"Хора като нас винаги са съществували по нашите земи" — това е посланието, което движи "Куиър София". Започнали с една история преди две години, те откриват десетки други и се посвещават на мисията да съберат, разкажат и запазят куиър (б. ред. – в превод от английски език – "странен", "необичаен"; неологизъм, който се използва като събирателно нарицателно за хората с нехетеросексуална ориентация) и транс историята на България — такава, каквато никога не е била разказвана досега.

Екипът на "Куиър София" си представя след време да издаде книга, която да събира историите на българските личности, оставили следа в куиър историята. В момента обаче се фокусира върху продуцирането на документални филми, води "куиър разходки" – турове из София и още много други дейности. Пресечната точка между всички тях е желанието на екипа е да изпрати посланието: "не се чувствайте сами".

Проследяването на историите се оказва не съвсем лесна задача заради стигмата и мълчанието:

"Не само от хората около личностите, за които си говорим, а понякога и от самите личности. Това всъщност не е толкова изненадващо, защото не можем да налагаме нашите днешни разбирания за куиър култура върху време, което не е боравило с тези термини", смята Жасмина, която заедно с Митко и Мая е едно от лицата на "Куиър София".

По думите ѝ обаче публикациите, които тя и екипът ѝ пишат, са подкрепени от проверена информация с различни извори – официалните архиви, интервюта с хора, съвременници на личностите и др.

От "Куиър София" обръщат внимание, че много се говори за репресиите по време на държавния социализъм, но всъщност по време на монархическия режим, особено след 34-а година, репресиите срещу хомосексуални хора в царска България също много се засилват.

Снимка: Христина Морфова и Людмила Прокопова; "Куиър София"

"Първата история, която проследихме, всъщност е пример за това. Христина Морфова и Людмила Прокопова са уволнени от операта. Постоянно са били мишена за нападки от институциите, от съседи, от родителите на ученичките си…", посочва тя

Интересно откритие в хода на проучванията на "Куиър София" е, че по времето на османско владичество – време, което не свързваме с много свободи, за хомосексуални хора наказанията са били по-леки, отколкото в други времена и други географски топоси. Докато в Западна Европа през повечето време между 13 и 19 век хомосексуалността често се наказва със смърт, в пределите на Османската империя, включително по нашите земи, преди 1858 г. наказанието е било глоба.

"Не мисля, че можем да набележим една единствена епоха и да кажем: "да, тогава е било най-лошо", защото просто правно нещата са изглеждали различно през различните епохи. Нещото, което може да се каже за всички периоди, е, че патриархатът, който все още си вирее по нашите земи, изиграва изключително голяма роля за потиснатостта на общностите", казва Жасмина.

Устойчива е идеята, която битува и днес – че различните хора не са привични за нашето общество:

"Това е импулс, който известни политически движения се опитват да използват срещу нас. Казват, че сме "привнесени от Запада". Това е може да се проследи през различни епохи от българската история", изтъква Жасмина.

По такъв начин се говорело за князете Фердинанд и Батенберг. Твърдяло се, че проявяват някакъв западен модел на мъжка нежност, която не е привична за балканския мъж. Още тогава е имало такива препратки към хомосексуалността или бисексуалността като нещо чуждо.

Според Жасмина обаче хората от ЛГБТИ общността (лесбийките, гей мъжете, бисексуалните, трансджендър и интерсекс хората) винаги са били тук, още от времето на траките. Затова едно от посланията, които изпраща разказът за българската следа в куиър историята е: "не, ние не сме привнесени от Европа".

Според екипа на "Куиър София" времето се придвижва напред, но това не означава, че животът на ЛГБТИ общността у нас става по-лесен. Социалните права и свободи не се придвижват в крак с него.

"Субкултурите се борят с човеконенавистни импулси, които се опитват всячески да ги унищожат. Интересното е, че в момента ние като млади хора си мислим за 90-те и ранните 2000-ни години, като едно време, в което сме имали доста повече свободи да правим нещата, които смятаме за абсолютно редни, но заради които биваме буквално убивани по улиците", обръща внимание Жасмина.

Древност

Според професор Иван Маразов в тракийската култура полът не е бил биологична категория, а социална. Тоест жената и мъжът не се раждат, а се създават. Две ентрални фигури в тракийския пантеон са богинята майка и Орфей.

Едно от проявленията на богинята майка е Кибела. Култът към нея е разпространен по територията на цялата Римска империя, включително и по нашите земи. Доказателство за това е откритият през 2007 г. храм в Балчик, който е разположен на 250 м от морето. Оказва се има връзка между Кибела и транс културата.

"Нейните жреци са наречени "гали" на името на река Галус, където първият герой в тракийската митология, в който Кибела е била влюбена, си прави сам кастрация. Инициацията в култа изисква от жреците да направят такава самокастрация в знак на почит към богинята. Така те обричат себе си на нея. Считало се и че по този начин те приемат в себе си и двата пола, които са били познати тогава, и стават друг пол. Те били най-близо до боговете, защото съчетавали в себе си половете. Така галите стават част от световната транс история. Смята се, че по същия начин култът е практикуван и в храма в Балчик", разказаха от "Куиър София" в рамките на събитието "Куиър история 101".

В храмове на Кибела са намирани златни орнаменти и гривни, носени от жреците. Галите носели дълги тоги, които традиционно тогава са били част от облеклото на жените. Жълтият им цвят бил присъщ по време на празненствата, които почитат богинята през пролетта. Това води на мисълта, че при тях не става въпрос само за промяна на тялото, но също и на социалната принадлежност.

Двама други тракийци – Орфей и Тамир според късните писмени източници се явяват първоучители на хомосексуалната любов не само в Тракия, а в света:

"Тамир бил син на Филамон и нимфата, тракиец по род, който опознал срамната любов и пръв започнал да люби мъже",(Сохилии към илиада II, 595).

Образът на Орфей се представя по изключително женствен за тогавашните разбирания начин. Ролята на музикантите в античното общество има много "съмнителен статут" от гледна точка на мъжете. Музикантите не се вписват в класическата обява за мъж – те не воюват, не се хранят с месо, не пият и не се женят. Това е причината проф. Иван Маразов да твърди, че те се считат за основоположници на хомосексуалната любов.

Османската империя   

В късния период на Османската империя хомосексуалността не е криминализирана, но след Освобождението е. През 1858 г. сексуалните актове между хора от същия пол престават да бъдат наказуемо престъпление, докато между 13 и 19 век в Англия и Франция хомусексуалността се наказва със смърт.

"В по-късния период в Османската империя има само парично наказание за хомесексуалност. Колкото по-богат си, толкова повече плащаш на султана. Няма затвор, в много редки случаи има бой с камшици", разказват от "Куиър София".

Друга част от османската култура по нашите земи е олицетворена в джамията Баня Баши, построена през 16-и век. Тя била притегателен център за много култури, а и за много различни видове прояви, включително хомосексуални. Пътешественици от периода между 17-и и 18-и век казват, че около джамията можел лесно да се намери компаньон от същия пол, както и място, където да се консумира връзката.

През 17-и век, когато османският пътешественик Евлия Челеби пътува по нашите земи, остава известно време в София. На връщане от София се спира в едно село край града, където имало чешма – чешмата на щастието.

В пътеписът си Челеби разказва за специалното свойство на чешмата – тя спирала да тече за всеки, който е имал хомосексуална проява в живота си. Пътешественикът пише, че от седемдесет спътници той и още четирима карат чешмата да потече. Оказва се, че повечето хора по нашите земи са имали този опит с хора от същия пол.

Следосвобожденска България

Твърди се, че Фердинанд I имал близки връзки с офицери и членове на царския двор. Димитър Станчов, който е първо негов секретар, по-късно началник на тайния му кабинет, а след това и министър-председател, е най-близкият човек до Фердинанд. Учителят на князът по български свидетелствал за много интимни моменти между двамата. Фердинанд бил забелязан да го гали по главата, оправяйки прическата му – доста непривична проява за тогавашния патриархален български двор.

Знае се, че освен че имал любими офицери и началници на тайните кабинети, Фердинанд доста често пътувал до остров Капри, което му дава тази слава и кара хора като кралица Виктория, която е негова роднина, да определи като женствен:

"Той е напълно неподходящ… деликатен, женствен и ексцентричен…трябва да бъде спрян незабавно", твърди тя.

Въз основа на маниерите му тя смята, че той няма да бъде добър управник. Сблъсъкът на поведението на царя с ценностите на българското общество тогава довежда до публикации в периодичния печат. Автор на една разкриваща статия за Фердинанд е самият Стамболов.

Историята, с която започва всичко

Първата история, с която се занимава "Куиър София" е приблизително от това време. Става дума за историята на две жени – оперното дуо – Христина Морфова и Людмила Прокопова

През зимата на 1906 г. Морфова и Прокопова се запознават в Прага. По онова време Христина е 17-годишна и мечтае да учи музика, а Людмила е вече утвърдена студентка в Пражката консерватория. Двете се развиват, пеят и се готвят за бляскава кариера. Дори когато Христина се омъжва за Любен Лукаш през 1926 г., тя продължава да живее, работи и пътува с Людмила.

През 1930 г. Морфова е на върха на славата си – тя е, както казва Людмила, "най-любимата европейска певица и артистка", но решава да се върне в България за постоянно. Спътницата ѝ се съгласява да се премести заедно с нея в София.

"Двете жени са живели заедно като семейство. Спали са в едно легло, както можем да съдим от снимките, които намерихме в държавния архив. В описанието на една от снимките, пише черно на бяло "спалнята на двете", отбелязват от "Куиър София".

По това време в България режимът е репресивен спрямо хомусексуалността, а клюките за връзката им в консервативното общество водят до тормоз. През май 1935 Христина е уволнена от операта, а по-късно възстановена.

Христина отива до Карлово за празника на розата през 1936 г. – за първи път без Людмила. На връщане колата ѝ катастрофира и тя умира. По спомените на биографа на Морфова Владимир Русалиев, когато научава новината за катастрофата, Людмила изпада в безсъзнание и цяла нощ ридае безутешно.

Самата тя разказва: "Загина моята Христина, с която цели 28 години ние не бяхме се разделяли никога… Загубих моята неразделна спътница в живота и изкуството".

Още по темата

Защо мама не ми е никаква? Животът в страх и омраза в България

1 февруари 2025 08:30

Екипът на Куиър София разказва, че има изключително много малко запазени писма между двете, защото те почти винаги са били заедно. Всяко от тях завършва с послепис: "Милион сладки целувки".

След смъртта на Морфова Людмила се посвещава на запазването за спомена за своята любима. Прогонена от общия им дом, тя прекарва последните си години в скромна квартира, където на видно място – на пианото – неотменно стои портретът на Христина.

Последното желание на Людмила Прокопова е да бъде погребана близо до любимата си. И това всъщност се случва. На масивната гранитна плоча в момента са изписани имената и на двете.

Социализъм

В миналото на страната – между 1896 и 1968 г. – хомосексуалните актове между двама мъже са престъпление. Наказанието в този период варира между 6 месеца и 3 години затвор за всички лица над 16 години.

Снимки на Антон Дончев от средата на 60-те, които са достъпни в Български визуален архив, показват различни аспекти на една среда, за която малко се говори.

Има и един друг феномен от това време – сините поети. Александър Вутимски създава кръг от хора около себе си, въпреки че умира много млад – само на 24 години от туберкулоза. Той пръв, поне според проучванията, се заявява открито като гей автор и поезията му е изключително хомосексуална.

Заедно с Николай Лилиев и Георги Мицков – Жорж формират група на куиър поети, към която по-късно се присъединява и Борислав Георгиев. Останалите не се заявяват толкова категорично, колкото Вутимски, но избират друг канал да се изразят – преводите.

Николай Лилиев (горе вляво), Александър Вутимски (горе вдясно), Георги Мицков (долу вляво) и Борислав Георгиев (долу вдясно); Колаж: "Куиър София"

"Превеждат Сафо, Кавафис, Рилке и Емили Дикинсън. Оказва се, че ако не се чувстваш достатъчно свободен да се изразиш публично, да заявиш самия себе си, го правиш чрез преводите", обясняват от Куиър София.

За куиър културата у нас по време на държавния социализъм има и чуждестранни свидетелства. По това време в САЩ се публикуват пътеводители за добре осведомените гей хора, който казва къде те могат да намерят съмишленици. От средата на 60-те години България също попада в пътеводителя.

В броя от 1970 г. има два български града – София и Варна. Списъкът със заведения, в които гей човек може да намери компания, не е никак кратък. В него се включват местата, които чуждестранни посетители са споменали на редакторите на изданието.

90-те

Един гей бар в София от 90-те години добива широка популярност. Става дума за клуб "Спартакус", който е неразривна част от българската куиър история. Създаден през 1996 г. година от Дим Дуков в подлеза на Софийския университет, "Спартакус" удържа постоянна публика от хетеросексуални и хомосексуални посетители сред високия ешелон на политическия и културния живот в България през 90-те години.

"За съжаление не можем да влизаме в твърде много подробности, тъй като голяма част от информацията е от хора, които са го посещавали и споменават хора, които са виждали вътре, но това няма как да бъде доказано, освен да се приеме на доверие. Има обаче голямо припокриване на имена на хора, които са от висшите етажи на политическия и културния живот в този момент", казват от "Куиър София".

Куиър хората винаги са били част от обществото ни – въпреки насилието, цензурата и историческото изтриване. Да им върнем мястото в паметта си не е просто жест на уважение, а стъпка към по-справедливо бъдеще.