с компютър или да получат някаква по-висока квалификация. Така че, когато свърши периодът на помощите, те не просто да бъдат изхвърлени от системата, а да са готови да отидат в някои от отраслите с голяма нужда от работна ръка като строителството, туризма и другаде.

Ако се замислим, много по-евтино, лесно и ефективно е да се повиши образованието на ромите, които живеят тук и нямат работа, отколкото да внасяме работна ръка от Виетнам, например. Това е много по-скъпо, по-трудоемко и не е ясно дали виетнамец може да научи приемлив български за кратко. Така че по-добре да се гледа към работната ръка, която е тук, и така да бъдат структурирани програмите на Министерството на труда и социалната политика, че да излизат работници, конкурентни на пазара.

Можем ли да направим паралел между политиката за трудово интегриране на ромското население с политиката, която някои от западните страни провеждат към имигрантските общности? Може ли да се вземе нещо полезно от техните програми?

Разбира се, че могат да се използват елементи от такива програми, които доказано работят. Ако речем да пренесем чужд опит, който не е достатъчно релевантен, може да се окаже по-голям проблем, отколкото имаме в момента. Трябва да видим ситуация, в която има подобни проблеми – например при общности от хора, които са неграмотни или нямат достатъчно образование, или при безработни, които могат да бъдат поети от определени сегменти на пазара на труда.

В този смисъл Франция по отношение на образованието би могла да бъде възможен пример, но по отношение на интеграцията на пазара на труда тя не е подходяща, защото там, ако си спомняте, имаше бунтове, заради групите хора, които не са интегрирани на пазара на труда, бедни са, живеят в гета и нямат перспектива за лично и групово развитие.

Съединените щати са пример за успешен опит по отношение на интегрирането на пазара на труда на големи групи хора, които получават социални помощи. Става дума за общности от чернокожи или латиноамериканци. В средата на 90-те години на миналия век е имало около 5 милиона жители на САЩ, които са били в програмата за социални помощи, те са зависели изцяло от държавата. Проблемът им е бил същият като нашия – ниско образование и невъзможност да се отиде на пазара на труда, и от друга страна - социални помощи, които спират в момента, в който човекът си намери работи. По това време се постигна споразумение между президента демократ Бил Клинтън и републиканското мнозинство в Конгреса, с което бе прокаран закон за реформа в социалната система. Според нея, ако човек получава социални помощи, той е задължен да посещава курсове за образование или квалификация. Той трябва да отработва и определен брой часове, така че да не губи работни умения и навици. В рамките на 7-8 години при прилагането на тази реформа хората, които получават социални помощи, са спаднали драстично до 2 милиона и повечето, преминали през програмата, са успели да си намерят работа.