Брюкселски дантели – нашенски неволи

Брюксел е възприел определен начин на изразяване – ние сме възприели определен начин на хитруване. Брюксел внимава в стила и мярката, за да не се обидим по някакъв повод - ние дъвчем лозунги и клишета за успешно управление, което винаги е по-успешно от предишното. Брюксел ни напомня, че слабият ученик трябва сам да си научи урока – ние, когато сме на власт, сме все “отличници”. Брюксел задържа вниманието си върху няколко основни неща и във всеки доклад ни ги припомня – ние шумим три дена около някакъв проблем, след което или го забравяме, или се впускаме да пишем нов закон, или създаваме ново звено за борба с проблема. И така до следващия път, когато стане дума за същия проблем.

От време-навреме някой сигурно си задава въпроса – а защо в Белгия, където цяла година няма правителство, държавата си работи, а в България, където има правителство (всеки път по-добро от предишното!), нищо в държавата не работи както трябва?

Този въпрос има много отговори. Но един от тях без съмнение е следният – в Белгия правителството е само едната власт. Съдебната например си работи отделно, както и законодателната – всяка в своята собствена мандатност, защото принципът на разделение е ефективен, а не по нашенски – декларативен. Освен това институциите и местното управление разполагат с автономност, която слабо зависи от прищявките на политиците и от празното министерско кресло.

А как е при нас? Известно е, че мечтата на всеки българин е да има приятел министър. Или още по-добре – премиер. Вярата, че изпълнителната власт може всичко или почти всичко, е достигнала до такава хипертрофия, че висшите държавни постове са затлачени от лични ходатайства и от амбиции за решаване на спешни проблеми “на парче”. Така че дори при добронамереност от тяхна страна, те не могат да мислят и да действат стратегически, каквато всъщност е една от основните им функции.

Но този медал има и обратна страна. Нашенецът с власт бързо открива, че в полето на родната политика не е чак толкова трудно да се конкурира с властта на закона. Едновременно с това край него избуяват клакьори, търгаши, угодници и подмазвачи, които му повтарят същото. Това е естествено, защото те именно това търсят – заобикалянето на закона. А управленец, който е над закона, няма как да проведе мечтаната децентрализация, където е необходима. Нито пък модернизация, която вече е крещящо необходима. Защото даже и да може, вече няма да иска.

В Брюксел обаче са гледали подобен театър. Въпреки че аналогията с нашенските нрави понякога им убягва. Първо – защото пубертетът на старите европейски демокрации е все пак далечен спомен; и второ – защото на Запад няма как да добият истинска представа за едрата шарка на комунизма. Техният опит в тази насока произтича от близкото минало на поляци, унгарци, прибалтийци, чехи, словаци и словенци, които, въпреки всичките си лутания и противоречия, все пак успяха да дадат явни доказателства за напредък.

Така че пороците на посткомунизма не би трябвало да учудват никого. Удивлението по-скоро е насочено към късогледството на родните политици, които отказват да формулират безспорните граници на националния интерес и по този начин сами подкопават зараждането на елементарна приемственост. Удивлението е и към притъпените рефлекси на обществото ни, а също и към невероятната способност да създаваме рискове за европейските си съюзници, каквато способност сякаш вирее само в две държави-членки на полуострова, макар че след последните южни събития числото може да нарасне с една гръцка единица и да се окажем по средата на уникален и безславен балкански “сандвич”.

И ето че стигаме до същността, защото при това положение неминуемо възниква въпросът – а нима Брюксел не вижда какво става по нашите географски ширини? Няма ли най-сетне да се вземат нужните мерки?

Тук трябва да сме безпощадно ясни. Европа все още е като квартал с различни къщи. Брюксел гледа (образно казано) дали отделните домакинства си плащат данъците, дали спазват правилата по улиците и дали изхвърлят сметта на определените за това места. Но Брюксел няма да дойде да ти оправи счупената мивка или продънените керемиди. За сметка на това ще те глоби, ако не си ги оправиш сам. Звучи болезнено, но е отрезвяващо: Европа не е общ дом. Може някой ден да стане, но засега не е.

В тази връзка трябва да разсеем още една заблуда. Обикновено се твърди, че езикът на евро-бюрократите е усукан като брюкселска дантела с цел прикриване на смисъла. Нищо не е по-далеч от истината. Нашият ум по навик хитрува и не иска да свикне с епистоларния технократски стил, който може би е най-добрият избор при наличните обстоятелства. Вярно е – в писмените документи от Брюксел почти не се използват лични имена и прилагателни. Избягват се емоционалните фрази и ефектните сравнения. Дори сериозните пропуски се коментират без намек за назидателност, а изводите са общовалидни и никога прибързани. Но конкретност в никакъв случай не липсва.

Това, което обаче със сигурност липсва в диалога между София и Брюксел, е гласът на измъченото ни общество. В противоречивия и несигурен период на Лисабонския договор, когато Европа търси верния път за развитие, ние показваме нещо уникално – държавата ни участва в поливалентен многопластов съюз, в който се търсят взаимодействия през най-разнообразни обществени отношения, но от наша страна в диалога с този съюз се чуват предимно гласовете на политиците. В повечето случаи синдикалните, регионалните, неправителствените и гражданските структури са приглушени и смутени свидетели на това, което изпълнителната власт върши. А тонът на властта – нека да припомним – е винаги победоносно-минорен. Защото сме задължително успешни. При това по-успешни от предишните.

В същото време обикновеният човек и дребно-средният предприемач все повече затъват в материалното и бюрократично блато. Пълзящата безизходица има и неочакван ефект, превръщайки изборите в актове на отчаяние, чрез които не се избират най-добрите, а се отстраняват последните, защото са най-мразени. А това е така, защото последните все не могат да повярват, че не са най-успешните и че ненатрапливите заключения от Брюксел не са дантела за украшение на поредния доклад.

Но върхът на абсурда настъпва, когато сред пароксизма на балканския цирк някой от избраниците се сети да предложи допитване до народа на тема “евтаназия”. Само дето не става ясно за чия евтаназия говорим – на пациентите или на обществото?

* Авторът е експерт по европейски отношения