"Поради температурите отвън, през този ден голяма част от скитниците на Ню Йорк бяха решили да отидат на кино". С това изречение преди десет години попаднах в необятния свят на вече покойния Пол Остър.

Помня как видях този цитат от "Лунен дворец" из някоя страница във Facebook и хукнах към читалищната библиотека, за да взема и прочета въпросната книга още същата вечер. Уви, там имаше две книги на Остър, но не и "Лунен дворец". Не я открих и из никоя книжарница или на щандовете на няколкото букиниста в родния ми град. Бях твърдо решен, че ще се сблъскам с този непознат за мен досега автор именно с тази книга. След като тогава не я открих налична и на сайтовете за книги втора ръка, трябваше да я изтегля.

Непреклонният стожер на хартиената книга се принуди да прочете творба в електронен вариант и се влюби. В начина на писане на Остър, на неговото майсторство, в рафинирания му, нежен, но достъпен изказ и онази фина граница, по която той грациозно стъпва във всяка една от книгите си – между възможното и сюреалистичното. Историята на Марко Фог и неговият "Лунен дворец" станаха неизменна част от моя свят, а с годините и всяка от историите на Остър.

Исках да напиша този текст преди година, когато в слънчевата сутрин на 1 май научих, че "литературната суперзвезда" Пол Остър е напуснал този свят. Най-малкото тялото му, защото духът на Остър продължава да витае – чрез историите, книгите и дори филмите, на които е режисьор или сценарист.

Още по темата

Благословен живот

2 май 2024 12:35

За всички истински истории

"Докато има един човек, който да вярва, никоя история не може да не е истинска", пише Остър в края на онзи коледен разказ за Оги Рен, който е вплетен и във филма "Дим". През тези близо десет години, в които прочетох почти всички художествени книги, които Остър е написал, се убедих в това.

Той притежава това тънко майсторство да те накара да повярваш в невъзможното или най-малкото да се усъмниш в него. Създава светове между реалното и магичното. Обсебен от многомилионния и пъстър Ню Йорк, Остър създава проникновени образи и светове, толкова човешки и близки до всички нас, и същевременно истории, които дори трите мойри биха се затруднили да изплетат.

В тази негова необятност, в която звучи "музиката на случайността" и "боговете играят хазарт", той разгръща душевността и психиката на съвременния човек – изгубеният и търсещият. Остър никога не пропуска възможността да пише за случайността, съдбата, паметта, да прескача между реалното и имагинерното, сънищата, мечтите и действителността.

Остър те оставя да вярваш – във филмите на Хектор Ман, които са скрити някъде неоткрити или пък вече отдавна изгорени, в онази синя тетрадка от малката книжарница на господин Чанг, в мистериозната история на Бенджамин Сакс или в безумните събития от живота на Нейтън Глас, който просто иска да умре на спокойствие.

Художествените произведения на Пол Остър, Сн. Mediapool

Пол Остър те оставя да се чудиш може ли и ти подобно на Джим Наш да срещнеш някъде Джак Поци и да заложиш съдбата си на игра на карти. Дали някъде съществува "Тимбукту" така, както си го представят г-н Боунс и Уили. Разбира се, не може да не изтъкна и прочутата "Нюйоркска трилогия" или да не отдада значимото на живота на Майлс Хелър или паралелния свят на измъчения, стар Огъст Брил. Или животът на Фъргюсън, който и да е от животите на Фъргюсън.

Остър е нанадминат в дълбаенето на съществуването, оголването на човешкото и крехкостта чрез неизбежната случайност на битието. Отчуждението и изгнанието виртуозно се преплитат сред вълнуващите истории и сюжети на писателя.

Помня как с годините обиколих десетки антикварни книжарници, как близък приятел специално откри за мен копие на "Лунен дворец" само и само всяка издавана на български книга на Остър да бъде на специален рафт в библиотеката ми.

Сн. Mediapool

Защото той беше и все още е моят личен Достоевски, а всеки заслужава да открие своя Достоевски – автора, чиито истории могат да те измъкнат от бездните на човешката екзистенция.

Ах, този майстор

Преди месеци измъкнах една книга от многобройните рафтове в огромната книжарница "Дусман" в сърцето на Берлин. Тя падна и вдигайки я, в ъгъла на най-долното рафтче, забелязах "Auster" и изведнъж пред себе си открих всички художествени книги на Остър, дори и тези, които не са превеждани в България. Сред тях беше и Баумгартнър. Лебедовата песен на Остър, неговата епитафия в света на литературата.

През февруари книгата бе издадена и на български език. Нежна, различна, проникновена и видно сбогуване със света. Както самият Остър бе предположил, това беше последното му произведение. И с всяка страница си личи красивото сбогуване. Преплитането между това, което си отива и всичко, което предстои. Четейки красивата история, тъгувах, че Остър няма да може да създаде повече светове. Болката проникваше през страниците, любовта обаче също.

Мислех си, че тук Остър е различен, че музиката на случайността няма да зазвучи и в тази история и това е едно красиво, осъзнато сбогуване. Той обаче напомня на всички, които са мечтали с творчеството му, че "каквито и да ги разправят от много години насам видните привърженици на рационализма, боговете са най-доволни и се чувстват удовлетворени, когато играят хазартни игри с вселената".

"Шибан майстор", казах си с удовлетворение в онзи миг. Винаги съм описвал Остър така. Защото за мен той ще остане ненадминат в тънките игри със съдбата.

Остър, Господинов и аз

Големият български писател Георги Господинов има прекрасна история с Остър, достойна за разказ от калибъра на американския писател.

И аз имам такава история, свързана и с Господинов, и с Остър.

Помня как все още бях ученик, въздухар, опитващ се да пише стихове и разкази и да се прави, че много го разбира тоя живот. Една вечер пиехме с приятели и изведнъж класната ми ми изпрати съобщение – на следващата сутрин Георги Господинов щял да има среща с млади творци в София, защо не отида и аз. "Защо не", казах си. Още един джин, ще поспя няколко часа и ще хвана най-ранния влак за столицата.

И така – на следващата сутрин бях в една далечна за един провинциалист сграда на БАН, пиех едно от малкото си кафета в този живот, и очаквах срещата с другите млади въздухари и Георги Господинов.

В средата на разговора ни за литература Господинов ни попита за любимите ни творци. Буковски, Бегбеде, Камю, Сартр, Остин, Достоевски, Хесе, Хемингуей и подобни литературни имена – напълно нормално за едни тийнейджъри. Аз обаче казах Пол Остър и Георги Господинов нежно се усмихна. Разказа отчасти точно тази история, която сподели преди година при смъртта на големия американски разказвач. Препоръча ми филма "Дим" ( след време осъзнах, че е еманация на творчеството на Остър), аз записах препоръката на един лист и с времето той се изгуби някъде из множеството документи и папки вкъщи.

По време на пандемията с баща ми имахме кино вечер всеки четвъртък в седмицата. Първият филм, който случайно избрахме от безплатната видеотека на телевизионния оператор, беше "Дим". "Страхотен филм", отбелязахме лаконично и двамата в края му, без да обърнем внимание на сценариста.

На следващия ден майка ми ми даде една папка от БАН, която намерила, докато разчиствала апартамента. Разтворих я и видях "Дим – филм от Пол Остър по препоръка на Г.Г".

Няколко години по-късно срещнах Господинов на едно събитие, приближих се, поздравих го и му разказах всичко това. А той се усмихна така, както преди години. Може би, защото това беше история в духа на Остър така, както неговата. Или поне ми се иска да вярвам в това.

Не споменах нищо за "Изобретяване на самотата", защото това е проникновена и лична история. Книга за живота и смъртта и показва един уязвим и различен Пол Остър. Но всеки трябва да я усети сам. Единствено ще приключа този текст, така както Остър приключва своята изповед в "Изобретяване на самотата":

"Беше. Вече никога няма да бъде. Помни."