Отиващата си 2023 г. ще бъде запомнена с някои нетрадиционни за България политически иновации. Те дойдоха като компромисно решение за безизходицата, в която бе зациклила страната след близо две години на предсрочни избори, служебно управление на президента Румен Радев и отсъстващ парламент в условия на сериозни предизвикателства за сигурността заради продължаващата война на Русия в Украйна, а вече и на Израел срещу "Хамас".

Макар неочаквани и първоначално посрещнати със скептицизъм, иновативните решения превърнаха невъзможното във възможно – събраха в коалиция най-непримиримите опоненти на политическата сцена. Благодарение на тях в политическа ни действителност, поне засега, трайно се настани явлението "ротация", а заедно с него и други, дори по-необичайни.

Промяната до голяма степен се дължи на изобретателността на "Промяната".

"Ротацията" като изход от политическия лабиринт

След изборите през април, 49-ото Народно събрание започна като предишното – с блокаж и невъзможност да си избере председател. Този път първото заседание продължи не три, а седем дни. Решението се намери не като в предходния парламент с избора на доайена му за титулярен председател, а по по-необичаен начин – с "джентълменско споразумение".

По традиция председателят се избира от управляващото мнозинство и е само един. През април обаче такова мнозинство все още нямаше. Накрая първата и втората политическа сила се разбраха да има двама председатели, които да се сменят на поста, или иначе казано да има ротационни шефове на парламента – първо да е Росен Желязков от ГЕРБ, а после да е Никола Минчев от "Продължаваме промяната – Демократична България" (ПП-ДБ). 

Постигнатото между ПП-ДБ и ГЕРБ съгласие за ротация в парламента се превърна в основа на разговори между двете партии за подкрепа за правителство. Двете формации първо търсиха общи политики, после писаха управленска програма, а накрая се договориха и с ДПС за мнозинство за конституционни промени. През май месец ГЕРБ и ПП-ДБ обявиха, че ще направят редовно правителство с планирана ротация през 9 месеца. Пръв премиерския пост пое Николай Денков от коалицията на мандатоносителите от ПП-ДБ. През март 2024 г. той трябва да подаде оставка и да бъде заменен от Мария Габриел (ГЕРБ), която сега е вицепремиер и външен министър.

Договарянето на тази конфигурация позволи правителството да бъде гласувано в началото на юни.

Създаването му постави ПП-ДБ и избирателите пред тежка морална дилема за съюза с Бойко Борисов, чийто корупционен управленски модел бяха обещали да демонтират. Други гледат на ситуацията чисто прагматично – тази трудна коалиция, разтрисана от почти всекидневни спорове и конфликти конструкция, даде възможност да се излезе от спиралата на предсрочни избори и мнозинството да заработи по важните за страната приоритети.

"Сглобка", "некоалиция", а всъщност коалиция

Договаряйки съвместно управление с ГЕРБ и ДПС, от "Продължаваме промяната" и "Демократична България" явно си даваха сметка, че за много от избирателите им това ще е недопустим компромис. И решиха да го замаскират като откажат да подпишат коалиционно споразумение с ГЕРБ. Благодарение на този "трик" подписите на Кирил Петков, Асен Василев, Христо Иванов, Атанас Атанасов и Владислав Панев не стоят редом до този на Бойко Борисов.

Така в реалността коалиция има, но на хартия няма.

Борисов не пропусна възможността да иронизира тази политическа детинщина и в едно от публичните си изявления нарече управленското мнозинство "некоалиция".

Този неологизъм влезе в обращение заедно със словесното изобретение на Лена Бориславова от ПП, която нарече управляващата коалиция "сглобка". Думата е употребена в есемес на Бориславова до Борисов, с който тя предупреждава, че заради поведението на ГЕРБ може да "счупим сглобката".

Интересно е, че въпросният "термин" е използван няколко месеца по-рано от Антоанета Цонева (ДБ), според която трябва да се "предложи управление, а не сглобка".

По отношение на ДПС пък се роди словосъчетанието "подкрепяща опозиция".

"Некоалиция" беше сред любимите начини на Борисов да опише мнозинството, макар сам да е признавал, че "по-реална коалиция няма как да бъдем".

Друг нестандартен подход на ПП-ДБ беше, макар и втора политическа сила, да настояват за правителство с техен мандат, подкрепен от първата политическа сила, на която поставиха условия да няма свои министри с изключение на един, който след 9 месеца да стане премиер.

Но както се казва – внимавай какво си пожелаваш. Макар официалната заявка да беше, че ГЕРБ има само един министър, а ДПС – нито един, още при съставянето на правителството неофициално се говореше, че някои от членовете на кабинета са "препоръчани" именно от тези две политически сили.

Така за пред обществото ПП-ДБ носи на практика отговорност за чужди министри, зам.-министри, шефове на агенции и пр.

Това поражда особени публични ходове – през ноември например ПП-ДБ поискаха оставката на вътрешния министър Калин Стоянов заради полицейско насилие, а ГЕРБ и ДПС се хвърлиха да го защитават. Тогава за пръв път бе повдигнат въпросът чий всъщност е този министър и кой го е предложил. "От днес Калин Стоянов е министър на ГЕРБ и ДПС", обяви Кирил Петков, макар още при формирането на кабинета "Денков" да изтече неофициална информация, че Бойко Борисов държи да има свои хора начело на МВР и службите.

Нищо чудно до ротацията през март да има още министри, за които от ПП-ДБ да решат да откажат да носят публична отговорност, защото всъщност не са техни.