Новите данни на Евростат отново поставят България почти на дъното на ЕС по учене през целия живот. През 2025 г. едва 6.1% от населението между 25 и 64 години са участвали във формално или неформално образование и обучение през последните четири седмици. По-нисък е делът единствено в Гърция – 5.2%, докато средно за ЕС той достига 13.7%. В Швеция учат 38,2% от възрастните, в Дания – 31%, а във Финландия – 28.1%.

Ниското участие в обучение в България е особено проблемно на фона на промените на българския пазар на труда. Безработицата вече е много ниска, населението в трудоспособна възраст намалява, а работодателите все по-често се сблъскват с недостиг на подходящи кадри (писахме за това). Това означава, че поддържането на растеж в икономиката все по-малко ще може да разчита на включването на повече хора в заетост. Така все по-важно става повишаването на знанията и уменията на хората, които вече работят.

Именно тук ниското участие в учене се превръща от образователен в икономически проблем. Технологичната промяна, дигитализацията и навлизането на изкуствения интелект променят задачите в много професии много по-бързо, отколкото формалната образователна система може да подготвя нови поколения работници. Затова уменията, придобити в училище или университета, все по-трудно могат да бъдат достатъчни за цялата трудова кариера.

Проблемът в България обаче не изглежда да е само в предлагането на курсове. Анализ на ОИСР от 2026 г. (разгледахме го подробно тук) показва много по-дълбока слабост – липсата на желание за учене. В България 72% от възрастните просто нямат желание на участват в обучение без основната причина да са конкретни ограничения като цена, време или семейни ангажименти. Едва 7% са неучастващи, които искат да учат, но срещат такива практически бариери.

Следователно в България не само достъпът до обучение е причина за слабото участие – ниското желание за учене също допринася. Простото финансиране на още курсове трудно може да реши проблем, ако потенциалните участници не виждат причина да се включат в тях.

В същото време по НПВУ в България се провеждат мащабни обучения за придобиване на професионални и дигитални умения (писахме за това), което прави още по-важен въпроса не колко хора са преминали през финансиран курс, а какъв е реалният резултат от него – придобити умения, по-добра реализация и по-висока производителност. В тази връзка публичното финансиране трябва да се ориентира много по-силно към резултата от обучението, а не към броя преминаващи през курс.

Работодателите трябва да имат по-голяма роля при определянето на съдържанието на обученията. ОИСР също препоръчва по-силното им включване в дизайна на програмите за образование и обучение на възрастни. Така връзката между придобитото умение и възможността за по-добра работа, по-висока заплата или професионално развитие става видима за самия работещ.

Но най-трудната задача остава промяната на нагласата, че образованието приключва с дипломата.

При все по-малко хора в трудоспособна възраст България няма лукса да разчита само на нови работници. Ако броят им трудно може да расте, трябва да растат уменията им. А данните за 2025 г. показват, че точно тук България продължава да изостава.