Това е реална история: през лятото на 1949 г. нобеловият лауреат по литература Томас Ман, един от най-знаменитите немски антифашисти в изгнание, се завръща в Германия, за да участва в честванията по случай 200-годишнината от рождението на Гьоте. Нещо повече: във Франкфурт, родния град на поета, Томас Ман ще получи наградата "Гьоте". Но и Ваймар, градът, в който Гьоте живее почти целия си зрял живот, също кани Томас Ман, и отново – за да му даде отличие (националната награда "Гьоте").

Филмът на Павел Павликовски разказва за това пътуване: от Франкфурт до Ваймар в разрушена следвоенна Германия Томас Ман пътува заедно със своята дъщеря Ерика – кабаретна актриса и журналистка. В реалното пътуване не са били само двамата: пътуват още съпругата на Ман и майка на Ерика – Катя Ман, както и швейцарецът Жорж Мотшан, който управлява автомобила – собствения си "Бюик". Сетне Мотшан ще опише в книга това пътуване, ала Павликовски за своя филм стъпва не върху неговия разказ, а върху художествения роман за Томас Ман The Magician на Колм Тойбин (съсценарист на Павликовски е Хенк Хандлогтен – един от създателите на сериала Babylon Berlin).

Още по темата

Режисьорът Павел Павликовски ще представи новия си филм "Отечество" в НДК

31.08.2026 13:49

И така: пътуват само Томас Ман и 43-годишната му дъщеря Ерика. Клаус е в Кан и отказва да се присъедини – той заявява в телефонен разговор на сестра си, че никога няма да се върне в Германия: "Отвратителна страна, отвратителни хора, отвратителен език, създаден за лъжи. Баща ни е особено добър в това".

Този дълъг телефонен разговор е камертон за филма на Павликовски: монологът на Клаус, сина на великия Томас Ман, автора на "Мефисто", хомосексуалист, зависим от наркотици и алкохол, човек, загубил вяра в литературата, Германия и собствения си живот. Клаус казва на сестра си, че според него в такъв момент всеки почтен човек би трябвало да помисли за отказ от живота – така, както вече са направили Стефан Цвайг и Валтер Бенямин. И навярно именно баща им, Томас Ман, би трябвало да даде пример…

В реалността Клаус се самоубива два месеца преди пътуването на Томас Ман в Германия. Павликовски драматично сгъстява събитията: баща и дъщеря вече са във Франкфурт, когато научават за смъртта му.

Но защо Клаус говори за лъжи, изричани от Томас Ман? Томас Ман е публично моралният авторитет, антифашистът, "великият германски писател", но частният човек е много по-противоречив: дистанциран към семейството, скрил хомоеротичните си желания зад буржоазна респектабилност и превърнал себе си в почти официална фигура. Публикуваните по-късно дневници действително показват огромна разлика между публичния образ и частния Ман.

Но според мен именно в двете речи на Томас Ман се материализират онези "лъжи", за които говори отчаяният Клаус. Две речи, произнесени в два немски града – Франкфурт и Ваймар. Две речи, почти огледални една на друга, в които Ман говори за Гьоте, за Германия, за културата, за възможността за някаква цялост след катастрофата. И точно тук се появява напрежението: между езика на помирението и реалността, която не може да бъде помирена с думи. За Клаус този език вече е подозрителен. Той го чува като фасада, като опит чрез високата литература да се каже нещо утешително за страна, която току-що е извършила немислимото.

И защо са две речите? Защото през 1949 г. Франкфурт е на Запад, във Федералната република; Ваймар – на Изток, в съветската окупационна зона. И двете Германии искат Томас Ман, и двете искат Гьоте, и двете искат да заявят коя Германия е истинската.

В коя родина се връщат Томас Ман и Ерика? Коя е тя – западната Германия, източната, разрушената Германия от спомените им, Германия на Гьоте, Германия на Третия райх? Томас Ман апелира за "правилна", единна Германия – но как да бъде постигната тази "правилност", когато самата страна вече е разпъната между два свята? От едната страна е ЦРУ, от другата – Кремъл; от едната – джаз, от другата – съветски хор; от едната – американската идея за свобода, от другата – съветската идея за справедливост.

Ерика и Томас Ман пътуват през провинциална Германия и въртят радиото, опитвайки се да хванат някаква станция. От едната честота нахлува безгрижна, почти неприлично весела американска музика; от другата – тежка, официална съветска песен. Накрая те просто изключват радиото. В този безмълвен момент Павликовски сякаш сгъстява своя филм: изборът е невъзможен. Ситуацията, в която се оказва човекът на изкуството, на високата култура, е непоносима. Всеки направен изобор се оказва неправилен.

Във Франкфурт, по време на банкета, при Томас Ман идват внуците на Вагнер, Виланд и Волфганг, и го молят да се застъпи за възстановяването на Байройтския фестивал. Защо, питат те, трябва непрестанно да се връщаме към възгледите на композитора? Айде стига с този негов антисемитизъм! Не е ли по-важна музиката, която ни е оставил?!

Към Ерика с подобен разговор идва актьорът Густаф Грюндгенс (нейният бивш съпруг). И той търси оправдание: не аз потърсих властта, казва той, властта дойде при мен; самият Гьобелс ме повика. Аз съм просто актьор, обикновен актьор… (точно този "обикновен актьор" е послужил на Клаус Ман за прототип на Хендрик Хьофген – героя на романа "Мефисто" още през 1936 г., актьорът, който прави кариера именно чрез компромиса си с нацистката власт).

Докато Германия още лежи в руини, около Гьотевите чествания, наградения Томас Ман, наследниците на големите имена и хората на изкуството, облагодетелствани от нацизма, вече текат приеми, бизнес, културно лобиране…

Какво всъщност може човекът на изкуството в епоха, в която всяка негова дума рискува да бъде употребена – да остане свободен, да се намеси, да мълчи, или неизбежно да се превърне в част от чужда политическа игра? А какво да правят наследниците?

Филмът на Павликовски поставя тези тежки въпроси. Ала не дава отговор, не раздава присъди.

Пред нас е изумително красив черно-бял филм – почти аскетичен, сякаш нарочно построен срещу самия начин, по който пише Томас Ман. При автора на "Буденброкови" светът се разгръща в стотици страници, при Павликовски всичко е концентрирано, гъсто, събрано едва в 82 минути.

Ханс Цишлер играе Томас Ман (актьор с огромна биография, познат от "Мюнхен" на Стивън Спилбърг, "Облаците на Силс Мария" на Оливие Асаяс, "С течение на времето" на Вим Вендерс). Томас Ман при него е сдържан, почти церемониален човек – писател, който сякаш непрекъснато трябва да носи публичния образ "Томас Ман". Ерика играе Сандра Хюлер – една от най-силните германски актриси днес (позната най-вече от "Тони Ердман", "Анатомия на едно падане" и "Зона на интерес"). Ерика на Хюлер е крайна, избухлива, ранима; играта ѝ е нервна, на тласъци, сякаш всяка реплика минава първо през тялото и едва после се превръща в думи. Тя непрекъснато сменя регистъра – ирония, гняв, умора, крайна уязвимост… Направи ми впечатление и появата на Йоана Кулиг – кратко камео като джазова певица на банкета във Франкфурт: с нея Павликовски работи още в "Ида", а сетне я прави главна героиня във филма "Студена война".

"Ида" (2013, "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм), "Студената война" (2018, награда за режисура в Кан) и сега Fatherland (2026, награда за режисура в Кан) снима операторът Лукаш Жал – постоянният визуален съучастник на Павликовски. Тук той сякаш затваря героите си в кадъра: притиснати са от стаите, от пространствата, от самата история. Малки човешки фигури, уловени между светлината и мрака.

Fatherland. Защо не превеждам заглавието ли? На български бихме могли да кажем и "Родина", и "Отечество", но английското Fatherland, както и немското Vaterland, буквално съдържа father/Vater – баща, и land – земя. Томас Ман се връща в бащината си земя – но там вече няма една земя, която да може да нарече своя. Германия е разсечена на две, всяка половина претендира за истинската Германия, а между тях стои самият Ман – писателят, от когото очакват да бъде нещо като морален баща на нацията, да назове правилното, да помири, да даде посока. Само че и той не може да бъде този баща: думите му не събират страната. Така Fatherland се разпада и в двете си части – няма нито сигурен father, нито обща land.

Филмът ще бъде част от програмата на тазгодишното издание на Синелибри и ще бъде икзлъчен на Церемонията по награждаване на 3 ноември от 19:00 ч. в зала 1 на НДК в присъствието на самия Павел Павликовски.